Мистичният реализъм на Йото Пацов

Сборникът с разкази и новели на Йото Пацов „Чудото с българина“ с подзаглавие „Мистични сказания“ се чете на един дъх. Първо всяка история сама за себе си, после целия сборник. Привличат те заглавията, грабва те първото изречение, повежда те първият абзац – и като разгръщаш страниците, неусетно стигаш до края. Защото те увлича един дивен разказвачески слог, завъртат те спиралите и криволиците на сюжета и фабулата, притегля те фантастично-реалистичната участ на персонажите, които се движат като трагични въжеиграчи по острия ръб на битието. Или на житието.

Разказът ли е преминал в притча, или притчата е станала разказ? За чудото с българина всеки е чувал, но малцина знаят какво то е всъщност: историята на драматичното, но неизбежно възприемане на християнството от предците ни в годините на царуването на княз Борис-Михаил през погледа и житието на едного българина, кръстен в новата вяра с името на св. Георги. Излишно е да подчертавам, че езикът в това предание е стилизиран хармонично в унисон с темата, за да отговори на духа на времето, като витиеватият слог не преминава границата, след която стилизацията става украшателство; балансът е намерен така, щото слогът да те пренесе в онази далечна епоха, за да я видиш, чуеш и усетиш, но и да четеш леко и да приемеш чудото – или чудесата – като най-естествени явления.

А времето е наистина разделно: ако противниците на новата вяра като Богор не си получат жестокото и заслужено наказание от княз Михаил, тогава… „Прости ли на Богор, - за него самия прошка няма да има, и още, прости ли му – всички ние ще се върнем в езичеството, и тогава само мечът ще ни е съдия.“

Новелата за св. Петка „Владеем само скръбта да живеем“ ми прозвуча като превод от религиозния език на житиеписеца на разговорния - и същевременно приповдигнато-проповеден - език на съвремието. И тук балансът е добре постигнат, няма крайности, няма изкуствена чудесност и самоцелно красноречие. Затова чудото или чудесата са съвсем делнични и обикновени, в тях няма нищо неестествено, всичко е въпрос и отговор на дълбоката вяра и вътрешна убеденост, с които неземно красивата Петка-Параскева преминава през живота – и своя, и на всички, с които пътят й се е пресякъл, - за да се яви „пред Този, към когото се бе стремила през целия си живот.“   

Трагичната любов на Никола, която Петка отблъсква с цената на дълбоки терзания и която не й дава мира до последен дъх, но и с неотклонна вяра в небесния й Жених, е своеобразен антипод на широкоразпространената по цял свят „версия“ за младите влюбени, които са разделени от обстоятелства, родители, демонични сили и т.н. Ромео и Жулиета, Никола и Гергана, Явор и Калина… Всеки може да допълни списъка. Смъртта събира Петка и Никола в един гроб, където тя остава нетленна и благодарение на видение е „разкрита“ като светица и мощите й тържествено са пренесени с песнопения в Епиват, докато Никола е оставен на тление в същия гроб, докато „в същото време душата му стенеше от любов някъде в преизподнята.“

Тук е мястото да кажа, че обединяващото звено в подбора на мистичните сказания и истории от страна на Йото Пацов е основан на вечната тема за преминаването от едно състояние в друго, от прекосяването на някаква граница, от преодоляването на „аз“-а, от преобразяването, които са плод на един едновременно сякаш и предопределен, и лично избран жребий. Това – без да се натрапва от автора никъде и никога – превръща сказанията в притчи, каквито те са сами по себе си, но някак несъзнавано, приети от нас априори като такива, като – от друга страна – са разкази за реални човешки съдби. Това смесване между мистично и реално води до незабележимо размиване на границата между тях, като същевременно ги приземява и внушава у нас трудно определимо чувство за реалността на чудесата в собствения ни делничен и обикновен живот.

Добри от разказа „Добри“ се преобразява („преправя“) от разбойник и душманин в покорен, но горд и достоен раб Божий, чието последно изпитание в това преминаване от едно състояние в друго е срещата му с неговото собствено минало – неназован от автора главорез, който отблъсква протегната с мир и добро ръка на някогашния кеседжия Добри. Добри не успява да преодолее това предизвикателство и прострелва натрапника смъртоносно, а когато се отчайва, че се е провалил в опита си да се промени, Божието благоволение в лицето на отшелника и свят човек отец Илия му се явява, за да му покаже разцъфналата от суха дрянова пръчка дрянова фиданка – като доказателство, че е преминал успешно изпитанието пред Бог.

