Отзиви

Този велик алхимик - любовта

Валентина Радинска за книгата на Валери Станков "Аутопсия на зимните миражи"

Този велик алхимик - любовта


След толкова рецензии, които съм написала за различни книги на Валери Станков, изправена пред последната му книга – “Аутопсия на зимните миражи”, реших, че трябва да се върна назад, и да обгледам пътя, който тези книги жалонират. Като пътя на всеки поет – и този на Валери минава през разнообразни пейзажи, понякога лети над бездни и морета, друг път кривва из пущинаците, катери се из дивотията, наречена с най-мили имена, но две неща никога не се променят – пътят на този поет винаги е бил стремителен, и винаги негов спътник е била Любовта. Този устрем и тази Любов продължават и в най-новата му книга. Поетът последователно пише своята лична “Песен на песните” и всеки негов сборник е поредният светъл, искрящ и същевременно нежен химн.

Мисля, че нито съм първата, нито единствената, която неведнъж се е опитвала да каже на Валери, че пише твърде много и че прекалено често издава книги. Отпорът му винаги е бил невероятен – нито за миг не се е съгласявал с мен, и въпреки ирационалността на аргументите му, в крайна сметка съм ги приемала. Сега си мисля, че Валери е имал основания – този могъщ словесен поток, който веднъж нарекох “неистов”, като вулканична маса се надига някъде от дълбините на съществото му, търси излаз, и ако не легне послушно на хартията, със сигурност ще взриви поета отвътре. Защото писането на стихове за него е начинът му да живее и да се осъществява; той е съдбовен, не може да бъде заместен с нищо друго. И тук отново се намесва този велик алхимик – Любовта. В тайните, бумтящи лаборатории на сърцето тя е свършила божественото си дело: претопила е в горещия си тигел живота, емоциите, вдъхновението, душата на поета, отделила е тежките метали и е получила чистия и благороден метал на тази блестяща лирика. После по един нежен и тих начин го е втъкала нишка по нишка във виелиците и пороите на думите му, и е получила от количеството ново качество: то е в онези невидими съставки, които са задължителни за истинската поезия – в нюансите, в сгъстяването или в прозрачността на цветовете; в аромата на вятъра, който се носи между редовете на стихотворенията; в шума и шепота на втория план, в плътността или в мълчанието на контекста…

Запазвайки буреносния характер на поезията си, в тази нова книга поетът е паднал на колене пред едно море – но това не е любимото му варненско море. В тази книга Валери Станков е паднал на колене пред невероятното море на вътрешната музика, онова, което Рилке нежно назова “мелодията на нещата”. Мисля, че в нито една предишна своя книга поетът не е обглеждал сърцевината на нещата с толкова дълбока и смирена обич, с толкова опрощаващо разбиране. И с толкова молитва, пропита дълбоко в стиха:

"Измъкни ме оттук, заведи ме на връх Ком, в Аляска,
из пампасите, в джунглата, из Къзълкум, на остров Тасман,
по-нататък аз сам ще ти бъда стих, вихър и ласка,
Ти – Жената, която се превърна за мен в океан,
в пещерите ме скрий – в тишини, съхранени за вик –
векове премълчах, стиснал с кътници твоето име…
Ако нейде в пространствата съществува седмият Материк,
измъкни ме оттук, измъкни ме оттук,
измъкни ме."


Да, предишният Валери Станков не е изчезнал – той си е пак там, зазидан в думите си, надничащ през решетките на градската лудница, скачащ по корниза, тичащ след козите в кулските гори, нахлупил шлема на войник от римската стража или сърбащ рибена чорба, докато прави аутопсия на личните си зимни миражи. Но редом с този Валери Станков има и един друг – това е този, който пее: проста мъжка песен, докато гларусите пишат хекзаметри, или пък – бавна мъжка песен, докато изследва агрегатното състояние на самотата; или път слуша трептежа на камертона и си мисли за песента, която не е изпял, или превръща вика от съседната панелка в мъжко "а капела" пеене…

Чувате ли тази неземна музика – виждате ли тези букви, превърнати в ноти от едно друго измерение – измерението на високата поезия, чиито силни криле ви носят през нищетата и сивотата на оскъдното ни земно битие към други светове, чисти, прозрачни и прекрасни, към родината на Духа? Да, крилатите стихове на Валери са в състояние за миг да ни пренесат през бездните в чудесната реалност на Творчеството, и пропуск за тази реалност имат само истинските поети като него. И те не се боят да платят цената на този пропуск.

Има една максима, която формулира разбирането на древните за това, как човек трябва да живее, по следния начин: “Трябва да се премине през живота красиво, внимателно и стремително”. На Валери Станков, благодарение на голямата дарба, която има, и на безразсъдното му пребиваване в страната на поезията, му се удават с лекота и красивото, и стремителното. А колкото до внимателното – внимателното преминаване през живота е забранено за поети. Това е цената на пропуска. И Валери го знае прекрасно.

На добър час, Поете!

Валентина Радинска



________________________
"Аутопсия на зимните миражи", ноември 2011, Издателство "Книгата" - Варна

Автор:
06.02.2012 г. 15:24
Посетено: 1336
Линк към публикацията:
https://kulturni-novini.info/sections/64/news/14044-tozi-velik-alhimik-lyubovta