Отзиви

За новата книга на Валери Станков

Слово, в което крещят бъдещите болки на Човека

За новата книга на Валери Станков


Истинското изкуство е възврат към същностното познание, дълготраен, а понякога и вечен спомен за времето, за хората, за народа, за неговата култура, бит, душевност, любов. Неговата сила е в извисяване на Аза отвъд границите на познатото и тривиалното, в победата над времето. Валери Станков не може да съществува извън идеала, който при него измества останалите сфери на битието. Без да се съобразява с обичайните пропорции, в “Аутопсия на зимните миражи” той свободно конструира обеми, преобразува предметното начало, достигайки до форми, които са квинтесенция на духовното, на любовта.

Трансформирането на трагичното (“Живея по ръба на лудостта,/ .../ не ми е хляб, не ми е вино, не ми е песен на уста -/ в гръкляните ми вият ветрове – а аз мълча и пия векове,/ побратимен с кварталните несретници.” – “Вик от корниза”) във волеви устрем, в самопреодоляване и по-дълбоко познание за себе си и света, разширява вселенските граници, разполовява света на Ад и Рай, за да превърне самото желание в неукротена, вряща и бълбукаща, изригваща геена на чувствата. Както и в предишните му книги, “стръвно в него дивото зове”, но не към самозвани телесни изкупления, а към пречистващи “мъжки молитви” пред прага Господен. Съвместяването на различни зрителни ъгли, съвършената архитектоника, ритмиката на отделните, пластически изчистени плоскости, пределната опозиция между външната статика и вътрешната динамика, между тежестта на материята и лекотата на духа - всички тези формални страни от стилистиката на творбите му изграждат мъжествената изповед на самотния романтик, прозрял в незримото. “Под есенното слънчице”, обзет от “седма степен лудост”, той светло вади наяве най-тъмните пластове на подсъзнанието и ги превръща в собствено, изстрадано верую. От което черпи сили за порива си към непостижимите “вселени на чувството”, без които просто не би могъл да съществува.

Такива книги са способни да заставят времето да повярва в човешката свобода (Морис Рейнал), защото общоприета истина е, хората винаги са се стремели към чудото, защото те сами са рожба на чудо. Едно време са се стремели, за да докажат правотата на вярата си. Днес – за да опровергаят – или вярата, или безверието си. Защото какво друга е загубата, ако не бъдещ сън или сняг, “глухарче в шеметния бяг/ на вятър, който листи рони”, “цвете из треви/ с безсмъртни имена на хълма” - “Момичето на моя сетен хълм”), докосващи не просто смисъла, а музиката, атмосферата, цялостния дух на Мирозданието.

Валери Станков не преоткрива мъдростта и общочовешкото излъчване на старите митове, а по-скоро съумява да изтръгне нов смисъл от тях. И нещо повече – опитва се да съизмери своя художествен опит с онова, което е издържало безпощадната проверка на столетията. В епицентъра на нашето земетръсно време отново се възправя образът на човека, противопоставен на сляпата, метафизическа сила на съдбата, градящ дъхаво необозрими храмови пространства там, където без жалост мракът спуска диплените си завеси. Без да проклина съдбата си и “влъхвата прокоба”, в “Аутопсия на зимните миражи”, той е “вечен пътник” между Ада и Рая, носещ единствено необременената с нищо свобода на духа. В поезията на Валери Станков „квинтесенцията на предметното с присъщото му мистическо начало" е белязано единствено от „търсене, което няма нищо общо с математиката, с никакви правила и учебни цитати; духовността не е от устойчивите привилегии". Как иначе “простреляният от яростна дреб” би могъл всекидневно да отхвърля, да кърти “ужасната хватка на мрака”, да пълзи, да се влачи, да разгръща зловещия мрак, за да се вреже накрая “със птиците в синята вис”? Ако го няма онова “огънче” на любовта, способно да разтопи “ледената паст на покоя” и да просветли пътя през ноемврийския студ. Безпощаден към всичко, което е фалшиво и “не добре изпято от Поета”, Валери Станков мъжествено устоява идеите и идеалите си. В тази безкомпромисност обаче се корени и своеобразният трагически дух на неговото творчество – свръхморализмът не може да разреши моралните дилеми, идеалът, роден в извънврeмевостта, не е гаранция че може да оживее във времевостта...

Днес е трудно, а осъзнавам дори и невъзможно, човекът да приеме съществуването на тоталното героично в съвременното негероично съществуване. Дали от самозаблуда, или от нежелание и страх да разкъртим вътрешните си окаменели прегради, ние с досада, ако ли не с безмълвие отхвърляме всеки опит на ближния да бъде Друг, по-различен, по-утопичен... „Разруши себе си - пише Кафка, - за да се превърнеш в този, който си." В творби като “Светулка през ноември”, “Мост между Ада и Рая”, “Аутопсия на зимните миражи”, “Писмо до жената в кварталния интернет клуб” Валери Станков доказва, че все още е възможно животът да се ословеси музикално, личността на поета да се възвърне към себе си, да преобрази реалното в сферите на фантастичното и невероятното, да използва нови, непознати сфери на своя духовен опит.

