Приказният свят е край нас на една любов разстояние

Как да победим Злото и в двата свята

Роман приказка или приказен роман? По всички външни белези, а и по всички вътрешни, ако може да се каже така, произведението на Асен Асенов "Принцът на вълшебните сънища" е роман. Дори по обем, ако и подобен белег може да послужи като аргумент за подобно жанрово определение. Ето защо ще бъде неимоверно трудно да се представи накратко, което обаче е нужно за една статия. Затова и ще се опитам да го направя.

Улеснява ме донякъде авторовият предговор. "Историята, която ще ви разкажа в тази книга, се случи отдавна, когато бях още дете. Със сигурност тя е между най-странните и невероятни истории, които някой някога е преживявал. Бил съм едва 10-11-годишно момче, когато съдбата подреди пред мен няколко необикновени случайности и ме прехвърли през една невидима, фантастична граница. Без сам да съзнавам, аз я прекрачих и попаднах на необикновено място - във вълшебния свят на сънищата. Всичко стана съвсем просто - все едно че минах свободно през отворена врата. И то както си вървях по пътя и си бях напъно буден."

Вече става ясно "накъде бие" Асен: всичко да изглежда като сън в будно състояние. Но всъщност то е реалност в състояние на детско съществувание и под знамето на много богато въображение. Тъй като всеки ще прояви интерес към романовото време, бързам да подскажа: детството на Асен преминава в годините на т. нар. социализъм - и това ще разберат всички, които са били деца през онези времена. (Историята се развива през лятото на 1965 г.) Но поради 40-годишната забрана, постановена от Принца на вълшебните сънища, която Асен е спазил строго, той се осмелява да разкаже тази истинска история едва в наши дни, когато - за добро или зло - вече почти не съществуват онези добре познати (или поне на по-възрастните) от близкото минало профсъюзни почивни станции и домове. А именно в такава планинска почивна "база" (на лекарите) се развива приказно-реалното действие на романа. Ето защо ще се сблъскаме с множество персонажи от онова време: поредната смяна от летовници с техните деца, винаги достолепният управител (той и домакин), готвачката в стола (съпруга на домакина) и още куп други герои и обстоятелства в типична среда и обстановка, като характерните и неизбежни за онези години "местни герои" - днес наричани смело лумпени, но тогава най-много - "хулигани", чиято сякаш генетично вродена скука и сбърканото им желание за "изява" ги тласка към сторване на малки или големи бели, както днес - към престъпления. За да не забравя, ще спомена още тук за разказваческото умение на Асен - той създава наистина плътно и релефно художествено изображение, героите му са живи, взаимоотношенията между тях - истински и "човешки" и в добрия, и в лошия смисъл, предметите, вещите, пейзажите - колоритни и осезаеми, диалогът - естествен и правдив, езикът - пластичен и сочен; самият разказ върви плавно и ненатрапчиво - дори често пъти на човек му се приисква да попрескочи някоя и друга страница, та да разбере какво ще стане по-нататък, което е сигурен знак, че историята поглъща читателя и до краен предел предизвиква неговия интерес. И всичко това е щедро поръсено с хумор и иронични усмивки, с което се постигат множество ефекти: разведряване на атмосферата, приземяване на героите (в буквален и преносен смисъл), леко дистанциране на главния герой Коко от самия автор, макар че са едно и също лице, намигване към читателя, ако е възрастен, за да го подсети за неговото собствено героично, естествено, детство... Само един пример: "Баща ми винаги заемаше долното легло. Често си лягахме "по войнишки" - с дрехите. Сигурно това му беше навик от казармата - беше служил в окупационен корпус. По всяко време е трябвало да бъде облечен и въоръжен за отбиване на вражески атаки. В спалното купе, обаче, освен кондуктора, нямаше кой да го атакува..."

В канавата на разказа възрастният читател ще долови някои от белезите на тогавашната система, а малките читатели вероятно ще ги приемат като част от приказката. Може пък и да ги подтикне да попитат нещо повече за онова време на почивни станции и летуване на смени? Това е горе-долу реалистичната "рамка", в която се осъществява прекрачването на фантастичната граница, за която става дума в цитирания предговор към книгата.

