Отзиви

Нощни прозрения

Размисли на Нели Лишковска за поетичната книга „Нощта е действие” на Илиян Любомиров

Нощни прозрения


Любовта и младостта са сиамски близнаци. Или поне така твърдят самодоволните житейски мъдреци. Това сигурно е важало за старите времена. Новото време обаче носи своя, нова логика.

Бях свикнала да съзирам любовта като причина у всеки млад поет или поетеса и да избягвам да я коментирам. Защото тя беше даденост, неотменима от човешката поетическа същност.Тя е изворът, който напоява емоциите и провокира мисълта на всеки млад човек, бил той поет или не.

При Августин Господинов обаче (простете, но ще продължа да наричам автора на „Нощта е действие” Илиян Любомиров с това име) любовта е следствие.

Същото открих и в поезията на Димитър Ганев, но си казах, че вероятно грешката е моя. Навярно не бях доразбрала нещо и затова предпочетох да се концентрирам върху темите болезненост, лудост и смърт в неговата книга „Никол слиза по стълбите”.

Някак не ми се вярваше, че в такава крехка възраст един поет може да разглежда любовта като следствие, а не като причина.

След като прочетох „Нощта е действие” разбрах, че грешката наистина е била у мен. Грешах, защото не исках да видя очевидното. Тези млади поети в тяхната „крехка възраст” съвсем съзнателно правят точно това – говорят и възприемат любовта по този по-особен начин.

Още първото стихотворение в „Нощта е действие” - „с дядо сърбаме кафе...”, загатва пътя, по който ще бъде поведен читателя. Мъдростта на стария човек е резултат от всичко преживяно. И тази мъдрост кристализира  в осъзната любов.

Чувството не е и не може да бъде самодостатъчно. То идва едва в самия край на целия процес – и емоционален, и мисловен. Стига се до него чрез дългото израстване, чрез познание, опознаване, раз-познаване на нещата.

... имам нужда
да докосвам
чужди тела
за да се убеждавам
че предпочитам
твоето.

           „имам нужда...”

И още:

... и никога няма да се скараме
защото винаги ще сме заети
да ни е топло.

           „Винаги”

Погледът към историята, традицията, ритуалът е отново онова напомняне, че всичко трябва да се осмисли и осъзнае, преди да се пише за него. Емоцията, колкото и дълбока и/или нетрайна да е тя – е преживяна и разбрана, анализирана, проучена дори. Преди да се превърне в своята крайна цел. В любов.

... ще ти открадна
цветя с история
а не с целофан..
.
           „Добро утро”

Открояването на това „цветя с история” е достатъчно, за да се разбере, че нещата идват от дълбините на времето и се връщат пак там. Нищо не започва тук и сега.Натрупването на познание може и да е тъга, но е необходимата, извечна тъга, без която илюзията на съществуването ще изчезне. Защото дори ние самите сме илюзия.

... най-хубавите си дни
прекарах
нощем

           „най-хубавите си дни...”

И в „Ритуалът”:

мед се яде с пръсти
най-добре женски

а чай се пие най-добре
в пет
сутринта

Привично действие, създадено и спазвано от векове – това е ритуалът. В него има сигурност. Вдъхва надеждност. Ако искаш да се чувстваш непоклатим и уверен – прибягваш до традицията, в частност – ритуалът на пиенето на чай. Който Августин Господинов превръща в любовен ритуал. Онова, което за другите е „пиене на чай”, за него е топлина и нежност. Отдаване. Владислав Христов определя „Нощта е действие” като „книга за любовта и нейните демони”. Ще допълня, че само душа, която идва от преди Сътворението може да види това:

... а после
да изнасиля
демоните ти
и да заспя
до теб

           „Честно”

Душа, която познава истинския мрак и не се бои от него, защото вече го е надмогнала. Достигнала  до познанието за любовта като щит и корона. Щит, който е непробиваем за силите на мрака. Корона, която увенчава онова, което се намира най-високо в екзистенциалната пирамида. Но човекът е така устроен – винаги да се съмнява и най-вече – в себе си. Прочетох „Това стига” и се успокоих с мисълта, че аз също имам петолиние на челото. Което според поета означава, че все още човек умее да обича.

... когато
ме обича обаче
петолинието на челото й
снизходително
образува птица в полет
рисувана от дете...

А малко след това погледнах тревожно дланта си, защото поетът твърди:

линията на живота
ми
е на ръката
й

           „линията на живота ми...”

Четейки поезията на Августин Господинов неволно ставаш негов съучастник, защото му вярваш. Увлича те в своя път с точен език и чиста фраза. Почти по детски.

... понякога дори
осъдените на смърт
изваждаме късмет
раменете ти
да са голи

           „раят на дъждовните капки...”

И тук:

...километрите метрите
сантиметрите са абстракция

това че те няма
е точна наука

           „Точна наука”

Тук също:

... защото любовта
Е
клише
а лудостта
просто
Е

Последно оставих, както винаги, онова стихотворение, което ме е впечатлило най-силно. И което отново потвърждава тезата, че в тази поезия любовта идва като краен резултат на всичко преживяно и непреживяно, чувствано и нечувствано, било и не било. Любовта като еманация на смисъла на съществуването.

В „Същото” паралелът между града и жената е очертан рязко, само с един замах. След лежерното начало:

бил съм в този град
пребърквал съм го
когато съм мислел
че ми изневерява
пускал съм приспивателно
в чашата му
когато е прекалявал
озъбвал съм се
на демоните му
бездомни кучета
обирал съм
най-хубавите му квартали
и съм делил плячката
с куците просяци
и продавачите на вестници...
Идва краят:
...бил съм и в тази жена
същото е.

Не мога да етикетирам поезията на Августин Господинов като млада поезия. Изпитвам същински потрес от всякакви подобни квалификации. Твърдя обаче, че тази поезия преминава свободно през всички форми на емоцията и спокойно отбелязва различните състояния на мисълта, докато бавно узрява и дава плод. А този плод може да носи само едно име. И ако бях истинска Кръстница-вълшебица, аз с радост бих й дала точно това име. Любов.


Автор: Нели Лишковска
10.11.2014 г. 15:29
Посетено: 2817
Линк към публикацията:
https://kulturni-novini.info/sections/64/news/20246-noshtni-prozreniya