Отзиви
Настройки за четене
Стесни
|
Уголеми
Умали
Смени шрифта
|
Увеличи междуредовото разстояние
Намали междуредовото разстояние
|
Нощен режим
Потъмни фона
Изсветли текста
|
Стандартни
Мултивселена поезия
Размисли на Нели Лишковска върху стихосбирките на Бойко Златев "Коренът на времето" и "Азбука на светлината"
Не бях подготвена за мащабите на поезията на Бойко Златев. Те се оказаха астрономически – и в пряк, и в преносен смисъл. За да не се разпилея в многобройните светове на неговата поезия си набелязах няколко „котвички”, които трябваше да ме държат и връщат при необходимост в моето измерение. Опорните точки, около които гравитирах бяха светлина, слово, свобода, сън. Разбира се към тях постепенно се прибавяха и полепваха като звезден прах и всякакви синоними, символи и знаци.
Студът и смъртта – от бездънните космически размери до милиметрите, събрани в едно сърце. Лудостта и самотата, които се оказва, че са само и единствено човешко явление. Небесата – реални и имагинерни. Денят, светът и пр.
В поетичната книга „Коренът на времето” проследих една здрава (както ми се стори) нишка. Едноличното, малкото, интимното, което расте, разширява се и обема накрая целия свят.
... Просто нямам вече дом –
само свят си имам...
„Нещо случи се...”
Този свят е изграден от всичко, изброено дотук. В него има ден и нощ, земя и небеса, свобода и лудост.
... Денят умира, вярвайки неистово,
че ще възкръсне...
„Карма”
... Все по-малък, по-невидим бях.
докато обгърнах небесата...
„Аз послушах...”
Или:
... Не съществува нищо,
освен свобода...
„За каквото и да попиташ...”
И още:
... Една звезда - сред хиляди слънца
сияещо самотна в моя сън...
„Едно лице – сред хиляди лица...”
В „Азбука на светлината” тези мои смислови „котвички” се появяваха отново и отново. Това всъщност е дебютната поетична книга на Бойко Златев, издадена през 2004 г., но аз – както обикновено – започнах да чета отзад напред. И времево, и пространствено в някакъв смисъл.
През целият процес на моето четене не ме напускаше усещането за подреденост и цикличност в тази поезия. Рецепцията ми беше изострена и улавяше номерираност и ритмичност дори там, където липсваха. Вероятно това се дължеше не толкова и не само на римуваните стихове. Поезията на Б. Златев е подчинена на особен вид мисъл - „математическа мисъл”, резултат от професионалния му поглед на астроном и физик. Не твърдя, че това е само „поезия на разума”. В нея откривам и засилена емоция, която сякаш се таи в някаква черупка. Под един рационален прозрачен похлупак, който обаче не я скрива. Предпазва я.
Направих и една странна аналогия с музикално произведение или живописно платно. Те също предизвикват определена експресия, но са организирани по своите строги изисквания и закони. Както и науката, впрочем.
В основата на всичко това стои високата естетическа и етическа мярка на поета, неговата богата култура и не на последно място – научна ерудиция.
Бойко Златев е майстор на композицията. Той умее да организира хаоса, да направи от него Ред. И то не какъв и да е Ред, а един мелодичен, въздействащ поетически ред. Мисловен синхрон, в който всяко нещо си е на мястото. В неговата поетическа реалност читателят може да остане, но при определени условия. Да, тук можеш да останеш и да бъдеш всичко – и светлина, и свобода, и песен:
... И край добила, и начало,
завинаги в света остава.
„Началото е аксиома...”
Астрономията се преобразява в поезия. А може пък поезията да е родила науката астрономия? И всички науки изобщо. Именно такива съмнения се долавят в стихотворението от 1989 г. „Самотният лъч”. А почти десет години по-късно – през 1996-та, поетът ще признае:
... И вглеждам се в окото на Надеждата –
око на всичките планети и луни,
и светове на светлината...
„Понякога”
Оказва се обаче, че за Бойко Златев познатата реалност не е достатъчна. Нейните рамки са тесни и твърде некомфортни. Дори нещо повече – за него са малко и всичките единайсет измерения, за които вече се осмеляват да говорят учените. Във и чрез поезията той търси и намира още светове:
... Отречено е седмото небе,
и някак странно и осиротяло,
и като в унес се въртят отгоре
останалите шест небесни свода...
„Отречено е седмото небе...”
За себе си аз открих и една мултивселена, която съвсем не е това, което изглежда на пръв поглед. Тя копира, размножава, моделира,трансформира всеки образ, идея, смисъл. Тя прониква във всички останали реалности и едновременно е извън тях. И в тази всеобхватност поетът ненадейно „оставя мъртъвците/ да спят”...
Защо?
Не всички човеци са готови и решени да влязат съзнателно в – а може би да бъдат самите те? – тази мултивселена. На някои от нас просто ни стига и една Поезия вместо всичко останало.
... Държавата си вечно сътворявам,
щом са перото пръстите ми взели...
„Там някъде, отвъд звездите бели...”
Или:
... намерих си земя отвъд пустинята –
в градината с бодливите цветя...
