Отзиви
Настройки за четене
Стесни
|
Уголеми
Умали
Смени шрифта
|
Увеличи междуредовото разстояние
Намали междуредовото разстояние
|
Нощен режим
Потъмни фона
Изсветли текста
|
Стандартни
Пред вратите на седмовратата Тива
Гледайки спектакъла "Антигона" от Жан Ануи в театър "София"...
Събудих се в най-тъмното, най-страшното, най-дълбокото на нощта. Времето, когато Симон, нарeчен Петър три пъти предава Учителя си. Времето, когато вещиците омотават в лъжливите си паяжини душите ни. Времето, когато Смъртта изтръгва сърцата, кладенецът на времената. В него се събудих. И сенките на миналото плъзнаха в мъглата. Странните сенки на дълбокото минало, там някъде около седмовратата Тива, потънала в развалините на кървавите си сънища.
Огромната сянка на древния Хор (Дария Симеонова) обикаля, качена върху огромните си, железни обувки, гърчеща се и наричаща, призоваваща трагедията, търкаля съдбите на людете, премята ги, преобръща ги и ги мачка. Зрителят, защото аз гледах премиерата на „Антигона“ от Жан Ануи в театър „София“, тръпне в пълзящата по сцената мъгла и шепотът на прегракналата от викане Съдба-Хор, го застига до последния ред. А очите не можеха да повярват, че видението отсреща е човек, жена, актриса.
Всички образи на сцената сякаш се раждат от дълбините на човешкото страдание, а режисьорът Иван Добчев заедно със сценографа Станислав Памукчиев създават картини, изтръгнати от нечии кошмари. Техните може би. Но и част от моите.
Тийнейджърката Антигона (Каталин Старейшински), заинатена да извърши делото си и да заслужи безсмислената си смърт никак не се покрива с моите младежки представи за млада героиня, бореща се срещу тирана. Това е едно жалко, объркано и дълбоко нещастно, анорексично дете, според решението на режисьора Иван Добчев, което се самодоказва пред красивите и силните около себе си (Силвия Петкова - Исмена, Невена Калудова - Дойката). И предизвиква съжаление, състрадание и страх. Защото страхът е навсякъде.
Но истинския шок аз, като зрител, не знам за останалите такива, изпитах при появата на царя, Креон. Моята представа за царя, тиранът, насилникът и каквото още се сетите се срина пред този нежен, изящен интелектуалец, с очила и мек, топъл глас, който съвсем логично се старае да вразуми непослушната си племенница. И да я спаси от едно безсмислено дело, да зарови трупа на брат си въпреки забраната, защото сам той ще отмени впоследствие тази забрана. И да избегне безсмислената си смърт. Този човек, Креон (Ириней Константинов), искрено страда, искрено се грижи за бедните си племенници, децата на Езоп, искрено се старае да ги спаси от тях самите, макар те да се самоунищожават. И тази искреност води до безмерно увеличаване на властта му... Звучи ли ви познато? Ах, този мил, загрижен Креон, който гази през чужди трупове и дори смъртта на сина му не успява да го отклони от крайната цел - безмерната власт!
Господи, когато четох пиесата бях твърде млада, живеех според уверенията на властимащите в най-справедливото общество, социалистическото, дори не разбирах как ме омотаваха и стягаха лъжите на политиците, но гледайки на сцената този страдащ за другите властимащ, който рони искрени сълзи преди да убие противниците си... просто дъх не можех да си поема! Защото той, подобно на Съдбата-Хор мачка под железните си обувки всички и всичко с нежна усмивка, с тих и мек шепот (шепотът на Хора е ужасяващ и поглъщащ) и смъртта на любимия, слънчев син Хемон (Асен Мутафчиев) не успява да смъкне маската от лицето му. Ненапразно режисьорът качва и него на финала върху железните обувки на съдбата. За цялостната картина на замръзнала безнадежност помагат и образите - пясъчни сенки сякаш на злощастната майка Евридика (Йорданка Любенова), ужасените стражи, макар и единствени живи, дишащи същества (Николай Върбанов, Николай Димитров, Иван Спасов). Както и вцепенения образ на вестителя, превърнал се в пясъчна скулптура от ужас (Росен Белов). Ужасът пъпли и дими като тънка мъгла през целия спектакъл. А из него размахва дългите си ръце и крака Съдбата-Хор.
