Отзиви
За "Парижката Света Богородица" в театър "София"
Великолепен спектакъл по романа на Виктор Юго
На 24 януари присъствах на едно неповторимо театрално пиршество - премиерата на "Парижката Света Богородица" в театър "София", с режисьор-постановчик Лилия Абаджиева.
Пиршество за зрението, защото изумителната сценография на Васил Абаджиев по един изключителен начин внушаваше усещането за тази неповторима сграда - "Нотр дам дьо Пари". Макар че по времето на Виктор Юго, вследствие на революциите и войните, тя е била почти в руини, тук, на сцената се извисяваше невероятния купол с образите на грозните демони от четирите му страни. Демони, около които се увива тялото на Квазимодо. На сцената се вихреше една вакханалия от страсти, жажда за развлечение и сладострастие, мрак от Инквизицията и нежност в лицето на детето-жертва. Онова, което радваше окото освен това, беше функционалността на сложния декор, обиграван с лекота от актьорите.
Пиршество на слуха, защото спектакълът беше и една нескончаема музикална картина. Музиката обвиваше сцените като невидим воал, незабележима и необходима, от Малер до днешни ритми и звуци, от църковни хорали до забързани дамски токчета от нашето съвремие. Музикалната картина, дело на режисьора Лилия Абаджиева беше онова невидимо, действащо лице, което отразяваше вълненията на публиката.
Пиршество за ума и сърцето, защото имаше много място за размисъл между картините, въртящи се заедно с нарастващите страсти на героите. И много вълнение и радост за сърцето в мащабните масови или нежните, любовни сцени.
Аз, като човек, изкушен в боравенето с думи, изпитвах любопитство как от този огромен, тежък и многословен роман, може да се получи театрално представление. Също така все не ми се вярваше, че романтиката на онова време може да достигне до сърцата и умовете на днешните люде. Изуми ме решението на Димитър Стоянович, направил драматизацията и най-вече това на режисьора Лилия Абаджиева, чиято е театралната версия, да свърже нашето обезчовечено, грозно, предателско време с XV век, когато се надигат също така безчовечни, грозни, предателско-клоунски страсти сред тълпите, готови да рушат и убиват, опивайки се от самите себе си.
Но онова, което ме смаза и възвиси едновременно, което ме потресе и прочисти, е финалът на този великолепен, стряскащ, неповторим спектакъл! Един финал, за който не мога да пиша, защото трябва да се види и един, сякаш излязъл от дълбините на времената Квазимодо, едновременно прекрасен и уродлив, сякаш събрал в себе си цялата нежна любов на човечеството и цялата земна омраза към Злото. Силата на финалните сцени ме върнаха в едно друго време с едни други аристократи на духа и сцената, незабравими актьори, които имах щастието да гледам в младостта си.
Пред очите и в сърцето ми все още изумителният декор непрекъснато се върти и движи, поднасяйки ми непрекъснато нови картини и най-вече пластичното присъствие на Калин Врачански в ролята на Квазимодо. Благодаря на всички - на Лилия Абаджиева (режисьор на спектакъла), на Васил Абаджиев (сценограф на неповторимото зрелище), на Мартин Гяуров (очарователния Феб), на нежната Симона Халачева (детето Есмералда), на Юлиян Малинов (смехотворния борец за свобода, поет и напълно непригоден за тълпата човек), на Юлиян Рачков (пройдохата брат на мрачния убиец Клод Фроло), на Николай Антонов (студената маска на Инквизицията), на Николай Върбанов (продажния, разголващ се и развратен представител на полудялата тълпа), на Росен Белов (несправедливия и подкупен съдия), на Пламен Манасиев (един Клод Фроло, сякаш изваден от фреските на времето), на Михаил Милчев (ужасяващия крал на просяците), на Калин Врачански (най-красивия български актьор, в ролята на разтърсващия урод Квазимодо), на всички! На всички, които в тази странна януарска вечер създадоха незабравим празник за мен и останалите зрители!
