Следващият наемател на "Виенски апартамент"

Читателски отзив за романа на Радостина Ангелова

Понякога е хубаво читателят да закъснее: да пропусне първата, втората, третата премиера на новата книга, да не си вземе автограф и да не се снима с автора – за спомен.

Понякога е много хубаво да закъснееш за спомена. Защото онова, което за другите шуми и отшумява, за теб е бъдеще. Но един ден, когато настъпи часът на тихата среща с книгата, тогава сякаш тя е само за теб, само теб е чакала: като дом, като любим, като съдба.

Ето такъв, приказен, е моят късмет с "Виенски апартамент" на Радостина Ангелова. Заварих го чист, уютен, с още топли спомени по стените – като следващия негов наемател, който още не знае къде е попаднал и не е наясно за какво е платил. Но още с първите си боси стъпки наемателят усеща, че е нагазил в дълбоки Дунавски води. А уж трябваше да е в центъра на Виена: да премине като турист за броени дни; уж всичко, което се случва с българката Бианка, е преразказ на стените, които имат уши.

На свой ред не бих „преразказала” стените и сюжета на романа – нито в сбит, нито в подробен вид. Понеже не ми предстои матура и понеже не искам никого да поставям във вица за жената, която чула от съседката си арията на Аида в Нилската сцена и категорично решила, че няма нужда да ходи на опера. А решението е хем ценно, хем податливо нещо.

"Виенски апартамент" е роман именно за решението, роман-психология на решението. Решението е „секретният” пазител, който „отваря и затваря тайните и съдбите”, то е познание, самоизразяване, отношене, затруднение, дилема, разширяване на хоризонта, поемане на отговорност, продължение на пътя.

Отдавна знам сентенцията на Лао Дзъ "Всяко дълго пътуване започва с първата крачка". Колко ли пъти съм я казвала някому, а и на себе си? Но разбирането за съществеността, за съдържателността на първата стъпка намери неподозирано за мен измерение в тази книга на Радостина Ангелова.

Едно от обясненията ми защо това се случи тук и сега е емоционалната интелигентност на писателката, която дава верните имена на емоциите по смисъла на тяхното точно разпознаване в амалгамата на човешкия характер, на неговия интимен универсум; която с мъжка аналитичност и женска интуитивност разсъблича съображенията и мотивите на действията в света на зрелите хора. Замислих се също, че „Виенски апартамент” не е книга за хора без житейска опитност и, по-важното – без емоционална интелигентност. Но тя пък, от друга страна, не се гарантира от натрупването на годините, и по това си прилича с мъдростта.

Другото обяснение защо именно тази книга ми даде прозрението за дълбочината на първата крачка се крие зад технологическата полифония на текста: хорал от увлекателен разказ, свежа кинематографична стилистика, гъвкави психоаналитични ракурси, висока словесна сензитивност на описанието и диалога, неподправена поетичност. В този роман поезията блика – без да разводнява, без да разкашква, без да размазва. Тя струи най вече в онези сюжетни паузи, които някой би нарекъл лирически отклонения, друг би сравнил с хайку в тъканта на хайбуна. Но в крайна сметка аз открих духовния близнак на главната героиня, нейната творческа сестра: по простата причина, че самата Бианка е писмовен човек.

Във "Виенски апартамент" имах удивителната възможност да се наслаждавам на „второто” дъно на лирическия герой – света на твореца, тихите ясли на раждащия се писател, който все още пише само защото не може иначе; света на целомъдреното творчество, незаразен от показност.

Именно магията на паралелния текст стана моя награда. Оказах се с джакпот, с две книги в ръка – сигурно благодарение и на собствената ми нагласа. Но все пак, читателската реалност е променлива величина. Един от главните герои във "Виенски апартамент", Филип, преживява компресията на романа – след седем дни най-сетне да получи собственото си разбиране за финалните думи на многократно препрочитаната от него книга „Граф Монте Кристо”: „Чакай и се надявай!”

Сега, след като знам какво се случва накрая, но мога само да мечтая какво ще се случи нататък, съм решена да се завърна към вътрешната книга на "Виенски апартамент", да прочета онази Бианка, за която стените нищо не са чули, и за която не съм платила нито стотинка.

Има наематели, които се оказват големи домошари – особено ако са попаднали на точното място и в точното време, макар и със закъснение, или може би точно заради закъснението.

Автор:

Илиана Илиева

Публикация:

15.11.2013 г. 08:23

Коментирай във Фейсбук

Етикети:

Илиана Илиева отзиви роман Виенски апартамент Радостина Ангелова

Посетено:

1546

Линк:

https://kulturni-novini.info/sections/64/news/18054-sledvashtiyat-naematel-na-vienski-apartament