Човекът на Валери Станков е влюбен, безумно влюбен е във всичко, което присъствието на Жената му предлага да обича. Дотолкова влюбен, че поезията му напомня на скитащия апостол на чистото изкуство, който хвърля не семената на вярата в душите на хората, а ги омагьосва с драматичните багри на своята палитра.

Новото познание и себепознание, което неминуемо съдържа бацила на сблъсъци и движение, на промяна и нова перспективност, неминуемо превръща поезията на Валери Станков във вселенски рецитал, в стихиен паноптикум от стилове, в смешение на несъвместими знаци и конотации – езически ритуали, християнски мотиви, модернистично-наивна декоративност, клипово илюстративно начало. Времената се смесват в едно, има само едно свръхусловно Бъдеще, от което малко уморено и утежнено-мъдро звучат заклинанията на Поета за ориста и предопределението на твореца, за мястото му в съвременния свят, за страданието и за вярата, за вътрешния пламък и устрема към непостижимите хоризонти на мечтата. И ако нещо обединява такива различни сами по себе си произведения, то е общият патос, от който са пронизани, общият порив да се изрази неизразимото, общото преклонение пред любовта, опитът да се превъплъти в “пламъка на душата, блясъкът на залязващото слънце".

Метафората на “другото виждане” у него води отвъд “познатите светове", отвъд обичайния начин на възприемане - към собствения Аз, обогатен с по-различна чувствителност и с нова опитност. Без да се опива от така присъщите за автобиографичната поезия морализаторстване и бъбривост, поетът у него обобщава своите послания върху такива сегменти от живота, като любов, чест, идеали, престъпление и възмездие... Те, както и детайлите-знаци, движат фантазията на читателя, провокират вкус, консерватизъм, вярност, склонност към един по-модерен дискурс... В умножаването, в изказването на света като движение на огледала, намираме отглас от едно отдавнашно Бартово твърдение за активното начало на твореца в процесите на съществуването и на писането. „Писането е насочено към бъдещето, то се създава на базата на бъдещето, а бъдещето е без съдържание, то не се започва никога (...), защото то непрекъснато отлага времето, което се движи."

Изпипана естетически, поезията на Валери Станков в “Аутопсия на зимните миражи” изглежда просторна и богата, “направена” с вкус, с култура и с внимателно “движение” в играта между съвремие и традиция. Без да е първопроходник в съвременната българска литература, поетът е един от най-страстните последователни на живата връзка с образците на българската класическа поезия – и по отношение на антропоцентричния идеал (човекът е мотор на историята, властелин на времето), и в стремежа да се улавя отчуждението, „простата човешка драма”.

Метаморфозите на човешкото присъствие се осъществяват посредством разрив, прекъсване на самото времево начало, отказ, решително отхвърляне на прозаичния, негероичен живот. В съгласие с поетовата философия за връзката творец-действителност, завръщането на автора в творбата претърпява значителни модификации, скривайки се зад предметността, художествената измислица, гротеската и множество други форми на непряк художествен изказ. Преодолял бреговете на настоящето, на историческото, на „тихото” (премъдрото?!), Валери Станков поставя себе си в роля, чиято сила му помага да направи това, което иска да направи - да си представи, че е силен...

Оставайки верен на антропоцентризма, характерен за всеки социален идеал, поетът улавя процесите в тяхното ставане и развитие, а не в някаква несъществуваща завършеност; “метнал шапка на тояга” животът престава да бъде самодостатъчна ценност, а се превръща в “къс вселенски клик”, който Поетът “пише в бялата си книга”. Из тъжните “пещерни галерии” покълва бавно “проста радост” и надежда сред мрачината на преброените дни духът както някога да изчезне в двете очи – “две непостигнати вселени”. Героичното се извършва в извънвремие, в което чезнат обществените и екзистенциалните диспозитиви, и настъпва свръхоткритата диалектика, чрез която битийността става всекимоментно пътуване (Юзеф Тишнер). Човекът в тази поезия става стожер и коректив на историята (“Аз – войникът от римската стража”), неговото действено, творческо отношение към света, при което рухват границите между субективно и обективно, между нощта и деня, между лудостта и “горещите пламъци на душата”. Движейки се хаотично от актуалност към минало, от дегероизация към героизация, от историческо към извънисторическо, произтичащото от света и произтичащото от духа взаимно се динамизират и напускат своята неподвижност и пасивно-съзерцателна позиция.

