Отзиви

Повече от реално

Размисли на Нели Лишковска върху поетичната книга на Димитър Ганев "Никол слиза по стълбите"

„Твърде реално” - помислих си след първото стихотворение, което прочетох от тази книга. Но точно това „реално” ме направи подозрителна. Продължих нататък и още след второто стихотворение разбрах, че това е умело използвана постановка. Особена нагласа на мисълта, която води до незачитане на реалността, освен „в ролята й на илюзия за описване” (Флобер, ако добре си спомням).

Постепенно навлязох в границите на един имагинерен свят, който завладява с привидната си лекота, но в действителност е дълбоко емоционален. Поглъщащ. Стигащ на места и до болезненост. Някаква скрита болезненост, която само от време на време надига глава, за да се самопосочи.

... тук (в стаята) всичко отново е
болезнено конкретно...
            „Тук (в стаята)...”

Не ми се иска да се разпростирам върху тази скрита болезненост, която изявява себе си много прецизно и загатнато и която прозира през фееричните метафори и елегантните смислови фигури. Но се запитах – това „слизане” в самото заглавие на книгата, то не е ли също болка? Някаква прикрита загуба на илюзии? Изгубени надежди? Не е ли разочарование от невъзможността за сътворяването на света „по свой образ и подобие”?

... мисля за себе си всеки ден, за това колко
съм далечен и недостижим, и все повече
си липсвам...
           „Помня себе си...”

Струва ми се, че това състояние на болезнено обсебване, което тук е в начален стадий, е знак на лудостта. Съвсем безвредна в този случай, защото е някак митологична. Антична, защо не?

Най-вероятно тук се коренят и оригиналните форми и идеи. Взети са от един свръхестествен, свръхсензитивен и изключително личен свят и може би това е, което ме насочи към някаква зараждаща се и още неизявена лудост.

Или е нещо по-просто – само вид краен субективизъм, от който изначално страдат поетите.

Това лутане между реално и нереално, обикаляне по неведомите пътища на съзнаваното и несъзнаваното е измамно. Това въпреки всичко не е само хаотичното движение на елементарните частици на емоцията. То е съвсем определено и насочено. Целта е една – откриване и вкопчване в реда. Редът като проявление на разума.

... а аз съм все повече себе си,
когато отново съм вече друг...
           „Пътища, навити на руло...”

Или:
... местата,
където свършваш ти и започва другото пространство...
           „Тогава снегът...”

И още:
... напускам те, за да те намеря отново,
за да се стовариш пак като утро, гилотина
или край на стихотворение...
           „След малка разходка...”

След всеки прочетен стих, все повече ме обхващаше усещането за противопоставяне и вътрешни несъгласия с онова, което бива артикулирано. С външно изразеното. С изговореното.

Движение едновременно в две плоскости и две посоки – отвътре навън и отвън навътре. Стремително нагоре по вертикала на страстите и сгромолясване долу – сред прах и пепел. И всичко това не само в едно и също стихотворение, но дори – в един и същи стих. В една точно намерена дума, която носи в себе си противоположни значения. Различните взаимно изключващи се двойки се редуват като в матрица – светлина и мрак, студ и топлина, тясно и широко, живот и смърт.

... гледах този бездарен залез, а
после как мракът чупи прозорците...
           „Гледахме този...”

И веднага след това:
... все така да продължаваме
да се разделяме –
смърт по смърт...
           „Гледахме този...”

Или в „А за дните...”:
... моето желание да намеря завинаги
пулсирането, разделящо ни от мъртвите...”

И още в „Идваш и димът...”
... да те искам беше въпрос на оцеляване...”

Този мотив за смъртта и умирането е навсякъде в „Никол слиза по стълбите”. Той е органично неин. Книгата е анастезирана сякаш от и чрез него.

... издълбах гроб в градината на лицето ти
да заровя скулптурата на своето нетърпение...
           „Издълбах гроб...”

И:
... живеехме в един мъртъв град,
където само ти и
може би някаква част от мен
бяха живи...
           „Извървях улиците...”

