Отзиви
Божествените измерения на Словото
Читателски отзив за романите на Нели Лишковска "Петнайсетият камък" и "Безкрайната точка"
След като прочетох „Ключовете от Рая” на Нели Лишковска, побързах да поръчам и другите два романа от т.нар. от самата нея „своеобразна трилогия” - "Петнайсетият камък" и "Безкрайната точка".
Наистина, трите текста могат да се определят като трилогия, защото носят едно смислово ядро. Обединени са от една и съща тема и са подпечатани с несравнимия образен, елегантен и жив стил на автора си.
Трите произведения са свързани от темата за Другото – другите реалности, пространства и времена, Другите. Но не „другостта” като „чуждост” – националност, териториална локация, религия или език. А Другостта като измерение на духовността, на вътрешните пространства, психическите трансформации и емоционални светове.
В „Петнайсетият камък” главният герой е поставен на границата между реалния, Видимия свят и другия, Невидимия свят. При него най-ярко е описано състоянието на граничност и последствията от тази несигурност, колебливост, разкъсаност, раздробеност. Героят, който е писател, се опитва да ги съвмести, да препокрие контурите им. Да ги очертае в един единствен съзнателен топос или време, но не му се получава.
Онази загадъчна Бина Гесар, която пише романите му и която се появява винаги и навсякъде като фантом, се превръща в негова лична фата моргана. Тя е неговият индивидуален Моби Дик, който той е осъден да преследва с цената на всичко, да жадува до умопомрачение, да сънува - и никога да не достигне. Закодираният в името смисъл – Бина, „живот” и Гесар „непобедим, вечен” – се разкрива в самия финал на романа. Онзи недействителен, фантастичен автор, който пише романите му, крадецът на историите му, се оказва самият живот. Това е самата действителност, в която е поставен и която обитава, и от която не може да се измъкне Герман Германов. Прозрението е като удар с нож за главния герой. И в буквален, и в преносен смисъл.
Той се самоубива, късно разбрал, че важна е не толкова целта, крайният резултат, а изминатият път. Животът сам по себе си, такъв какъвто е – нелогичен, безпардонен и неунищожим.
Тази смислова нишка продължава и е разгърната още по-пълно в „Безкрайната точка”. Тук героинята Джема Лински (отново името е код – от арабското „джемал” – нежност, мекота) прекрачва онази тънка граница между Видимия и Невидимия свят. ”Стъпва Отвъд” по думите на Нели Лишковска, и започва да съществува и в двете реалности едновременно. Непрекъснато движейки се от истина към истина. От илюзия в илюзия. Размивайки всички емоционални очертания. Прекрачвайки всички прегради на разума. Чупейки всякакви рамки. Джема се чувства еднакво добре „тук и сега” и в единия свят, и в другия. Тя е еднакво реална и в себе си - и на едното „място”, и на другото. Припознава като „свое” и едното време, и другото.
Условно този роман може да се раздели на две фабулно-интонационни части (разбирам такъв момент, който засяга разказаната история, но съдържа и елемент на „литературна интуиция”). Първата – животът на героинята преди смъртта й. Втората – животът на героинята след смъртта й. За която тя не разбира веднага, но читателят като страничен наблюдател вече се досеща.
Разбира се, тези две части не се обособяват веднага и натрапчиво. Те само се усещат в процеса на развитието на историята, като предметност и имагинерност. Подсказани са от компонентите, характерни за реалността и фантазията. Посочени са конкретни детайли от сферата на действителността и съня.
Преплитането на световете е толкова фино и леко, като една интуитивна, чувствена струна – че читателят, достигайки в края на романа до изговорената ясно (и написана!) истина, всъщност разбира, че е знаел това през цялото време. На едно подсъзнателно, по-скоро - несъзнавано ниво.
Това - в крайна сметка ясно артикулирано - познание за двата свята, за двете пространства „тук” и „там”, и за времената „преди” и „сега” – винаги са били у него. Заложени още в самото начало на историята и докато е преминавал през нея. От първата главна буква до последната точка.
Героинята научава и вижда собствената си смърт, но това не й носи страх, а облекчение и надежда. Надежда за онова, което ще се случи „после”. Екзистенциалният страх от смъртта, насаждан от религии, общества, власти и деформирани умове, се изпарява яко дим. Тук личи и отношението по тази тема на писателката, която също е изживяла едно такова умиране и възкръсване в личната си, човешка съдба. Но е предадено само като полъх от личната биография, естествено. Защото Нели Лишковска не пише за себе си. Тя тръгва от конкретиката на земната реалност, преминава през душите на всеки един от героите си, за да достигне до онова, което е Отвъд.
Най-въздействащо и всеобхватно темата за Другото се разгръща в „Ключовете от Рая”. С многобройните си герои – повече от трийсет! – романът напомня на най-добрите образци от класическата английска литература. Героите тук не са представени в дълбочина, а са щрихирани само с отделни свои качества. Най-характерните и подчертаващи идейният замисъл на писателката. Нели Лишковска акцентира единствено на онези отличителни белези, които са важни за разгръщането на фабулата и обслужват естетическите и етически цели на произведението в неговата цялост.
