Отзиви

До "Имаго" и назад

Читателски отзив за новия роман на Радостина Ангелова "Имаго"

До "Имаго" и назад


Не знам дали писателят се замисля за мига, в който книгата му достига до читателя: в какъв момент от живота му това се случва, какво му е на главата и в душата, дали е на път, или в безпътица; общо казано – на какъв амин е драгият читател? – както се изразяваха хората едно време. 

Едва ли творецът се пита подобни неща, когато собствената му книга е отлетяла като пеперуда от шепите му, а за него остават прозренията и спомените от сътворението, за него остава „имаго”-то.

А какво ще се случи с яйцата на новите пеперуди? Къде отиват те? Може би чакат в клоните на въображението на такива като мен – читатели.

Но и аз самата едва ли бих се запитала така метафорично, преди да прочета романа на Радостина Ангелова
Имаго”, видял бял свят благодарение на издателство „Жанет 45“.

Грабна ме късото заглавие, зад което се крие тайнството на една метаморфоза, определяно и като последна фаза от развитието на насекомите. Не подозирах нищо от онова, което книгата обещаваше – освен пълнокръвна метафора. Надали в името на красивата метафора Радостина би написала цял роман. Щеше да напише прекрасни стихове или хайку, които аз познавам и обичам да чета отдавна.

И се оказах права, защото романът „Имаго” буквално ме открадна от мястото и събитията в моята си делничност, поведе ме като хващало за хвърчило през неведоми за мен географски ширини, непознати човешки съдби,  непредвидими ментални и емоционални превъплъщения, неочаквани и необясними научни открития.

Още след първите няколко глави от повествованието, назовани с малките имена на отделните герои, ми стана ясно, че това не е роман от „коляното” на Сервантес, въпреки очерталото се завладяващо пътешествие. Не само защото „Дон-Кихотовците” стават все повече с напредването на страниците, не само защото степента им на важност си сменя ролите, а характерите влизат в перманентни катализи – неща, характерни за модерните паралелни романи, а и поради това, че свободата на въображението встъпва във все по-сериозна конкуренция с психологизма, философията, диапазона на познанието, детронацията на формата, с което се подсилват независимостта и самостоятелният живот на героите, а те от своя страна проявяват себе си и се развиват дори извън разума и волята на собствения си създател.

Този отказ да се приемат наложените от реалистичния роман принципи и норми в допълнение с изискания естетизъм на изказа ми напомниха Мигел де Унамуно и узаконения от него жанр Nívola (роман на испански е novela, а неологизмът на Унамуно е nívola).

Човекът, освен обществено, е и асоциативно животно – какво да се прави.

Може би испанските съпоставки изникнаха в съзнанието ми и под влияние на сюжета в „Имаго”, тъй като действието се развива предимно в Испания, макар че героите са от къде ли не: Аржентина, Колумбия, Германия, Полша, България...

Но да употребим „действието” в единствено число в дадения случай би било неправилно. От една страна действията като проявление на човешката воля или безволие са многоактни, многоаспектни, с различна предпоставеност и също толкова различна проекция, защото действените начала в „Имаго” са цяла оратория.

Начала са динамичите характери на героите, които индивидуално и същевременно един чрез друг се опознават и себепознават. Начала са човешките ценности – люлени в различни етно-културни люлки, отстоявани в пашкулите на националния традиционализъм, опровергавани от глобално изменящия се свят – къде с грубост и цинизъм, къде с доброта и любов.

Действени начала са познанията: разбирането на чуждия език, разбирането на мълчанията, неразбирателството между говорещите на един и същ език, разминаванията и сближаванията на гледните точки, прозренията на човека за природата и на природата за човека (да, защото и природата, въплътена в ума и тялото на един делфин или една пеперуда, или капка солена вода от морето, може да се превърне в източник на прозрение?).

Дори съзерцанието е действено начало, колкото и пасивно да ни изглежда.

