Отзиви
Романът "Адела" на Гарабет Ибрайляну
Книга за възпитанието на чувствата, за онова, което пропускаме...
Едновременно риск и предизвикателство е да пишеш за автор, от когото си чел една-единствена творба. Опитвайки се да открия някаква информация за писателя и романа, срещнах твърдението, че „Адела” (1933 г.) е „типично румънска книга”. Не познавам добре румънската литература и ми е трудно да преценя. Струва ми се обаче, че „Адела” е по-скоро характерен за времето си – 30-те години на ХХ век, европейски роман. Вярно е, в него ще открием румънски топоси, персонажите са също румънци, но творбата не рисува картина на румънския живот и нрави от онази епохата, не ни потапя в света на румънското село или град. Напротив, повествованието е ситуирано в колкото конкретно, пластично описано, толкова и декоративно природно пространство. Дори заглавието на книгата не звучи никак „румънско”. Едно красиво женско име – Адела, срещащо се в различни европейски езици, чиято етимология е „благородна”, с всички имплицитни конотации.
За мен по-скоро това е роман, чрез който румънската литература може да се усети като неразривна част от модернистичната европейска литература на времето си. Книгата е ерудитска, интелектуално-философска, ориентирана към сравнително образована читателска аудитория. Едва ли ще успеем, а и не е необходимо, да откроим всички пластове в текста. Тук са съчетани литература, философия, психология, музика, изкуство, езиков експеримент. Липсва динамика във външните събития, доколкото ги има. Даже отсъства сюжет в традиционния смисъл на понятието. Дните се повтарят сякаш по един и същ сценарий с едни и същи герои. Постъпателността в книгата е в бавното пътуване на мъжа и жената един към друг.
В жанрово отношение романът е откъс от дневника на 40-годишния лекар интелектуалец Емил Кодреску. Той среща в малко курортно селище на Молдова 20-годишната Адела, която познава от дете, но в която се влюбва вече като жена. Това е книга за възпитанието на чувствата, за една любов, смятана от мъжа за невъзможна, за „куриозно чувство”, „пламенно приятелство”. Отношенията между Кодреску и Адела са вписани в парадигмата учител – ученик. Лекарят води младата жена по пътеките на любовта, опитва се да насочва мислите и чувствата й в желаната от него посока. Често обаче ролите се разменят и той е изцяло подчинен на волята на любимата.
Текстът ни препраща към русоизма, тъй като любовта е представена като част от движението и разнообразието на природата: Кодреску и Адела се срещат обикновено на открито, сред красиви природни пейзажи, пътувайки пеш или с файтон. Този пленеризъм на художественото пространство го отваря максимално към вселената, безкрая и звездите; изважда любовта от тесните рамки на дома, определена среда и общество. Действително донякъде неоромантичността на повествованието се доближава до русоисткия френски 18. век на чувствителността. Затова може би творбата е изпълнена с толкова „интелектуален лиризъм”.
Романът е построен върху интроспекцията, върху субективната гледна точка на повествователя-персонаж Кодреску. Наративът, очаквано за жанра дневник, е в Аз-форма. Героят е склонен към рефлексия и саморефлексия – самият го признава. Дори нееднократно прави съзнателни психологически експерименти с околните, наблюдавайки и анализирайки техните реакции. Не е случайно, че Кодреску е лекар. По дефиниция лекарите са много по-прозорливи за болестите на тялото и душата, познават добре човешката физиология и психологията. Всъщност героят проектира своята менталност и чувствителност върху заобикалящия го свят. Затова красивите природни картини, които изобилстват в романа, са по-скоро пейзажи на душата.
Текстът разкрива мъжката гледна точка за любовта, жената и живота. Женският поглед почти отсъства. Донякъде можем да съдим за него от репликите на Адела и нейните реакции. Дори тя не би могла да бъде определена като централен персонаж в книгата. Младата жена е провокацията, поводът за безкомпромисните самоанализи на мъжа. Обяснимо, в текста се появява и името на бащата на психоанализата Зигмунд Фройд, тъй като книгата представя как сексуалните желания сублимират в друг вид преживявания – от естетически и интелектуален характер. Затова този роман е някак деликатен, красив с недоизказаността си, с метонимичния детайл от женското тяло, със загадката на женското обаяние.
В книгата бихме могли да открием и т.нар. „поток на съзнанието”. Все пак творбата на Ибрайляну е почти синхронен текст с известния роман на Марсел Пруст „По следите на изгубеното време”, излизал до 1927 г. В „Адела” също са представени спомени, впечатления, мисли, възникващи в съзнанието на героя. Ибрайляну, подобно на Пруст, проблематизира философската категория време. Той разкрива относителността на времето, корелацията човек – време. Релативизмът е определяща философска нагласа за румънския автор. Няма нищо дадено веднъж завинаги. Всичко се променя в зависимост от гледната точка, от времевата и пространствената позиционираност.
