Отзиви

Жестоките уроци на любовта

За спектакъла на Мариус Куркински

“Човек най-трудно се научава да разбира  себе си”


“С любовта шега не бива” е пиеса на Алфред дьо Мюсе (една от най-значимите фигури във френската литература от XIX век), печатана за първи път в “Ревю де дьо Монд” с жанрово определение от самия автор – “пословица”. Тази “трактовка” пряко насочва към замисъла (синтезираната поука) и опосредствените внушения на творбата. Фабулата е проста – отхвърлен от годеницата си, героят  решава да и отмъсти. Ситуирано в комично-иронична, лирико-идилична тоналност, драматургичното действие с логична последователност е устремено към трагичната развръзка. А заиграването с чувствата е изпъстрено с опасни последици, чиито най-драстичен финал е смъртта.

Спектакълът на Мариус Куркински превръща тази художествена идея в нагледен “парад” на мисълта на сцената на Народния театър. Гротеска, фарс, поезия завихрят шеметния кръговрат на любовно опиянение, което окриля и наранява персонажите. Безпощадно рязък и дързък е режисьорът в своята интерпретация, смесвайки стилове в изграждането на образите, в облеклото на героите (костюми – Никола Тороманов), в посоките на действието, в музикалното оформление, в смислово-емоционалната тоналност, в художествено-пластичната “трактовка”... От една страна зрителят, като че наблюдава фарсовата драма на любовта, разиграна от кукли марионетки, от друга е запленен от илюзията за силата на съдбата, провокирана от невинността и светостта на интимните чувства. Черно-бяло-червеният визуален “фон”, Мариус превръща в арена на трагичен сблъсък на плътското и възвишеното, на грубата телесна показност и чистия порив на душата, на безхитростния първичен зов и  раздирания от противоречия “интелектуален аз”. Прякото оголване на инстинктите (гротескно “разработените” Господа Блазиус и Бриден, госпожа Плюш) съжителстват с жаждата за красота и хармония, “потушена” в самия си зародиш (преливащия от живот Пердикан, наивната Розет). Най-невинният (Розет) става изкупителна жертва на Гордостта – унищожителна и всепоглъщаща, въплътена в “религиозната смиреност” на флиртуващата Камий, жертва на Честолюбието, отразено в престъпно нехайното поведение на отблъснатия Покорител на женските сърца. Истински свято, според режисьорския прочит, е неподправеното, чисто човешко чувство, а не демонстрацията на канонизирана и съсловна порядъчност. В защита на тази теза Мариус използва богат арсенал от театрални изразни средства. Сред метафоричната сценография на Никола Тороманов (репродукцията на “Тайната вечеря”, белотата на опъната покривка в чийто център е бокалът, Потирът..., “вратата” към вечността...), постановчикът “разиграва” драмата на Любовтта, агонията на младите, красиви, но безразсъдни влюбени, трагедията на духовно развратеното самосъзнание. Персонажите на Владимир Карамазов (Пердикан), на Александра Василева (Камий), на Ана Пападопулу (виталната Розет) се стремят към близост, към споделяне на чувствените пориви, но не знаят как да ги реализират, без да нараняват и себе си, и другите. Те са в капана на ситуация, в която субектът-индивид не може да спечели. Неговите действия се определят не от външните фактори, а от вътрешната му противоречива мотивация. Ето защо душевните състояния на героите  се разминават и те не могат да открият брод по между си. Кулминация в драматичната емоционална стихия, режисьорът “заключва” в сцената на взаимното “обругаване”, където напрежението ескалира в дивия бяс на наранената гордост. Аскетизмът и пълнокръвният живот, сблъскали се в предходната философско-лирична любовна среща между Пердикан и Камий (открояващо се изпълнение на Владимир Карамазов и Александра Василева), тук фокусират целия ексцентризъм и дуализъм на човешката природа. Никъде, както тук, според мен, Мариус Куркински не е толкова откровен, песимистичен и драстично полемичен в трактовката си на едно от чудесата на Сътворението. Любовта е егоистична стихия, страшна в своята жестокост (може да “роди” смърт), но и вълшебна магия, която облагородява и пречиства (споделената емоция). Любовта е чисто, прекрасно чувство, но може ли да победи злото, лъжата, цинизма, престъпленията? – в упор притиска зрителя режисьорът...


Любов - огорчение – агресия - изкупление, болка - миг щастие – вечност - смърт – това са ключовите думи провокирани от спектакъла “С любовта шега не бива”. Спектакъл - безнадежден, катастрофичен, но посвоему поетичен. Патетика (речта на барона) и ирония (сполучливо пресъздадена от Юлиан Вергов), саркастични акценти (чревоугодничеството и пиянството на Блазиус и Бриден), философия (”дискусията” за верността и изневярата в брака) и фарс (”шутовските” изпълнения) съпътстват динамичното сценично действие  и актьорските изпълнения. В трагичната история за разминаването, за не състоялото се щастие, за  страстта и безразсъдството се сблъскват различни светогледни позиции, дават си среща възвишеното и низкото, грозното и красивото, честта и безчестието. Историята свършва с края на представлението, но и продължава – някъде, може би тук и сега...

Автор: Ориета Антова
23.10.2013 г. 20:34
Посетено: 1006
Етикети: Ориета Антова, отзиви, Мариус Куркински, спектакъл, театър, Алфред дьо Мюсе, С любовта шега не бива
Линк към публикацията:
https://kulturni-novini.info/sections/64/news/17895-zhestokite-urotsi-na-lyubovta