По път и над път със "Сонет 130" на Ганка Филиповска

Един слънчев петък, на влизане в софийската книжарница „Български книжици”, пред очите ми попадна сборникът с разкази на Ганка Филиповска с поетичното заглавие „Сонет 130”, с дизайнерски „начервосана” корица и логото на „Жанет 45”.

Изненадах се от срещата с Ганка, понеже бях свикнала да я чета из виртуалното пространство, спорадично да я виждам в различните й превъплъщения: поетически – модерни и класически, разказвачески – криминални и комични; в мъжки и женски одеяния... и искрено се забавлявах на нейното остроумие и характерна стилистика, чрез която е разпознаваема дори когато е под „анонимния” си псевдоним. Но, понеже отдавна не бях засядала да я разлиствам с "мишка", без колебание и с голяма доза любопитство си купих нейната книга. Хем познат автор, хем четиво за съботното ми пътуване с влака по Искърското дефиле.

Е, така се случи, че в събота по пътя, отваряйки „Сонет-а” на Ганка Филиповска, за пръв път от много време пропуснах красивите есенни пейзажи, понеже четивото ме повлече по-силно от крайречно свлачище и стръмна балканска урва.

След петия разказ взе да не ме свърта, загложди ме желанието да набера телефона на Ганка и да й кажа, че книгата ме е стиснала за гърлото, преобръща ми душицата с хастара навънка, тъпани ми блъска в кръвта, цеди ми сълза през жадното читателско око... Но нейсе – оказа се, че нямам телефонния й номер!

Боже, колко сме разглезени днес ние, дигиталните читатели, колко сме изгубени без лаптопите, писитата, айподите и всичките модерни машинарийки на съвременната комуникация!

Примирих се с невъзможността начаса да чуя писателката – чунким можех да звънна през август на Димитър Талев, когато препрочитах „Железния светилник”?

Пак ме повлече бързеят на Ганкините истории, истории белязани, направо жигосани от силата на съдбата; заредиха ми се героите – хора, толкова плътно създадени, че забравяш за художествената им призрачност и се идентифицираш с тях, без да имаш на практика нищо общо с битието им.

Обикновено човек харесва онова четиво, в което лесно се припознава, което изказва собствените му мисли, изразява собствени възгледи или лични, силни до неописуемост, чувства. Моята голяма изненада бе феноменалното привличане към съдбата на много различни от мен човеци – лирическите герои. Въпреки ясната представа, че това не е точно моят живот, че тяхната съдба няма нищо общо с моята (дори на моменти си казвах „Слава Богу!”), майсторлъкът на Ганка не можеше да ме остави индиферентна нито към сюжетите, нито към психологизма в изграждането на образите, нито към метаморфозите на самия разказвач.

В тази книга той е в състояние на непрестанна метаморфоза, сякаш това не е проза, а театър. Няма го изповедният „аз”, който често в други четива ми е навличал собствената си кожа и ми е трансплантирал собственото си сърце.

Разказвачът в тази книга телом и духом е във физическото, менталното тяло и аурата на хората, чийто живот развива, чието сърце възражда, чиито мотиви и чувства материализира – само с вълшебната пръчица на словото.

Толкова истински разказвач, че след някои разкази, като „Ъгъл”, „Глад”, „Мария и Магдалена”, „Въженцето”, „Съвършената друга”, „Еленко!”, „Сонет 130”... притварях книгата, за да видя на корицата снимката на познатата ми непозната Ганка Филиповска и да се убедя, че не сънувам.

И все пак до гара Мездра успях да изнамеря телефонния номер на Ганка и в скороговорка да й споделя първата си еуфория от нейната книга. Защото е пълна глупост, при положение че и двете сме живи, да не си кажем добрата дума, особено щом тя иде искрено.

Единственото нещо, което не ме изненада в презапознанството ми с автора на „Сонет 130”, е стилистиката на повествованието, изчистеният изказ, плътното гъвкаво пространство между думите, концентрацията на изричането с ясното съзнание за професионализъм, с пълното уважение към интелекта и времето на читателя – още едно достойнство на тази книга, още един повод да изпитам благодарност към четивото.

Неотдавна в едно интервю нарочно запитах писателя Деян Енев „как се пише истински разказ? Кое го отличава от простото споделяне на мисли и чувства в проза?”, на което той ми отговори:

"Съществуват десетки и стотици дефиниции за къс разказ. Те работят в курсовете за творческо писане, но не съм много сигурен доколко са полезни в писателската практика. Все пак, струва ми се, в основата на добрия разказ лежи, на първо място, моментът на прозрение, на епифания, който задължително трябва да присъства в четивото. На второ място, добре е това да се случва чрез съдбата на истински, жив герой или герои. И на трето, но не на последно място, разказът трябва да разчита на автентични емоции." (в. „Дума”, 3 август 2013г.)

Сверявайки си часовника с големия майстор, си давам сметка, че в разказите на Ганка Филиповска ги има именно тези най-важни неща: прозрението – да уловиш на върха на моливчето божията промисъл и искра в живота на човека; съдбата на истински герой – като ни го явиш на белия лист от плът и кръв, автентичен до мозъка на костите и до най-затулените ъгли на съзнанието и подсъзнанието; автентичните емоции – пълна палитра, голо изпитание за всички сетива, след което ти трябва време, за да се върнеш в себе си.

Моето четене на „Сонет 130” започна във влака, сетне продължи – предимно на път: в автобуси, трамваи, в метрото. Разтварях книжното тяло все по-важно и наперено, особено в съседството на спътници, зачели се в жълти вестници и булевардни книжици, докато не вземат да надничат в моята книга, докато не ги поведе за носа някое Ганкино изречение, докато не запомнят нарисуваното с червило сърце на първа корица и не тръгнат сами да го търсят.