Отзиви
В подробностите да удавиш цялото
Читателски отзив за сборника с разкази „Любовта на 35-годишната жена” на Калин Терзийски
Всеки писател трябва да има разпознаваем стил. Започваш първото изречение, второто и на третото вече си казваш – аха, това е този и този.
Точно такъв писател е Калин Терзийски. Не можеш да го сбъркаш. Многословен, разказвателен, протяжен, почти по балзаковски.
Разказите от „Любовта на 35-годишната жена” са именно такива. Започват и не искат, пък и не могат да свършат. Като че ли авторът в един момент сам осъзнава, че е попрекалил и поставя последната точка. С нежелание. Ей така – от немай къде.
Има обаче описания, които наистина са запомнящи се – като онова на проститутката Лора или на старецът, който „беше заприличал на труп повече от труп” в „Дядо Коледа като млад”. Или на М. от разказа, чието заглавие носи и самия сборник. М., която „търси смисъл във всяка идиотщина”.
Нямам нищо против детайлните описания на когото и да било, включително и на този автор. Вниманието му към нарочната, съзнателно търсена подробност е направо забележителна. Това говори за изключителна наблюдателност. За точно око. Които са много полезни качества за един криминален инспектор, например. За някой неврохирург или пилот. Но прозата никога не е била и не е само „детайлно описание” и „търсена подробност”.
Не случайно по-горе споменах Балзак. Стилът на К. Терзийски има много допирни точки с неговия. Неорганизиран, на места циничен, отразяващ материята, без да я асимилира. Стил, който обяснява вместо да подбужда размисли или да мотивира въображението. Това може да е добре за Балзак, но не е добре за Терзийски.
Първо – да не забравяме, че нашият век е ХХІ-ви. Второ – изкуството на словото вече далеч не би трябвало да се задоволява само да отразява и обяснява. Трето – Балзак е французин, а на тях винаги са им прощавали някои слабости. Докато Терзийски е български писател. Това означава, че като такъв трябва да бъде перфектен разказвач.
Употребявам перфектен разказвач напълно съзнателно и сериозно, без капка ирония. Пояснявам – у всички съвременни български писатели (които аз съм чел, естествено) винаги присъства висока ерудираност, тънка интуитивност и подчертана духовност. Опирайки се на тази основа, те създават такива произведения като мащабната епическа картина „Възвишение” на Милен Русков, психологически натоварената, мистериозно емоционална и новаторска история „Физика на тъгата” на Георги Господинов и блестящия метафизически роман на Нели Лишковска „Ключовете от Рая”.
И ако в някаква степен К. Терзийски успява успешно да разгърне повествованието, също толкова успешно той се отдалечава и губи поезията в разказите си (в смисъл на поезия на съдби, събития и персонажи). Но – от друга страна – това може да е нарочно търсен ефект.
От позицията на читател дефектите на една книга се виждат твърде ясно. Не вярвам на литературоведите и литературните критици, защото те са обременени и винаги обвързани с някоя доктрина, школа, епоха. Още по-малко вярвам на статистики, рейтинги и класации, тъй като те са най-лесни за електронна манипулация и хакерска намеса.
Моето мнение е само мнение на читател. Ни повече, ни по-малко. И точно като такъв с интерес бих прочел и някой от романите на този българин. Може пък в тях да намеря не само дълги, обстоятелствени и в голяма степен излишни описания и подробности, но и някаква истинска, красива история. История, която си заслужава да бъде разказана. Съвременно и перфектно, все пак.
Точно такъв писател е Калин Терзийски. Не можеш да го сбъркаш. Многословен, разказвателен, протяжен, почти по балзаковски.
Разказите от „Любовта на 35-годишната жена” са именно такива. Започват и не искат, пък и не могат да свършат. Като че ли авторът в един момент сам осъзнава, че е попрекалил и поставя последната точка. С нежелание. Ей така – от немай къде.
Има обаче описания, които наистина са запомнящи се – като онова на проститутката Лора или на старецът, който „беше заприличал на труп повече от труп” в „Дядо Коледа като млад”. Или на М. от разказа, чието заглавие носи и самия сборник. М., която „търси смисъл във всяка идиотщина”.
Нямам нищо против детайлните описания на когото и да било, включително и на този автор. Вниманието му към нарочната, съзнателно търсена подробност е направо забележителна. Това говори за изключителна наблюдателност. За точно око. Които са много полезни качества за един криминален инспектор, например. За някой неврохирург или пилот. Но прозата никога не е била и не е само „детайлно описание” и „търсена подробност”.
Не случайно по-горе споменах Балзак. Стилът на К. Терзийски има много допирни точки с неговия. Неорганизиран, на места циничен, отразяващ материята, без да я асимилира. Стил, който обяснява вместо да подбужда размисли или да мотивира въображението. Това може да е добре за Балзак, но не е добре за Терзийски.
Първо – да не забравяме, че нашият век е ХХІ-ви. Второ – изкуството на словото вече далеч не би трябвало да се задоволява само да отразява и обяснява. Трето – Балзак е французин, а на тях винаги са им прощавали някои слабости. Докато Терзийски е български писател. Това означава, че като такъв трябва да бъде перфектен разказвач.
Употребявам перфектен разказвач напълно съзнателно и сериозно, без капка ирония. Пояснявам – у всички съвременни български писатели (които аз съм чел, естествено) винаги присъства висока ерудираност, тънка интуитивност и подчертана духовност. Опирайки се на тази основа, те създават такива произведения като мащабната епическа картина „Възвишение” на Милен Русков, психологически натоварената, мистериозно емоционална и новаторска история „Физика на тъгата” на Георги Господинов и блестящия метафизически роман на Нели Лишковска „Ключовете от Рая”.
И ако в някаква степен К. Терзийски успява успешно да разгърне повествованието, също толкова успешно той се отдалечава и губи поезията в разказите си (в смисъл на поезия на съдби, събития и персонажи). Но – от друга страна – това може да е нарочно търсен ефект.
От позицията на читател дефектите на една книга се виждат твърде ясно. Не вярвам на литературоведите и литературните критици, защото те са обременени и винаги обвързани с някоя доктрина, школа, епоха. Още по-малко вярвам на статистики, рейтинги и класации, тъй като те са най-лесни за електронна манипулация и хакерска намеса.
Моето мнение е само мнение на читател. Ни повече, ни по-малко. И точно като такъв с интерес бих прочел и някой от романите на този българин. Може пък в тях да намеря не само дълги, обстоятелствени и в голяма степен излишни описания и подробности, но и някаква истинска, красива история. История, която си заслужава да бъде разказана. Съвременно и перфектно, все пак.
Автор:
Йоан Славов
Публикация:
13.10.2014 г. 16:57
Етикети:
Посетено:
1302
Линк:
https://kulturni-novini.info/sections/64/news/20013-v-podrobnostite-da-udavish-tsyaloto