Болезненост, лудост, смърт. Още? Какво още може да се крие в тази поезия? Нещо ми убягваше. Но скоро го улових.

Състоянието на полусън. Именно – полусън.

Поетът проследява, заспивайки като че ли, преходите на съзнанието от будно състояние към сън до момента, в който сънят направи различаването между двете положения невъзможно. А вътрешната визия се оказва твърде силна. Тя доминира. Подчинява. Налага се на всичко останало.

Изненадващо звучи признанието в „Налях сутринта...”
... работя в една шивачница, шия
чаршафи от картините, които хората сънуват...

И после:
... попаднах и на свой портрет –
знаех, че е от едно момиче, което страда от безсъние...

За да стигне в края до откровението:
... спя на бели чаршафи...

Едно особено състояние, в което съзнанието още устоява и се противи на странните комбинации на съня. Ситуиране на границата между будуването и заспиването. Браздата, разделяща реалността от видението. Полусънят тук може да се определи като вид поетична оригиналност – поетът се стреми да опише това състояние, докато го изпитва. Преживявайки го, той говори за него. Доколкото е описуемо. И възможно, разбира се.

Ще засегна още един момент, който ми се струва важен – и като възприемане на отделни детайли и като цялостно внушение. Играта с времето и вечността. Поетични времена и вечности, в които съществува всичко и едновременно с това – липсва всичко.

... планирам миналото си, както
се правят планове за бъдещето...
            „Дълго търсих...”

В „Тогава още не знаех...”:
... дланите ти са единствената ми мярка
за време...

И също тук:
... любовта ни върви
право срещу времето...
           „Колкото повече...”

И тук:
... не съм нищо повече от корифей на отсъствието...
           „Пътища, навити на руло...”

Протичането на времето не става по познатата права линия, нито по предполагаема спирала. Както и вечността не е застинала в своята самодостатъчност.Те взаимно се обуславят – и като самопораждащи се величини, и като продължение едно на друго. Пласт върху пласт.

... докато отвън
чистачът мете времето, което изхвърлихме
през прозореца заедно с огризките от луната...
           „Тук (в стаята)...”

И разбира се финалът на „Апартаментът й е...”
... Независимо колко златни зъба имаш
в устата си, не си по-вечен от това...

В едно от есетата си М. Пруст твърди, че при Сент Бьов „неизменната лъжа на мисълта е зависела от изкуствената сръчност на израза” и „преставайки да говори в проза, той престава да лъже”. Спомних си това есе, понеже когато попитах Димитър Ганев дали все още пише разкази, той беше пределно категоричен – „не”.

Разбирам защо е избрал да бъде поет. За да казва истината. А М. Пруст твърди също, че подобно „подчиняване на чувствителността на истината, на експресията всъщност е белег за гениалност, за силата на изкуството”. Далеч съм от изкушението  да споря с мислител от подобна величина. А и не искам. Но накрая ще отбележа нещо донякъде лично, но и много показателно за въздействието на поезията на Димитър Ганев.

Това лято дъщеря ми избра „А за дните...”, едно от стихотворенията в „Никол слиза по стълбите”, и се яви с него на изпит в школата на НАТФИЗ. За представянето си получи много висока оценка от проф. Н. Сейкова, която беше впечатлена от въпросното стихотворение. Защото поезията на Димитър Ганев определено не е „твърде реална”. Тя е повече от това. Световете й са неизброими. И неизбродни, слава Богу.

За доказателство ще цитирам финала на „А за дните...”:
... Чакам да умра с твоята смърт и
да се влюбя в теб с твоята любов,
както трябваше да живея сам в твоите
часове и да събирам улични камъни,
за да се опитам да си направя ново лице
за дните, в които няма да участвам.


Автор: Нели Лишковска
28.09.2014 г. 15:11
Посетено: 1486
Линк към публикацията:
https://kulturni-novini.info/sections/64/news/19897-poveche-ot-realno