Само за събудени

Винаги съм възприемала Шекспир като необходимата класика. Нещо, което е добре да се прочете. И бързо да бъде забравено. Още повече през ХХI в.

Защото Шекспир е абсолютното огледало на Старата епоха, която си отива, и на всичко онова, което е изживяло времето си. Разбира се, огледалото никога не е било виновно за онова, което се отразява в него.

Тези и подобни мисли нахлуваха в главата ми часове преди премиерата на Гърдевия "Хамлет" на 30.11. в Народния театър. Очаквайки да видя нещо добре познато, но и надявайки се режисьорът да не изневери на себе си и този път.

Слава богу!

Надеждите ми се сбъднаха. През цялото представление имах усещането, че Шекспировият текст всъщност нямаше значение. По-важна беше визията на режисьора – модерна, многопластова, нечовешка. Монументален декор, който на моменти те оставя без дъх. Музика като нож, забит в рана. Актьори, които са плътно до теб, а понякога влизат направо в теб без обяснения.

Хамлет на Явор Гърдев не е Шекспир, защото познатия ни Шекспир е твърде земен. Не, благодаря. Аз не харесвам вече твърде земните неща, прекалено човешките. Хилядолетия земни, човешки неща ми стигат. Душите вибрират на друго, по-високо ниво. Жадуват вече нещо неземно, извънземно, параземно. Какъвто е и спектакълът "Хамлет" на Гърдев – нечовешки. И ми се струва, че именно такъв трябва да бъде всеки нов прочит на Шекспир през ХХІ в. Божествен.

И една последна забележка – Гърдевият "Хамлет" не е за всеки, но е препоръчителен за събудени души.