Животът е по-силен от идеала, но не заслужава да бъде живян без идеал – това е трагиката, това е абсолютната екзистенциална безизходица на Валери-Станковата героическа епистема. За да бъдеш свободен, трябва да бъдеш при себе си. За да стане човек независим, трябва да сътвори себе си. Любовта престава да е идея, утопия, символ, започва да присъства с бои и звуци в една приближена перспектива или в динамиката на едно ново чувство, заредено с естетическа функционалност:

И ще си знам – когато ме завържат с усмирителната риза,
душицата ми ще лети – и моят полет от корниза
ще бъде вик – обичам те – към теб.
(“Вик от корниза”)

“Аутопсия на зимните миражи” е книга, в която протагонистът постига метафизична пълнота на съществуването, а любовта разкрива стихията си на опрощение, прозрение, на вяра без доказателства. Истинската любов е такава само когато е готова на саможертва. Жената (“Видение от Рая?”) е Божията милостиня сред разчленения от неведоми построения свят. В нейните очи се оглеждат водопадите светлина, леещи се в мрака на “отдавна изтичащото време” и оживяващи извътре множество човешки монади, семена, неразтворими естества, капки мъжки тамян, които се разпукват ненадейно, първични атоми, увлечени в сражения, схватки, ръкопашни боеве между неизброими срещи и раздели.

Митологичните предвечерия са наситени с предчувствия за бели ласки и зимни милувки, докато окончателно посинеят Океаните... Ароматите, които го упояват, го настройват да приема за естествена всяка магия, всяко паяче сред белите облаци на разцъфналия люляк. Защото практическото въплъщение на идеала означава и предполага неговото отричане. Любовта, за да придобие осенения си образ на мост между Ада и Рая, трябва да унищожи настоящето, за да може по тайнствен начин да го придвижи напред. Зад този изтънчен и артистично реинтерпретиран автобиографизъм, който лъха от “Аутопсия на зимните миражи”, гларуси “пишат хекзаметри”, нежни цунамита насмитат “вихрушки звезден прах”, “сълза се листи в сълзица” и... Бог се бави да прати добрата светлинка. Героят не може да обича с-поделено, защото той съществува само извън времената, където другите хора нямат достъп. По орбитата на вихъра от шеметни страсти всяка дума просветва с бистра изменчивост.

Любовта е метафизично прозрение... Защото любовта е необходимото и достатъчно условие за раждане на героя в тази поезия – без нея той не би бил такъв, а само Поет на идеала. Извън героизма, любовта не може да достигне тези висоти – това е важно внушение на Валери Станков. Идеалът не е възможен, без да отрече простата всекидневна положеност на живота, за да пропътува милиарди километри из Всемира на чувствата. Безлюбовието е чужда за поета планета, която го убива.

Човечеството няма нужда от Бог нито като гарант на морала, нито като гарант на любовта. Бог не предлага нито обяснение, нито изход – се опитва да ни внуши в словото си Поета. С любов или без нея, сега, в следживота, в съня и наяве... размисълът за любовта е размисъл за смъртта, а значи размисъл върху отказа от времето. Там, където няма любов, има смърт. Смъртта завзема всички места, изоставени от любовта (Валери Стефанов).

Поезията започва с радикален отказ от света... Монасите и поетите имат поначало нещо общо (Кенет Уайт). А и поезията е изкуство на отшелниците, смяташе Готфрид Бен.

Дали в “Аутопсия на зимните миражи” универсализирането на личния поетически опит достига до една философия за мисията и функциите на Поета и Поезията, или е универсализиране на поетическия опит като човешки опит, универсализиране на Поета в Човек, превръщане на индивидуалния човешки опит в универсална човешка поука и поръка?

Дъхащи на мента и каркаде, силно сгъстени, концентрирани сами по себе си..., творбите в сборника на Валери Станков извират от най-древната болка – Любовта – за да възсияят с ритъма на мирозданното движение и дълбоките нощни прозрения, с непосредствената „риторика на екстаза" и епифаничното изображение. Докато някой ден мистично ще се раздигнат облаците и от небето ще просияе “синята вис над света”.

“Защото – както пише Валери Стефанов, - в далечното искаме да живеем. Защото някъде има земи, които никакъв варварин и никакъв отмъстител небесен не може да стигне.”

Преди да е познал смисъла на думите, Поета усеща тъмнината на захвърленост, откъснатост и безмълвие. В неговото слово осезаемо и силно крещят бъдещите болки на човека.


--------------------------
Валери Станков. Аутопсия на зимните пейзажи. Варна: Книгата, 2911.
Автор: Ангел Дюлгеров
02.12.2011 г. 22:16
Посетено: 1645
Линк към публикацията:
https://kulturni-novini.info/sections/64/news/13697-za-novata-kniga-na-valeri-stankov