Космическите "Приказки за любовта" на Ивайло Пашкулски

Новата изложба на Ивайло Пашкулски „Приказки за любовта” събира 15 картини и 10 пластики, изпълнени със средствата на смесената техника. До 17 юни т.г. гостоприемен дом на изложбата е столичната галерия „Париж-Москва”.

Художникът е роден през 1965 година в София. Завършва Училището за приложни изкуства, специалност Дърворезба през 1984 година, а през 1991 година и Националната художествена академия (НХА), специалност Плакат. Като студент участва в национални конкурси за плакат. След завършване на НХА започва да се занимава с живопис на дърво, графика и акварел, с която взема участие в конкурса „Хоризонти на изкуството“ в Ню Йорк през 1992 година. Същата година съвместно с професор Поплилов и професор Газдов е номиниран от Международния биографичен институт в Кеймбридж „Who is Who“ и е включен в каталозите на института. Отново през 1992 година е предложен за наградата на 20-ти век за постижение на млад автор на Кеймбриджския университет. В последствие художникът се ориентира към рисувана пластика от дърво, керамика и камък. Негови произведения са притежание на частни колекции в Англия, САЩ, Германия, Белгия, Португалия, Гърция и др.

С това се изчерпва фактологията, а оттук насетне е приказката, философията, емоцията, енергията на изобразеното и въобразеното.

За мен първото, общо и кратко, впечатление от „Приказки за любовта” е поезия, майсторски излята поема. Защото това не са просто картини, излезли изпод четката по време на отминалата дълга зима, а хармонична притча с последователност в темата, дострояване на сюжета, с овладяване на детайла, който се лее като вътрешна рима от форма във форма, от пластика в рисунка, от резка в размисъл.

И всичко това, предадено едновременно по прост и възвишен начин.

Впечатляващи са цветните пластики от дърво, камък, акрил и текстил като „Сливане”, „Стремеж”, „Към вечната жена”, „Ден и нощ”. Всички те провокират желанието за допир, майсторството на художника ни кара да забравим за материала, от който са създадени. Особено съблазнителна е скулптурната композиция „Ние и Слънцето и Луната” по причина, че по законите на физиката, тя може да се задвижва с едно докосване. Събужда детското ни любопитство към играчката, към устройството на предмета, на космоса – Човек, Слънце, Луна. Сякаш една от приказките за любовта е в мен, зрителя, в детето у мен.

Но това е само една от неочакваните художествени провокации, защото любовта е разказана с пещерни и небесни, хедонистични и божествени, стихийни и енергийни послания. Репликите на мъжката и женската фигура, изрисувани в духа на праисторическата и същевременно извънземна стилистика, на пръв поглед внушават антропоцентричния лайтмотив на цялата изложба.

Мъжът и Жената създават явления, любовта им е сътворение на Спиралата, на Лунно-Слънчевия кръговрат. Те са хармоничното единоначалие, равнопоставени в съзидателен, философски и духовен план. Небесните светила са тяхното венчило, пеперудата е пристан на блажената им тишина, пирамидата е подслон на тяхното съвършенство и вечност, реката е ехо от високите трептения на същата тази Любов.

Но обичта на художника към света, чувството му за общност на земното с космическото, не допуска еднозначна трактовка, колкото и прекрасна да е тя.

Нищо не е еднозначно и самодостатъчно в „Приказките за любовта” на Ивайло Пашкулски, именно понеже всичко е едно цяло.

Любовта предполага не само хуманно отношение към Мъжа, преклонение пред Жената – идол и разпятие, но и човешко единение с подземните и надземните светове.

В творбите на Ивайло енергийните потоци разказват за любовта като действие и я пораждат като въздействие.

Всичко е любов – като артистично сътворение, с което, слава Богу, можем да живеем чрез чистото изкуство.