На добър час!
Пиршество за зрението, защото изумителната сценография на Васил Абаджиев по един изключителен начин внушаваше усещането за тази неповторима сграда - "Нотр дам дьо Пари". Макар че по времето на Виктор Юго, вследствие на революциите и войните, тя е била почти в руини, тук, на сцената се извисяваше невероятния купол с образите на грозните демони от четирите му страни. Демони, около които се увива тялото на Квазимодо. На сцената се вихреше една вакханалия от страсти, жажда за развлечение и сладострастие, мрак от Инквизицията и нежност в лицето на детето-жертва. Онова, което радваше окото освен това, беше функционалността на сложния декор, обиграван с лекота от актьорите.
Пиршество на слуха, защото спектакълът беше и една нескончаема музикална картина. Музиката обвиваше сцените като невидим воал, незабележима и необходима, от Малер до днешни ритми и звуци, от църковни хорали до забързани дамски токчета от нашето съвремие. Музикалната картина, дело на режисьора Лилия Абаджиева беше онова невидимо, действащо лице, което отразяваше вълненията на публиката.
Пиршество за ума и сърцето, защото имаше много място за размисъл между картините, въртящи се заедно с нарастващите страсти на героите. И много вълнение и радост за сърцето в мащабните масови или нежните, любовни сцени.
Аз, като човек, изкушен в боравенето с думи, изпитвах любопитство как от този огромен, тежък и многословен роман, може да се получи театрално представление. Също така все не ми се вярваше, че романтиката на онова време може да достигне до сърцата и умовете на днешните люде. Изуми ме решението на Димитър Стоянович, направил драматизацията и най-вече това на режисьора Лилия Абаджиева, чиято е театралната версия, да свърже нашето обезчовечено, грозно, предателско време с XV век, когато се надигат също така безчовечни, грозни, предателско-клоунски страсти сред тълпите, готови да рушат и убиват, опивайки се от самите себе си.
Но онова, което ме смаза и възвиси едновременно, което ме потресе и прочисти, е финалът на този великолепен, стряскащ, неповторим спектакъл! Един финал, за който не мога да пиша, защото трябва да се види и един, сякаш излязъл от дълбините на времената Квазимодо, едновременно прекрасен и уродлив, сякаш събрал в себе си цялата нежна любов на човечеството и цялата земна омраза към Злото. Силата на финалните сцени ме върнаха в едно друго време с едни други аристократи на духа и сцената, незабравими актьори, които имах щастието да гледам в младостта си.
Пред очите и в сърцето ми все още изумителният декор непрекъснато се върти и движи, поднасяйки ми непрекъснато нови картини и най-вече пластичното присъствие на Калин Врачански в ролята на Квазимодо. Благодаря на всички - на Лилия Абаджиева (режисьор на спектакъла), на Васил Абаджиев (сценограф на неповторимото зрелище), на Мартин Гяуров (очарователния Феб), на нежната Симона Халачева (детето Есмералда), на Юлиян Малинов (смехотворния борец за свобода, поет и напълно непригоден за тълпата човек), на Юлиян Рачков (пройдохата брат на мрачния убиец Клод Фроло), на Николай Антонов (студената маска на Инквизицията), на Николай Върбанов (продажния, разголващ се и развратен представител на полудялата тълпа), на Росен Белов (несправедливия и подкупен съдия), на Пламен Манасиев (един Клод Фроло, сякаш изваден от фреските на времето), на Михаил Милчев (ужасяващия крал на просяците), на Калин Врачански (най-красивия български актьор, в ролята на разтърсващия урод Квазимодо), на всички! На всички, които в тази странна януарска вечер създадоха незабравим празник за мен и останалите зрители!
На добър час!
Автор:
Майя Динева
Публикация:
29.01.2013 г. 14:51
Етикети:
Посетено:
3529
Линк:
https://kulturni-novini.info/sections/64/news/16247-za-parizhkata-sveta-bogoroditsa-v-teatar-sofiya