В разказа „Сватба“ Йото Пацов превръща в поетична проза една трагична народна баладична песен от ловешкото село Ъглен, откъдето е неговият здрав български корен и откъдето той е почерпил и други сюжети за своите мистични или реалистични разкази. Този история е типична в гореспоменатия аспект за невъзможната връзка между двама млади, разделени от предубежденията и консерватизма на обществото от време оно, още от „Еднаквите векове, които са са ширели нашир и надлъж преди изобретяването на часовника – тогава времето си е стояло еднакво през цялото време…“

Историята в поразителния разказ „Аника“ е ненаписан роман и незаснет филм (оттук според мен е заимстван сюжетът за филма „Кукувицата“ на Александър Рогожин, но това е друга тема), в която на едно островче в Средиземно море се сбират по волята на Бог, Войната и Съдбата българин, турчин и шотландец, които нямат общ език, освен езика на оцеляването и на най-елементарното в битието – огън, вода, храна, живот на косъм… И сред тази пустош Тано открива полузатрупана от праха на вековете древна стела или надгробна плоча с изваяна върху нея женска фигура. „Коя ли си ти?“ – пита се пътьом Тано „и се пресегна, та погали по лицето древното изваяние“.

А това е Аника. Аника, която ще оживее за една вечер и нощ, напускайки мястото си върху каменната плоча, за да върне в живота на тримата неотразимото женско присъствие чрез предишната и последващата липса. Аника ще ги разпита подробно за техните истории и близки и ще вземе от всекиго скъпа и „знакова“ вещ: кръстче, ланец и обеца-полумесец. Ще запее една песен, което не е точно песен, а на другата заран вече няма да е там. (Но по чудодеен начин все още пресните им рани от битките са зараснали.) Ще я търсят мъжете със свити като бобени зърна сърца из целия остров, но безуспешно. И Тано ще открие с почуда, че момичето е изчезнало от мраморната плоча, но нито има думи да разкаже за това на другарите си по неволя, нито вярва, че ще му повярват.

Ще мине цяла година, докато Тано след още много перипетии ще се върне в родното си село, където майка му го очаква не просто защото всички майки се надяват и чакат да се върнат синовете им от Войната, а защото просто е била предупредена. Уж й се присънил сън, ама на заранта като доказателство тя намерила пред кандилото същото кръстче, което била дала на Тано преди да тръгне на война, а той бе дал година по-рано на Аника през онази сякаш нереална нощ на средиземноморския остров.

Последната новела – „Смертию смерть поправ“, е съвременен диаболичен разказ, в чиято основа със сигурност лежи реален случай, но от друга страна преминава границата на човешкото въображение, особено с тази сватба на онзи свят между двама загинали без време млади, които се срещат Там и се залюбват. Явяват се насън на родителите си и те по техните указания се срещат тук, на земята, за да отпразнуват като земни сватове небесната сватба на непрежалимите си син и дъщеря.

Езикът в прозата на Йото Пацов е плътен, изобразителен, гъвкав, съобразен със съответната мистична история, изобилства с характерни за времето или региона думи и изрази, за част от които авторът е изготвил съответно изчерпателен речник. Срещат се умело вплетени в канавата на повествованието поговорки, пословици и други народни или авторизирани фолклорни изрази и словосъчетания, които внасят допълнителен колорит в разказите.

С това езиково богатство Йото Пацов постига релефност, дълбочина и осезаемост, каквито рядко срещаме в прозата днес.

„А бях момчурляк – да си отчупиш от него, както ме хвалеше баба Йона“; „… колко пъти с ятагана път си правих през смърт и кръв, та му се излъскаха чирените като колене на дервиш“; „... От съмнало до стъмнало“.(„Еничар“).

„Усети сърцето си да се свива на бобено зърно.“ („Аника“)

„И прошката е в тебе, и въжето е в тебе. За едни покаянието е вратник, за други – бесило. Сам избираш. Ти си вързал вече примката…“ („Добри“)

___________________________

Йото Пацов. „Чудото с българина“, изд. „Потайниче“, София, 2012