Отзиви
Да изплетеш небесата
Размисли на Нели Лишковска за поетичната книга „Азбука на завръщането” на Галина Николова
Джуандзъ в „Учителят Прародител” говори за една жрица, която била чула за дао и разказвала за него разбираемо и увлекателно. Попитали я откъде е научила за всичко това? Как е разбрала тези неща?
А тя отговорила в притчи.
Била срещнала сина на Писеца, който чул за дао от внука на Разказвача, който го научил от Просветления, който пък го знаел от Вътрешния си глас, който го доловил от Симфонията на Ци (звуковата тъкан на вселената), на който му го прошепнала Въртящата се бездънност, а тя пък – от Застиналата безбрежност, а тя – от самото Начало. Или по-точно от илюзията за Начало.Защото Начало няма. Край също.
Докато четях „Азбука на завръщането” от Галина Николова, си спомних тази притча, която съвсем сбито, но много ясно указва пътя на трансценденцията.Това даоистко пътуване навътре в себе си, в Микрокосмоса, за да стигнеш до Макрокосмоса – ми се стори приложимо и към нейната поезия.
Но въпреки това, останах неспокойна. Мислех си, че само външната форма беше назована и етикирана като „пътуване”, „завръщане”. Дори това „азбучно” подреждане и обговаряне на нещата не ме успокои.
Ставах все по-подозрителна. Съмнението ме беше стегнало в здрава верига. Не ме напусна до момента, в който не открих онова, което не ми даваше покой. Откритието си разпределих и формулирах в три отделни точки, които съществуваха и сами за себе си, и една за / в / с друга.
Първата сфера, в която се разгръща и разглежда Галина Николова, обхваща Ежедневното. Това е обикновеният, телесен център на човека. Материята и всичко, свързано с нея.
... измих си зъбите
взех душ
пих кафе
отидох на работа
.............
измих чиниите...
„време”, стр. 10
И тук:
... седнала съм в един фотьойл
някъде в средата на годината...
„време”, стр. 13
Тук също:
... докато опаковам куфарите
децата на приятелите ми прохождат...
„време”, стр. 15
Елементарността на човешките дейности и непосредствени движения. Онези присъщи неща, които извършваме всекидневно, но на които не обръщаме внимание, докато не започнат да обозначават и да се случват, и да се превръщат вече в нещо друго. Неприсъщо. Чужди времена, пространства и състояния.
... да говорят по телефона
да бързат да закъсняват
да ровят в ipod-ите iphon-ите и blackberry-тата си
да пресичат на червено
да изглеждат загрижени
да се извиняват без да те виждат
да внимават да не те бутнат...
„в ябълката”
Втората сфера, която набелязах, беше Вътрешният център на човека. Съсредоточаване в нещо, което съм само аз. Особен вид поетически антропоцентризъм.
... хвърлям три сенки
една на мъж
една на жена
една на дете...
„като застана с лице...”
И още:
... понякога
говоря толкова тихо
че никой не разбира...
„понякога като съм...”
И тук:
...неизгладена ми е добре...
„Ю”
Третата точка, на която се спрях, нарекох Центърът, който е вън и вътре в нас. Ще го илюстрирам с два цитата:
... при всяко следващо преместване
по-добре разбирам – не може да се вземе всичко
прилича ми на репетиция и подготовка
за последното – тогава
не може да се вземе нищо...
„при всяко следващо...”
И:
...W why what when where who and how
отговорите на тези въпроси могат да разкажат
историята на света
историята на живота
и на почти всичко останало
но само ако има кой кога къде защо какво и как
да я изслуша...
„W”
Всичко това ме доведе до прозрението, до което вярвам е стигнала и Галина Николова. Оня, който е изгубил Себе си, е обречен да пътува безкрайно – навътре и навън, без значение. И никога да не стига крайната цел на своето пътуване.
Което пак ме върна към Джуандзъ, неговият „Учителят Прародител” и даоизма, според който всичко е едно. Човекът е целият свят. Собственото, физическото съществуване не може и не бива да бъде отделяно и точно затова няма и не може да има и смърт. Животът и Смъртта всъщност са двете крайности на едно състояние.
Човекът е част от Небесната мрежа. Само един неин елемент – нишка, плетка, бод. Но без него тази съвършена небесна плетка би се скъсала.
Чрез „Азбука на завръщането” Галина Николова се опитва да преведе езика на Поезията на един общодостъпен, земен език. Доколко е успяла, ще покаже времето. Мен ме успокоява мисълта, че никой опит не е случаен или напразен. Защото човешкият език е необходим само тук и сега. Всички останали измерения съществуват и се моделират чрез езика на Поезията.