„Намерих си земя до хълма светъл...”
Или:
Платон прогони поетите
от своята Държава,
само за да може
всеки от тях да създаде
свое собствено Царство
„Цветята на странника”, 11.
Словото не е само градивен материал за тази държава Поезия.То е тъкан, ядро, същност. Есенция на чувството и мисълта. Концентрирана сила, която съ-творява, която умее да съ-чувства, съ-мисли. Словото в стиховете на Б. Златев е Големият взрив, след който познатата вселена не може да остане същата.
... Чашата на Причастието,
от която пих.
Словото.
„Разбира се, аз ще умра...”
И:
... щом думите в едно стихотворение,
дори и остарели, се обичат.
„Сонет за старите думи”
Ще отбележа моя фаворит. Обърнах специално внимание на това стихотворение, може би защото аз също винаги пиша първо края на една история, която искам да разкажа. И защото тук времево-пространствените граници се изместват, размиват се по един забележителен начин.
Не мога да разбера защо
често се случва така,
че краят на моите стихотворения
се появява преди началото
Наистина ли се движат
обратно на времето
и са по-бързи от светлината
или просто бавно
се плъзгат в пространството
с краката напред?
„Не мога да разбера...”
В края на този текст ще направя плавен завой, за да захапя опашката си и ще се върна отново към началото. Там споменах светлината и съня, и техните производни. Ще посоча една светулка, за която поетът казва, че благодарение на нея:
... виждам от ясно по-ясно –
нищо, освен светлина...
Това се случва точно защото поезията е и винаги е била „повече от безсмъртна”.
Стиховете на Б. Златев са пронизани от духовното прозрение, че всичко и всеки се сътворява сам. Избира себе си и своя път още при Извора, много преди да се въплъти в тази Сфера.
... А в погледа ми – три слънца
и няколко небета сини...
„Сънувах се напълно сам...”
И за финал - още няколко късчета сън:
... Приспивна песен
се пее тук.
На края на този
свят.
„Приспивна песен”
Като напомняне за онази мултивселена, която всъщност е всеки един от нас, звучи още едно стихотворение, писано през далечната 1990 г., но много актуално и днес.
... Всичко останало
е тишина.
„Всичко е пепел...”
„Точката на Живота”, за която споменава Б. Златев в една друга поетична творба и която е „едновременно вътре и вън от мен” – не може да бъде объркана с нещо друго. Тя е във висша степен разпознаваема и идва само при онзи, който я заслужава.
Поезията на Бойко Златев не се откроява само с римувания стих, изящната словесност, фината музикалност и математически порядък. Тя надскача тези очертания, продължава отвъд тях. Пречупва се през спектъра на светлината в безброй духовни измерения, за да стигне до една висока хармония. До онази вътречовешка мултивселена на любовта, която носи в себе си семето на всичко останало. И която твори нови светове.
Съвършените вселени.
Студът и смъртта – от бездънните космически размери до милиметрите, събрани в едно сърце. Лудостта и самотата, които се оказва, че са само и единствено човешко явление. Небесата – реални и имагинерни. Денят, светът и пр.
В поетичната книга „Коренът на времето” проследих една здрава (както ми се стори) нишка. Едноличното, малкото, интимното, което расте, разширява се и обема накрая целия свят.
... Просто нямам вече дом –
само свят си имам...
„Нещо случи се...”
Този свят е изграден от всичко, изброено дотук. В него има ден и нощ, земя и небеса, свобода и лудост.
... Денят умира, вярвайки неистово,
че ще възкръсне...
„Карма”
... Все по-малък, по-невидим бях.
докато обгърнах небесата...
„Аз послушах...”
Или:
... Не съществува нищо,
освен свобода...
„За каквото и да попиташ...”
И още:
... Една звезда - сред хиляди слънца
сияещо самотна в моя сън...
„Едно лице – сред хиляди лица...”
В „Азбука на светлината” тези мои смислови „котвички” се появяваха отново и отново. Това всъщност е дебютната поетична книга на Бойко Златев, издадена през 2004 г., но аз – както обикновено – започнах да чета отзад напред. И времево, и пространствено в някакъв смисъл.
През целият процес на моето четене не ме напускаше усещането за подреденост и цикличност в тази поезия. Рецепцията ми беше изострена и улавяше номерираност и ритмичност дори там, където липсваха. Вероятно това се дължеше не толкова и не само на римуваните стихове. Поезията на Б. Златев е подчинена на особен вид мисъл - „математическа мисъл”, резултат от професионалния му поглед на астроном и физик. Не твърдя, че това е само „поезия на разума”. В нея откривам и засилена емоция, която сякаш се таи в някаква черупка. Под един рационален прозрачен похлупак, който обаче не я скрива. Предпазва я.
Направих и една странна аналогия с музикално произведение или живописно платно. Те също предизвикват определена експресия, но са организирани по своите строги изисквания и закони. Както и науката, впрочем.
В основата на всичко това стои високата естетическа и етическа мярка на поета, неговата богата култура и не на последно място – научна ерудиция.
