Оплетен в лигите на дявола

За романа на Христо Карастоянов "Паякът"

„Лигите на дявола”, така наричали в Аржентина паяжините, които есен се носят по въздуха; това го разказва Хулио Кортасар в едноименния си разказ, по който по-късно Антониони направи прочутия си филм „Фотоувеличение”. Постоянно си мислех за това, докато четях романа на Христо Карастоянов „Паякът” – една книга, изплетена по всички правила на тези нежни капани, които подсказват повече за самота, отколкото за кръвожадност.

Така се случва и с героите на Карастоянов, които са оплетени в самотния лабиринт на 90-те години от миналия ХХ век и началото на сегашния ХХІ. Лабиринт, който е по-скоро бойно поле, отколкото самотата на Кафка, но затова е по-парадоксален, защото това е самотата на смъртта, прекосявана от живи хора. И ние следваме оплетените като въжета нишки на повествованието, за да открием заедно с главния герой, че „...адът не е място – адът е време...”

Фразата е казана уж между другото, но е ключова за цялата книга. Защото всичко, което се случва тук, на обрулените от войни Балкани, всъщност се случва заради времето, в което текат събитията. Това именно време превръща хората в самотни убийци. И другото откритие, свързано пак с първото – колкото по-сами, толкова по-свирепи. Останали излишни в държавите си, в обществото си, млади хора от цяла Източна Европа се събират в Сараево като на лятна бригада, за да участват в съвременен кръстоносен поход на две религии. Без много-много да им пука на коя страна се бият, те търсят смисъла на живота в предизвикателствата на Смъртта. Някои дори се забавляват, както обаче не би се забавлявал Хемингуей, близо сто години преди тях в същите земи на Европа.

Без да се натрапва, с умение да рисува случките, с пластичен и свободен език (който на мен на места ми идва много свободен!) Христо Карастоянов успява да завладее вниманието и с лекота да премине през последните 40 и повече години, сякаш да бележи жалоните на едно поколение, което, ако перефразирам един поет, „много даде”, а нищо не получи в замяна. Едно поколение, което живя в непрекъснатите експерименти на „оня строй”, а сега живее в експериментите на „ония хора”. Сюжетът не е сложен, един мъж защитава една жена от насилие, но канавата ни подсказва, че в Живота нещата никак, ама никак не са толкова прости.

Пред очите ни един мъж, останал сам в безвремието, което е обхванало страната му и въобще заобикалящата го част от човечеството (Балканите!), се превръща в Паяк, който плете спасителната пустота на своята паяжина без да разбира, че се превръща в неин единствен обитател. Това, което трябва да го спаси, в крайна сметка го разрушава. Дори единствените му жестове на благородно отмъщение към „лошите” в обществото не му дават индулгенция за извършеното. „Dèjá vu!” – това вече се е случвало в живота на човечеството, си мисли Паякът, преди да напусне последните страници на книгата. Авторът не ни дава ясен сигнал какво се случва с неговия герой. Той изчезва или остава сред нас?! Той е като въпросът, който никога не си задаваме: Колко Паяци (убийци) ходят сред нас?! А ние от кои сме!?

Прочее на паяжините, които вятърът носи в светлината на есента, във Франция им викат „Нишките на Богородица”.

________________
Христо Карастоянов, ПАЯКЪТ, роман. ИК „Жанет-45”, Пловдив, 2009.

Автор:

Веселин Стоянов

Публикация:

15.01.2011 г. 12:54

Коментирай във Фейсбук

Посетено:

1625

Линк:

https://kulturni-novini.info/sections/64/news/11506-opleten-v-ligite-na-dyavola