С езика на Духа.
А тя отговорила в притчи.
Била срещнала сина на Писеца, който чул за дао от внука на Разказвача, който го научил от Просветления, който пък го знаел от Вътрешния си глас, който го доловил от Симфонията на Ци (звуковата тъкан на вселената), на който му го прошепнала Въртящата се бездънност, а тя пък – от Застиналата безбрежност, а тя – от самото Начало. Или по-точно от илюзията за Начало.Защото Начало няма. Край също.
Докато четях „Азбука на завръщането” от Галина Николова, си спомних тази притча, която съвсем сбито, но много ясно указва пътя на трансценденцията.Това даоистко пътуване навътре в себе си, в Микрокосмоса, за да стигнеш до Макрокосмоса – ми се стори приложимо и към нейната поезия.
Но въпреки това, останах неспокойна. Мислех си, че само външната форма беше назована и етикирана като „пътуване”, „завръщане”. Дори това „азбучно” подреждане и обговаряне на нещата не ме успокои.
Ставах все по-подозрителна. Съмнението ме беше стегнало в здрава верига. Не ме напусна до момента, в който не открих онова, което не ми даваше покой. Откритието си разпределих и формулирах в три отделни точки, които съществуваха и сами за себе си, и една за / в / с друга.
Първата сфера, в която се разгръща и разглежда Галина Николова, обхваща Ежедневното. Това е обикновеният, телесен център на човека. Материята и всичко, свързано с нея.
... измих си зъбите
взех душ
пих кафе
отидох на работа
.............
измих чиниите...
„време”, стр. 10
И тук:
... седнала съм в един фотьойл
някъде в средата на годината...
„време”, стр. 13
Тук също:
... докато опаковам куфарите
децата на приятелите ми прохождат...
„време”, стр. 15
Елементарността на човешките дейности и непосредствени движения. Онези присъщи неща, които извършваме всекидневно, но на които не обръщаме внимание, докато не започнат да обозначават и да се случват, и да се превръщат вече в нещо друго. Неприсъщо. Чужди времена, пространства и състояния.
... да говорят по телефона
да бързат да закъсняват
да ровят в ipod-ите iphon-ите и blackberry-тата си
да пресичат на червено
да изглеждат загрижени
да се извиняват без да те виждат
да внимават да не те бутнат...
„в ябълката”
Втората сфера, която набелязах, беше Вътрешният център на човека. Съсредоточаване в нещо, което съм само аз. Особен вид поетически антропоцентризъм.
... хвърлям три сенки
една на мъж
една на жена
една на дете...
„като застана с лице...”
И още:
... понякога
говоря толкова тихо
че никой не разбира...
„понякога като съм...”
И тук:
...неизгладена ми е добре...
„Ю”
Третата точка, на която се спрях, нарекох Центърът, който е вън и вътре в нас. Ще го илюстрирам с два цитата:
... при всяко следващо преместване
по-добре разбирам – не може да се вземе всичко
прилича ми на репетиция и подготовка
за последното – тогава
не може да се вземе нищо...
„при всяко следващо...”
И:
...W why what when where who and how
отговорите на тези въпроси могат да разкажат
историята на света
историята на живота
и на почти всичко останало
но само ако има кой кога къде защо какво и как
да я изслуша...
„W”
Всичко това ме доведе до прозрението, до което вярвам е стигнала и Галина Николова. Оня, който е изгубил Себе си, е обречен да пътува безкрайно – навътре и навън, без значение. И никога да не стига крайната цел на своето пътуване.
Което пак ме върна към Джуандзъ, неговият „Учителят Прародител” и даоизма, според който всичко е едно. Човекът е целият свят. Собственото, физическото съществуване не може и не бива да бъде отделяно и точно затова няма и не може да има и смърт. Животът и Смъртта всъщност са двете крайности на едно състояние.
Човекът е част от Небесната мрежа. Само един неин елемент – нишка, плетка, бод. Но без него тази съвършена небесна плетка би се скъсала.
Чрез „Азбука на завръщането” Галина Николова се опитва да преведе езика на Поезията на един общодостъпен, земен език. Доколко е успяла, ще покаже времето. Мен ме успокоява мисълта, че никой опит не е случаен или напразен. Защото човешкият език е необходим само тук и сега. Всички останали измерения съществуват и се моделират чрез езика на Поезията.
С езика на Духа.
Автор:
Нели Лишковска
Публикация:
24.10.2014 г. 15:54
Етикети:
Посетено:
1410
Линк:
https://kulturni-novini.info/sections/64/news/20108-da-izpletesh-nebesata