Бойко Златев е майстор на композицията. Той умее да организира хаоса, да направи от него Ред. И то не какъв и да е Ред, а един мелодичен, въздействащ поетически ред. Мисловен синхрон, в който всяко нещо си е на мястото. В неговата поетическа реалност читателят може да остане, но при определени условия. Да, тук можеш да останеш и да бъдеш всичко – и светлина, и свобода, и песен:
... И край добила, и начало,
завинаги в света остава.
„Началото е аксиома...”
Астрономията се преобразява в поезия. А може пък поезията да е родила науката астрономия? И всички науки изобщо. Именно такива съмнения се долавят в стихотворението от 1989 г. „Самотният лъч”. А почти десет години по-късно – през 1996-та, поетът ще признае:
... И вглеждам се в окото на Надеждата –
око на всичките планети и луни,
и светове на светлината...
„Понякога”
Оказва се обаче, че за Бойко Златев познатата реалност не е достатъчна. Нейните рамки са тесни и твърде некомфортни. Дори нещо повече – за него са малко и всичките единайсет измерения, за които вече се осмеляват да говорят учените. Във и чрез поезията той търси и намира още светове:
... Отречено е седмото небе,
и някак странно и осиротяло,
и като в унес се въртят отгоре
останалите шест небесни свода...
„Отречено е седмото небе...”
За себе си аз открих и една мултивселена, която съвсем не е това, което изглежда на пръв поглед. Тя копира, размножава, моделира,трансформира всеки образ, идея, смисъл. Тя прониква във всички останали реалности и едновременно е извън тях. И в тази всеобхватност поетът ненадейно „оставя мъртъвците/ да спят”...
Защо?
Не всички човеци са готови и решени да влязат съзнателно в – а може би да бъдат самите те? – тази мултивселена. На някои от нас просто ни стига и една Поезия вместо всичко останало.
... Държавата си вечно сътворявам,
щом са перото пръстите ми взели...
„Там някъде, отвъд звездите бели...”
Или:
... намерих си земя отвъд пустинята –
в градината с бодливите цветя...
„Намерих си земя до хълма светъл...”
Или:
Платон прогони поетите
от своята Държава,
само за да може
всеки от тях да създаде
свое собствено Царство
„Цветята на странника”, 11.
Словото не е само градивен материал за тази държава Поезия.То е тъкан, ядро, същност. Есенция на чувството и мисълта. Концентрирана сила, която съ-творява, която умее да съ-чувства, съ-мисли. Словото в стиховете на Б. Златев е Големият взрив, след който познатата вселена не може да остане същата.
... Чашата на Причастието,
от която пих.
Словото.
„Разбира се, аз ще умра...”
И:
... щом думите в едно стихотворение,
дори и остарели, се обичат.
„Сонет за старите думи”
Ще отбележа моя фаворит. Обърнах специално внимание на това стихотворение, може би защото аз също винаги пиша първо края на една история, която искам да разкажа. И защото тук времево-пространствените граници се изместват, размиват се по един забележителен начин.
Не мога да разбера защо
често се случва така,
че краят на моите стихотворения
се появява преди началото
Наистина ли се движат
обратно на времето
и са по-бързи от светлината
или просто бавно
се плъзгат в пространството
с краката напред?
„Не мога да разбера...”
В края на този текст ще направя плавен завой, за да захапя опашката си и ще се върна отново към началото. Там споменах светлината и съня, и техните производни. Ще посоча една светулка, за която поетът казва, че благодарение на нея:
... виждам от ясно по-ясно –
нищо, освен светлина...
Това се случва точно защото поезията е и винаги е била „повече от безсмъртна”.
Стиховете на Б. Златев са пронизани от духовното прозрение, че всичко и всеки се сътворява сам. Избира себе си и своя път още при Извора, много преди да се въплъти в тази Сфера.
... А в погледа ми – три слънца
и няколко небета сини...
„Сънувах се напълно сам...”
И за финал - още няколко късчета сън:
... Приспивна песен
се пее тук.
На края на този
свят.
„Приспивна песен”
Като напомняне за онази мултивселена, която всъщност е всеки един от нас, звучи още едно стихотворение, писано през далечната 1990 г., но много актуално и днес.
... Всичко останало
е тишина.
„Всичко е пепел...”
„Точката на Живота”, за която споменава Б. Златев в една друга поетична творба и която е „едновременно вътре и вън от мен” – не може да бъде объркана с нещо друго. Тя е във висша степен разпознаваема и идва само при онзи, който я заслужава.
Поезията на Бойко Златев не се откроява само с римувания стих, изящната словесност, фината музикалност и математически порядък. Тя надскача тези очертания, продължава отвъд тях. Пречупва се през спектъра на светлината в безброй духовни измерения, за да стигне до една висока хармония. До онази вътречовешка мултивселена на любовта, която носи в себе си семето на всичко останало. И която твори нови светове.
Съвършените вселени.
Автор:
Нели Лишковска
Публикация:
27.08.2014 г. 13:06
Етикети:
Посетено:
1773
Линк:
https://kulturni-novini.info/sections/64/news/19739-multivselena-poeziya