Що се отнася до приказната страна на нещата, тя вече не подлежи на преразказ. Само ще спомена, че в нея има съвсем оригинални приключения в напълно оригинална среда (в смисъл на различни от често срещаните в приказките за деца герои и обстоятелства), напълно непознати в литературата приказни персонажи (някои като бай Дино притежават обаче и земни черти и "белези"), много интересни авторови инвенции, които несъмнено обогатяват българската и не само българската приказна традиция. Като добавя и това, че често пъти приказното съвсем естествено преминава в реалното и обратно, май ще дам някаква, макар и бегла представа, за приказния "пласт" на романа. Понякога няма да ни е лесно да се ориентираме в ситуацията, да разберем действията или да вникнем в мотивите на героите. Ще ни изпълват с почуда и възхищение (или с искрена, напълно приказна омраза) множеството приказни и реални герои (някои от които подозрително много си приличат един с друг и човек се пита дали не са едни и същи лица). Ще изброя някои от тях: Принца на вълшебните сънища и неговия зъл брат - Царя на Сивия вечен сън; вълшебните приспивни феи Констанца и Тони (и нейната любов към Коко - любов взаимна, впрочем, която се слива с прекрасните първи любовни чувства на Коко към земното момиче Тони, което той спасява като същински герой след нейното изгубване в гората, както впрочем спасява и приспивната фея Тони във Вълшебния свят на сънищата); строгия, но справедлив и много добър бай Иван, леля Катя, наглия хулиган Владимир (същински прототип на съвременна мутра, както лесно можем да де досетим); бай Дино - този приказен Вергилий - водач, наставник, съветник, приятел и душеприказчик на Коко от Вълшебния свят на сънищата, открил в земното момче героя, който ще успее да извърши храбри подвизи и добри дела и в приказния, и в истинския свят, което в крайна сметка е едно и също.

Защото Коко е олицетворение на Доброто, което побеждава Злото, приело хиляди и приказни, и земни превъплъщения, но което никога не побеждава и не трябва да побеждава. Защото на негова страна е Любовта, а тя не може и никога няма да застане на страната на Злото. Но за да станеш защитник на доброто и да извършиш добри дела се изисква да бъдеш не просто силен положителен герой - изисква се да бъдеш предан, жертвоготовен, непримирим, нонконформист, добронамерен, справедлив, почтен... Убеден съм, че на малките читатели на "Принцът на вълшебните сънища" тези качества, които иначе се пропагнадират от всички страни или се внушават от повечето художествени произведения за деца, ще се сторят съвсем естествени, а не като някакви родителски или "даскалски" наставления, защото Коко ги притежава - качествата - толкова естествено и правдоподобно, че всяко дете спокойно би могло да ги открие и у себе си. Или ако не ги открие, да ги изгради.
Според мен това е напълно възможно! Така, както съществува неразривната връзка между минало и настояще, за което свидетелства дори приспивната песничка от детството на всички нас:

"Аз съм Сънчо,
ида от горица
да ви кажа:
"Лека нощ, дечица!",
че е тъмно вече вън -
време е за сън!"...

_________________

Асен Асенов. "Принцът на вълшебните сънища", 2007. Първа част Ред. Димитър Христов. Худ. Димо Троянов. ИК "Мултипринт"

Асен Асенов. "Принцът на вълшебните сънища", 2012. Втора част Ред. Кирил Назъров. Худ. Тихомир Тодоров. ИК "Мултипринт"

Автор:

Славимир Генчев

Публикация:

25.03.2013 г. 17:51

Коментирай във Фейсбук

Етикети:

Славимир Генчев отзиви приказка роман Асен Асенов

ИК Мултипринт

Принцът на вълшебните сънища

Посетено:

1567

Линк:

https://kulturni-novini.info/sections/64/news/16643-prikazniyat-svyat-e-kray-nas-na-edna-lyubov-razstoyanie