Например, отвъд цялото стълпотворение в романа стои ученият, докторът, който чинно записва в своя дневник лабораторните наблюдения върху съдбата на една пеперуда. Но неговата фанатично-романтична отдаденост ни прави свидетели на непознато по рода си откритие, на едно чудо невиждано, наречено „обратно имаго”.

Идеята, възможността да се случва нещо феноменално даже в стерилния свят на една стъкленица – преко научната логика, отвъд експерименталната практика на нашия живот, е може би най-поразителното послание на книгата – към нас, а чрез нас и към съдбите на героите, на чието място може да се окаже всеки от нас.

Посланията на „Имаго” са повече от посланието на една пеперуда, което умишлено няма да предам дословно, за да не лиша друг читател от богатството да го открие сам.

По същата причина ще спестя списъка от тематични ”сукове” (сук – от текст. пром., степента на усукване на преждите влияе върху нейния вьншен вид, здравина и пр. Сукът на преждата се определя с броя на усукванията в един линеен метър).

Гъделичка ме да отворя дума за страстите човешки в тази книга, за тънкото и високочестотно тяхно пресътворяване, разнищване и овластяване, но ще се въздържа – не бих искала да лиша никого от интимното преживяване в словото.

Обаче ми се иска леко да докосна темата „емиграция”. Първата причина е, че една от героините в „Имаго” е българка – умна, начетена, полиглот, необичайно мъдра за възрастта си и хубава жена, с която всеки читател ще се запознае. Мнозина биха се и припознали в нейната съдба.

Втората причина е по-скоро отново асоциативна – заради проблематиката на емигрантството, която намира все по-категорично място в съвременната ни литература, което е исторически и житейски обосновано, разбира се.

Четейки „Имаго” неминуемо се подсетих за „Емигрантът” на Владо Любенов и „На Изток от Запада” на Мирослав Пенков – две великолепни книги от двама благи и силни разказвачи. Четох ги почти паралелно и бях завладяна от съдбовността в сюжетите. Благодарение на майсторлъка, индивидуализма и интелекта на писателите бях посветена – от различни гледни точки, с различни познания и с различни изразни средства, във феноменалното животуване отвъд границите на родното: обичано, мразено, прахосвано, пазено, спомняно, лелеяно, пресътворявано, погребвано. В книгите на Любенов и Пенков аз се чувствах благословен и впечатлен зрител на миналото, настоящето и бъдещето и имах уютната илюзия, че си знам мястото, че съм си на мястото.

Романът „Имаго”, обаче, разби всичките ми илюзии. Преживях шока от това, че този широк, опасан от пътища и комуникации, свят е пълен с емигранти; че гъмжи от мисли и думи за път; че се разпъва от срещи и раздели; че всеки план за престой е само стан във века на поредното Велико преселение на народите.

Преселение, подтиквано от любопитство, от безизходица, от надежда, от неволя, от глад, от суета, от глупост, от любов... От жажда за промяна или оцеляване чрез промяна.

Сякаш всички сме в кюпа, всички сме в пашкула на земното кълбо и можем или заедно да се спасим, или заедно да се попилеем – да станем на прах.

„Всяка прашинка е началото на планина” – казва в края на книгата един от героите, испанец. Това били думи на дядо му. Лично мен ме обнадеждават думите на испанския му дядо. И изпитвам благодарност към българката Радостина Ангелова, която ги преведе до съзнанието ми, спаси прашинката по пътищата на цял един роман.

Но се питам друго. Питам се – кога тази космополитна книга „Имаго” ще „емигрира”, кога ще я прочетат на испански, на английски или на немски собствените й литературни герои? 

Знам, че от всеки добър автор се очаква да напише все по-по- и най-хубавата книга, а пък после ще го преведат на няколко езика...

А в очакване на това светло книжовно бъдеще, загледани в хоризонта на неродената още радост, не пропускаме ли мига, не пропускаме ли имаго-то?

„Обратното имаго” е феномен – да не забравяме.

Прочети, преди да забравиш.





Автор: Илиана Илиева
02.11.2013 г. 20:13
Посетено: 1172
Линк към публикацията:
https://kulturni-novini.info/sections/64/news/17963-do-imago-i-nazad