За Лора Шумкова това е „метафизически трилър”. За Ангел Игов – „един изобретателен роман”. Но „Ключовете от Рая” не е само това.
Този роман е преди всичко симфония на световете. Да, именно такъв е. Веднъж – „световете” като отделните житейски реалности, в които са поставени героите. Втори път – като физическо пространствено-времево измерение и метафизическо такова. И трети път – като вътрешните, духовни състояния на участниците в разказа. Техните лични съдби и емоционални преживявания. Световете на душите им.
Във всеки текст на Нели Лишковска (от онези, които аз съм чел, разбира се) присъстват поне три идейно-философски значения. Веднъж историята е представена и се разглежда от чисто материалното, земно, нисше човешко състояние. Втори път – ситуациите се тълкуват от духовна, небесна гледна точка. И третия смисъл, до който стига и се опитва да ни посочи писателката е най-висшият, светъл, божествен поглед върху битието и неговите измерения.
И трите романа не са само и единствено психологически, въпреки че в основата им лежи интересът на авторката към тази материя. Трите романа събират като във фокус в своята семантична и стилистична тъкан и психологическата дълбочина на руската класика (особено Достоевски!), и философските извисявания на френския модернизъм (Пол Верлен, Шарл Бодлер – с мотивите за депресивност, шизофреничност, копнеж по нереалното, невъзможното не като фикция, а като реалност, които са характерни за френския символизъм), и екзистенциалната вглъбеност на немското просвещение (Ем. Кант, Й. В. Гьоте).
Не правя литературен анализ на творчеството на тази съвременна българска писателка. За това си има литературни критици и историци. Темите и идеите обаче, които откривам като читател в романите й, са повече от общочовешки. В най-хубавия смисъл на този клиширан израз. И не мога да подмина това с мълчание.
Онова, което интересува Нели Лишковска като писател е подчертано надчовешко. Държа да отбележа този литературен факт, който постепенно се превръща в културен феномен. Във всеки следващ роман. И предчувствието ми за нейния нов роман - обратно броене „Деветимата” е много, много светло.
Защото това, което ни разкрива авторката на „своеобразната трилогия”, разказвайки обикновени, земни истории – е поставено вече на едно друго, следващо духовно ниво. На по-високото ниво на емоционален живот. В сферата на една висша мисловна реалност.
Това е осъзнаването на истинската човешка същност, но не като Негов образ и подобие, нито като Негов син. Дори не и като Негово еволюционно продължение.
А човекът като съ-творец на Бога.
И Словото - като божествено измерение на човешкото.
Наистина, трите текста могат да се определят като трилогия, защото носят едно смислово ядро. Обединени са от една и съща тема и са подпечатани с несравнимия образен, елегантен и жив стил на автора си.
Трите произведения са свързани от темата за Другото – другите реалности, пространства и времена, Другите. Но не „другостта” като „чуждост” – националност, териториална локация, религия или език. А Другостта като измерение на духовността, на вътрешните пространства, психическите трансформации и емоционални светове.
В „Петнайсетият камък” главният герой е поставен на границата между реалния, Видимия свят и другия, Невидимия свят. При него най-ярко е описано състоянието на граничност и последствията от тази несигурност, колебливост, разкъсаност, раздробеност. Героят, който е писател, се опитва да ги съвмести, да препокрие контурите им. Да ги очертае в един единствен съзнателен топос или време, но не му се получава.
Онази загадъчна Бина Гесар, която пише романите му и която се появява винаги и навсякъде като фантом, се превръща в негова лична фата моргана. Тя е неговият индивидуален Моби Дик, който той е осъден да преследва с цената на всичко, да жадува до умопомрачение, да сънува - и никога да не достигне. Закодираният в името смисъл – Бина, „живот” и Гесар „непобедим, вечен” – се разкрива в самия финал на романа. Онзи недействителен, фантастичен автор, който пише романите му, крадецът на историите му, се оказва самият живот. Това е самата действителност, в която е поставен и която обитава, и от която не може да се измъкне Герман Германов. Прозрението е като удар с нож за главния герой. И в буквален, и в преносен смисъл.
Той се самоубива, късно разбрал, че важна е не толкова целта, крайният резултат, а изминатият път. Животът сам по себе си, такъв какъвто е – нелогичен, безпардонен и неунищожим.
Тази смислова нишка продължава и е разгърната още по-пълно в „Безкрайната точка”. Тук героинята Джема Лински (отново името е код – от арабското „джемал” – нежност, мекота) прекрачва онази тънка граница между Видимия и Невидимия свят. ”Стъпва Отвъд” по думите на Нели Лишковска, и започва да съществува и в двете реалности едновременно. Непрекъснато движейки се от истина към истина. От илюзия в илюзия. Размивайки всички емоционални очертания. Прекрачвайки всички прегради на разума. Чупейки всякакви рамки. Джема се чувства еднакво добре „тук и сега” и в единия свят, и в другия. Тя е еднакво реална и в себе си - и на едното „място”, и на другото. Припознава като „свое” и едното време, и другото.