В контекста на тази философска проблематика от самото начало на книгата почти до края нееднократно се цитира името на Диоген Лаерций – известния старогръцки историк на философията. Покрай него се явяват и имената на Демокрит, Епикур и други философи. Епикурейските възгледи са вплетени в някои от размислите на Кодреску за Адела и любовта. Поставен е акцент върху атараксията, разбирана като спокойствие, хладнокръвие у Демокрит и като блаженство на душата у Епикур: „Атараксия. „Апатия”… Страх от действие на човек, на когото му липсва импулсивна енергия… Ужас от поемане на отговорности на интелектуалеца с кристално чисто съзнание, който е твърде зает от последиците на действията си”. Това е една от философските категории, чрез които персонажът се опитва да се самохарактеризира. Сенсуализмът на Епикур, синтезиран в мисълта: „Няма нищо в разума, което по-рано да не е било в усещането”, се родее с нагласите на 40-годишния персонаж на книгата.
Разбира се, модерен за времето си роман не може да подмине „маестро” (както го нарича самият Кодреску) Артур Шопенхауер, чийто портрет е закачен над бюрото на лекаря. Текстът иронично се заиграва с приликата в грозотата между философа и лелята на Адела – Аника. А от Шопенхауеровата философия Адела коментира доста крайните възгледи за жената, с които тя, разбира се, не е съгласна. Все пак философът може донякъде да бъде припознат като учител на Кодреску. От една страна, героят действително възприема света като съществуващ единствено в представите на Аз-а. Починалата му майка присъства в неговото съзнание, но когато и той си отиде, ще умре напълно и тя. От друга страна, Кодреску не приема за редно да утоли любовните си страсти. А тъкмо невъзможността да се задоволят желанията според Шопенхауер поражда страданието, което е неизбежна човешка участ. Ако си припомним един биографичен факт за философа, ще видим, че малко над 40-годишна възраст той също се влюбва в два пъти по-млада жена, която го отблъсква. Така че освен реалните житейски прототипи (авторът Ибрайляну и асистентката му Олга Точилеску), посочени от критиката, съществуват много други сходни модели, евентуално използвани от автора при създаването на книгата.
В романа „Адела” като в палимпсест задълбочаването в повествованието разкрива нови хоризонти, нови възможности за интерпретация. Сред тях държим да отбележим музикалната оркестрация на творбата. Най-често търсеният аналог на душевните състояния е музиката. Тя успява да изрази по-въздействащо, онова, което думите са безсилни да изкажат. В текста откриваме нещо от символистичното обожествяване на това изкуство. Явно Ибрайляну е тънък познавач на музиката. Сред Бетовен, Верди, Доницети, Лист, Бизе и други композитори особено място е отредено на Шопен. Адела обича да изпълнява творбите на полския композитор. Романтичната музика на Шопен е най-добрата музикална дреха за неоромантичната чувствителност в романа.
Творбата е преизпълнена и с литературни аналогии. Диапазонът на цитираните автори и творби е твърде широк. Най-известните позовавания са на „Цветя на злото” от Шарл Бодлер, в оригинал на френски, на Фенимор Купър, „Тартарен Тарасконски” от Алфонс Доде, Йон Крянга, Иван Тургенев, „Ана Каренина” и „Война и мир” от Лев Толстой. Това е може би е картина на литературната мода на времето. По-скоро обаче са разкрити литературните предпочитания на персонажите: макар че, за разлика от интелектуалеца Кодреску, Адела не обича твърде да чете и няма изискан литературен вкус. В книгата са цитирани емблематични европейски и американски автори. Мисли или персонажи от творбите им се вплитат в размишленията на лекаря, като по този начин донякъде ги универсализират. Във втората половина на романа особен е акцентът върху Толстой – най-вече върху „Война и мир”. Адела изказва предпочитания към Андрей Болконски, като сравнява своя приятел Кодреску с руския благородник. Така книгата изтъкава една паяжина от символични връзки, алюзии и препратки към различни образи, картини, мисли, музикални мотиви, представящи чувствителността на персонажа, неговия кръг от интелектуални и естетически интереси.
От самото начало у мен се роди усещането за нещо познато в този иначе толкова модерен европейски роман: появяват се и изчезват Яворови образи. Този акцент върху духовността, сънищата, безсъниците, сенките и виденията. Тази визия за жената и любовта, като двоене между ангелско и чувствено. Този съзнателен стремеж да се избяга от плътското, платоничността на любовта. Разбира се, всичко това без напрегнатия, демоничен драматизъм на раздвоената Яворова душа. И „парфюмът на женска плът”, подчинил сетивата и ума на един зрял мъж. Както и този залутан слънчев лъч в твърде символичния финал на романа: „Когато излязох на чардака, сред тежките завеси на хълма се бе промъкнал лъч, който разпръскваше над света златиста мъгла… Но скоро лъчът угасна в мрачните есенни мъгли на възвишенията”.
Действително, Адела е появилият се и изчезнал златен лъч, озарил живота на Кодреску преди часа на „мрачните есенни мъгли”, на превала на живота.
Автор:
Кремена Митева
Публикация:
02.10.2014 г. 17:55
Посетено:
2019
Линк:
https://kulturni-novini.info/sections/64/news/19926-romanat-adela-na-garabet-ibraylyanu