Префърцунен роман

Както знаете, думата „префърцунен“ означава претенциозен и превзет, но е добре да имаме предвид и синонимите й особен, странен, чудноват, фантастичен, а също и изящен, миличък...

Оголено. Привличащо. Но не беззащитно.

Ако в горещ летен следобед се разхождате по средата на пуста улица, сред пусто опустяло село например, а близо до осовата линия, която отчетливо и нетипично се кипри на мястото си, прикове вниманието ви яркочервен, разпльокан презрял домат, това все още нищо не означава... Но ако го погледнете с блуждаещи очи през маранята и после рязко се обърнете и тръгнете в обратна посока, незнайно накъде, с вирната брадичка и изражение на световно известен емоционален бракониер, се приближаваме лееекинко до нужната атмосфера... Е, добре, останете в тази роля, продължавайте да блуждаете, но си представете, че някой ви наблюдава и ви познава като човек, който може да смени всяка посока по средата на пътя, който знае, че каквото и да разказвате, все някъде ще изтърсите: „Виолетовото е дъно.“, но никога няма да познае, че ще го кажете точно на онова място, където го казва героинята на този роман, а тя го казва два пъти и единия път като че ли не е тя, всъщност е тя, но би могла и да не е, а дъното не е „дъно на душа“, както е било винаги в историите, теглени от кучетата на дъжда, но пак боли като одрано... Всичко това дразни, нали? И мен ме дразнеше през цялото време. Прекалено е, обсебва, ядосва те и ти се иска да му скочиш и да го овладееш, но то, което и да е, не се дава, кикоти се, плаче, драматизира, интелектуалничи, скача в поетичните коловози, които са отклонения от правия път, шебечи се и му се получава. „На връщане коленете ми се свличаха в твърдата и засъхнала от лятото кал.“

Харесва ми. Обичам нещо да е откровено шантаво, да е талантливо написано и добре структурирано. Да си префърцунен се иска кураж. Да пишеш префърцунено – о, това е нещо като да си направиш харакири в центъра на някой оживен южен град!

Спомням си, веднъж, когато бях неприлично млада и цяла вечер бях вилняла, дори с кожата си долавях, че всички ме мразят или най-малкото ги втриса от мен, една много красива жена, която беше нещо като магнитен център на компанията – с изразителни сини очи, с дълга до кръста, светлокестенява жива коса, с великолепен аристократичен овал на лицето – погледна ме и каза: „Нищо, че си префърцуца. Аз те обичам.“ Ако сте получaвали „Оскар“ заради това, че сте се обезглавявали последователно и дисциплинирано многократно, чувството ви е познато. 

Героинята на този роман притежава силна индивидуалност, талантлива е, жестока, безмилостна и достатъчно крехка. Колко крехка, запитах се за миг, изненадана от това словосъчетание. На едно място в романа Лита Форд обяснява какво са фузилите, вид италианска паста, „като винтчета с дълбоки улеи“. Достатъчно крехка, колкото е всеки от нас, когато е нужен кураж, за да се спуснем по дълбоките улеи на живота в шарения шизофренен свят. „Мислех за това как вълните се разбиват в скалите и знаех, че аз съм като тях, като тази вода, която се пръска, унищожава силата си съвсем целенасочено, саморазгромява се, и всяка вълна изчаква реда си съвсем спокойно, докато дойде и нейното време.“

Разюзданата й творческа същност клокочи в различни персонажи, които запълват екзистенциалния вакуум – нейния личен ад, невъзможната завършеност... Не лудостта, която съвсем естествено предполага отсъствие на смисъл, а смисълът и абсурдната му липса, невъзможността да бъде намерен – това преобръща усещането за себе, за личност, в която да можеш да се приютиш като в дом. Пясъчният часовник ще се преобръща в психичното пространство безброй пъти като рейнстик, движен от копнежа по достигане до нещо определено, до раждането на отговори от фертилната пяна на самотата. Ясно е, че откритието коя е ще донесе смърт – смъртта на приключението, на процеса по себеопознаване, на живеенето като шармантна дрога, ще доведе до болезненото откритие: „Аз съм това.“, което е рамка, не можеш да я напуснеш след идентификацията, нито да се заселиш на хвърлей от морето – невинен.

Дегизировките на космополитната звездна душа се разпадат. Инжектирана с възбудата, че творбата, която създава, е най-сладкият и убийствен наркотик, че може да се разрушава в апогея на тази патетична агония, но и да се самосъздава, както вълната, която взема от силата на морето и при морето се връща, героинята разбрида своята личностна космогония.

Отварянето на темата за дрогите всеки път се опитва да затвори една душевна рана. Майката на Лита умира от свръхдоза и това е само щрих в хода на историята, но за да се превърне в майка на себе си, тя натрапливо ще се гмурка в дълбоките наркотични вирове на писателите от бийт поколението – Бъроуз, Гинсбърг, в един момент ще се появи и Буковски. „Сладки Сънища, Пантопонова Розо!“ Помните ли откъде идва този цитат? Дори и да го срещате за първи път, не оставате безразлични, нали? 

Едно пояснение: сексуалните сцени ме привлякоха към ръкописa още преди да го познавам като роман. Сексът – брутално откровен, цъфва, като презрял разпльокан домат в горещ летен ден насред пътя, още в първите страници на романа, но не е в централна, нито атрактивна роля. Няма нищо префърцунено, сантиментално или банално в тези сцени, а това е прелъстително в свят, пренаселен с порнография, и ме изпълни с респект към авторката Селина Ангелова.