Свободата да говориш за "мръсните тайни"

До голяма степен Донка Петрунова е усвоила „хватките“ на детективския екшън – с образа на младия, непокорен и неуморим полицай Радой, който често действа въпреки заповедите на шефовете си, с мутренския образ на шофьора Минчо, с нелогичните на пръв поглед убийства, със задкулисните игрички на представителите на най-висшия ешалон от властта. Интересното обаче е, че в една сгъстена сюжетна рамка тя вклинява отрязъци от историческо и лично време на героите си, придавайки на романа една надтекстовост, обагрена с политически оценки за близкото минало, едновременно безпощадно критични към действията на комунистическата власт, но и към механизмите на раждането на новите лидери по време на демокрацията.

Пишейки този роман преди година, българската Агата Кристи (както наричат Д. Петрунова колегите-журналисти) едва ли е предполагала колко пророчески ще се окаже нейният текст. На пръв поглед уж едно случайно убийство довежда разследващите до най-потайните и трудно предположими факти от битието на висшите духовници, които в очите на българина отдавна не са божии представители на земята, нито духовни учители, а безскрупулни печалбари от човешкото нещастие и лековерие. Тук всеки християнин би възразил: дайте факти!

Писателката не се колебае да говори без алегории и намеци за незаконното забогатяване на църковните служители, за неприкрития им живот-лукс, за сексуалните извращения в техните резиденции, за влиянието им върху светската власт и бизнес средите, с които делят общи територии в престъпни схеми – в конкретния случай на романа – производство и разпространение на фалшиво евро, осъществяващо се под „божията закрила“ на един манастирски двор.

Романът обаче е пронизан от една нишка на човеколюбие, на любов към българското, въпреки всички грозотии, на които съвременникът ни е свидетел. И тази изящна, всеопрощаваща нишка се движи чрез образа на емигрантката Софи Бонапарт – постигнала и слава, и богатство в западния цивилизационен модел, но останала до край българка.

Героите на Донка Петрунова ги виждаме всеки ден – те се качват в луксозни возила и само миг след добре премерен романтичен жест, вече са извършили престъпление; или вървят с каменни лица-маски по пътеките на отчаянието; или са българи в чужбина, разрязали душата си на две – а по-истинската е останала в родината. Но точно дистанцираният поглед към процесите в страната ни, към българския етно-генотип е онзи коректив, на който би трябвало да се доверим: „И досега не мога да проумея как хора, които са се държали приятелски с тебе, без никакви колебания стават твои палачи“, казва Софи.

В момента в родния криминален жанр сякаш погледите са привлечени изкуствено към сериали от типа на „Под прикритие“ и „Седем часа разлика“ или филми като "Тilt". Но кой знае защо там пак нещата са казани завоалирано. Интересно ми е как би стоял нейният сюжет на голям екран... С широката гама от образи (а не повтарящи се непрекъснато сцени на насочени дула и типично по американски преследващи се коли!), с реалните драми на хората от улицата, както е в предишния й роман „Очите на сърцето“ (публикуван през лятото на 2011 г.), или с психологическите монолози на героите (тип Поаро), които не сервират препечени отговори, а карат читателя да мисли. Да мисли... за себе си, за близките си, за алтернативите живот. Защото свободата да взимаш решения тръгва от свободата в мисленето. Гримирането на собствената душа се прехвърля върху възприемането на околния свят, който се трансформира в бутафорен спектакъл. Но никой не иска да бъде част от имитацията, от привидността на любовта. Това са ненатрапени послания в текстовете на Донка Петрунова, те не са нравоучителен трактат от „възпитание на чувствата“, а модерен разговор за човешкото.

√ Новият криминален роман на Донка Петрунова може да бъде поръчан онлайн от книжарница "Книгосвят":
-> Ръкописът на мръсните тайни