Условно този роман може да се раздели на две фабулно-интонационни части (разбирам такъв момент, който засяга разказаната история, но съдържа и елемент на „литературна интуиция”). Първата – животът на героинята преди смъртта й. Втората – животът на героинята след смъртта й. За която тя не разбира веднага, но читателят като страничен наблюдател вече се досеща.
Разбира се, тези две части не се обособяват веднага и натрапчиво. Те само се усещат в процеса на развитието на историята, като предметност и имагинерност. Подсказани са от компонентите, характерни за реалността и фантазията. Посочени са конкретни детайли от сферата на действителността и съня.
Преплитането на световете е толкова фино и леко, като една интуитивна, чувствена струна – че читателят, достигайки в края на романа до изговорената ясно (и написана!) истина, всъщност разбира, че е знаел това през цялото време. На едно подсъзнателно, по-скоро - несъзнавано ниво.
Това - в крайна сметка ясно артикулирано - познание за двата свята, за двете пространства „тук” и „там”, и за времената „преди” и „сега” – винаги са били у него. Заложени още в самото начало на историята и докато е преминавал през нея. От първата главна буква до последната точка.
Героинята научава и вижда собствената си смърт, но това не й носи страх, а облекчение и надежда. Надежда за онова, което ще се случи „после”. Екзистенциалният страх от смъртта, насаждан от религии, общества, власти и деформирани умове, се изпарява яко дим. Тук личи и отношението по тази тема на писателката, която също е изживяла едно такова умиране и възкръсване в личната си, човешка съдба. Но е предадено само като полъх от личната биография, естествено. Защото Нели Лишковска не пише за себе си. Тя тръгва от конкретиката на земната реалност, преминава през душите на всеки един от героите си, за да достигне до онова, което е Отвъд.
Най-въздействащо и всеобхватно темата за Другото се разгръща в „Ключовете от Рая”. С многобройните си герои – повече от трийсет! – романът напомня на най-добрите образци от класическата английска литература. Героите тук не са представени в дълбочина, а са щрихирани само с отделни свои качества. Най-характерните и подчертаващи идейният замисъл на писателката. Нели Лишковска акцентира единствено на онези отличителни белези, които са важни за разгръщането на фабулата и обслужват естетическите и етически цели на произведението в неговата цялост.
За Лора Шумкова това е „метафизически трилър”. За Ангел Игов – „един изобретателен роман”. Но „Ключовете от Рая” не е само това.
Този роман е преди всичко симфония на световете. Да, именно такъв е. Веднъж – „световете” като отделните житейски реалности, в които са поставени героите. Втори път – като физическо пространствено-времево измерение и метафизическо такова. И трети път – като вътрешните, духовни състояния на участниците в разказа. Техните лични съдби и емоционални преживявания. Световете на душите им.
Във всеки текст на Нели Лишковска (от онези, които аз съм чел, разбира се) присъстват поне три идейно-философски значения. Веднъж историята е представена и се разглежда от чисто материалното, земно, нисше човешко състояние. Втори път – ситуациите се тълкуват от духовна, небесна гледна точка. И третия смисъл, до който стига и се опитва да ни посочи писателката е най-висшият, светъл, божествен поглед върху битието и неговите измерения.
И трите романа не са само и единствено психологически, въпреки че в основата им лежи интересът на авторката към тази материя. Трите романа събират като във фокус в своята семантична и стилистична тъкан и психологическата дълбочина на руската класика (особено Достоевски!), и философските извисявания на френския модернизъм (Пол Верлен, Шарл Бодлер – с мотивите за депресивност, шизофреничност, копнеж по нереалното, невъзможното не като фикция, а като реалност, които са характерни за френския символизъм), и екзистенциалната вглъбеност на немското просвещение (Ем. Кант, Й. В. Гьоте).
Не правя литературен анализ на творчеството на тази съвременна българска писателка. За това си има литературни критици и историци. Темите и идеите обаче, които откривам като читател в романите й, са повече от общочовешки. В най-хубавия смисъл на този клиширан израз. И не мога да подмина това с мълчание.
Онова, което интересува Нели Лишковска като писател е подчертано надчовешко. Държа да отбележа този литературен факт, който постепенно се превръща в културен феномен. Във всеки следващ роман. И предчувствието ми за нейния нов роман - обратно броене „Деветимата” е много, много светло.
Защото това, което ни разкрива авторката на „своеобразната трилогия”, разказвайки обикновени, земни истории – е поставено вече на едно друго, следващо духовно ниво. На по-високото ниво на емоционален живот. В сферата на една висша мисловна реалност.
Това е осъзнаването на истинската човешка същност, но не като Негов образ и подобие, нито като Негов син. Дори не и като Негово еволюционно продължение.
А човекът като съ-творец на Бога.
И Словото - като божествено измерение на човешкото.
Автор:
Йоан Славов
Публикация:
21.07.2014 г. 14:23
Етикети:
Посетено:
1428
Линк:
https://kulturni-novini.info/sections/64/news/19635-bozhestvenite-izmereniya-na-slovoto