Признавам, вече няколко дни и нощи не спирам да мисля за този мрачен и разтърсващ спектакъл - "Антигона" от Жан Ануи на сцената на театър "София". С режисурата на Иван Добчев. Студенината, безсмислеността и непобедимостта на насилието, което е навсякъде около нас и което все някога ще ни смаже, независимо от съвременните времена. Независимо от напредналата техника. Независимо от новото хилядолетие и новия век. Ние все си стоим в подножието на седмовратата Тива, потънала в пясъците на миналото. Като нас...
Огромната сянка на древния Хор (Дария Симеонова) обикаля, качена върху огромните си, железни обувки, гърчеща се и наричаща, призоваваща трагедията, търкаля съдбите на людете, премята ги, преобръща ги и ги мачка. Зрителят, защото аз гледах премиерата на „Антигона“ от Жан Ануи в театър „София“, тръпне в пълзящата по сцената мъгла и шепотът на прегракналата от викане Съдба-Хор, го застига до последния ред. А очите не можеха да повярват, че видението отсреща е човек, жена, актриса.
Всички образи на сцената сякаш се раждат от дълбините на човешкото страдание, а режисьорът Иван Добчев заедно със сценографа Станислав Памукчиев създават картини, изтръгнати от нечии кошмари. Техните може би. Но и част от моите.
Тийнейджърката Антигона (Каталин Старейшински), заинатена да извърши делото си и да заслужи безсмислената си смърт никак не се покрива с моите младежки представи за млада героиня, бореща се срещу тирана. Това е едно жалко, объркано и дълбоко нещастно, анорексично дете, според решението на режисьора Иван Добчев, което се самодоказва пред красивите и силните около себе си (Силвия Петкова - Исмена, Невена Калудова - Дойката). И предизвиква съжаление, състрадание и страх. Защото страхът е навсякъде.
Но истинския шок аз, като зрител, не знам за останалите такива, изпитах при появата на царя, Креон. Моята представа за царя, тиранът, насилникът и каквото още се сетите се срина пред този нежен, изящен интелектуалец, с очила и мек, топъл глас, който съвсем логично се старае да вразуми непослушната си племенница. И да я спаси от едно безсмислено дело, да зарови трупа на брат си въпреки забраната, защото сам той ще отмени впоследствие тази забрана. И да избегне безсмислената си смърт. Този човек, Креон (Ириней Константинов), искрено страда, искрено се грижи за бедните си племенници, децата на Езоп, искрено се старае да ги спаси от тях самите, макар те да се самоунищожават. И тази искреност води до безмерно увеличаване на властта му... Звучи ли ви познато? Ах, този мил, загрижен Креон, който гази през чужди трупове и дори смъртта на сина му не успява да го отклони от крайната цел - безмерната власт!
Господи, когато четох пиесата бях твърде млада, живеех според уверенията на властимащите в най-справедливото общество, социалистическото, дори не разбирах как ме омотаваха и стягаха лъжите на политиците, но гледайки на сцената този страдащ за другите властимащ, който рони искрени сълзи преди да убие противниците си... просто дъх не можех да си поема! Защото той, подобно на Съдбата-Хор мачка под железните си обувки всички и всичко с нежна усмивка, с тих и мек шепот (шепотът на Хора е ужасяващ и поглъщащ) и смъртта на любимия, слънчев син Хемон (Асен Мутафчиев) не успява да смъкне маската от лицето му. Ненапразно режисьорът качва и него на финала върху железните обувки на съдбата. За цялостната картина на замръзнала безнадежност помагат и образите - пясъчни сенки сякаш на злощастната майка Евридика (Йорданка Любенова), ужасените стражи, макар и единствени живи, дишащи същества (Николай Върбанов, Николай Димитров, Иван Спасов). Както и вцепенения образ на вестителя, превърнал се в пясъчна скулптура от ужас (Росен Белов). Ужасът пъпли и дими като тънка мъгла през целия спектакъл. А из него размахва дългите си ръце и крака Съдбата-Хор.
Признавам, вече няколко дни и нощи не спирам да мисля за този мрачен и разтърсващ спектакъл - "Антигона" от Жан Ануи на сцената на театър "София". С режисурата на Иван Добчев. Студенината, безсмислеността и непобедимостта на насилието, което е навсякъде около нас и което все някога ще ни смаже, независимо от съвременните времена. Независимо от напредналата техника. Независимо от новото хилядолетие и новия век. Ние все си стоим в подножието на седмовратата Тива, потънала в пясъците на миналото. Като нас...
Автор:
Майя Динева
Публикация:
30.09.2014 г. 16:09
Етикети:
Посетено:
2387
Линк:
https://kulturni-novini.info/sections/64/news/19909-pred-vratite-na-sedmovratata-tiva