Ерих Клайбер - един от най-великите диригенти на всички времена

Книга на Джон Ръсел за живота и работата на диригента Ерих Клайбер, издадена по случай 55 години от смъртта му

Това е книга за Ерих Клайбер, когото без никакво колебание можем да наречем (заедно с Вилхелм Фуртвенглер) един от най-великите диригенти на всички времена. Употребявам смело тази превъзходна степен, защото след смъртта на Караян, Карлос Клайбер и Джулини, сред живите не остана нито един носител на великата традиция, започнала от Бетовен и Вагнер, развита от Никиш и Рихард Щраус и достигнала своя най-велик разцвет в работата на двама мъже, толкова различни по характер, произход и политически възгледи – Клайбер и Фуртвенглер.

Книгата на Джон Ръсел е парадоксално (или по-скоро закономерно) непопулярна. Тя не се преиздава от години, а антикварни издания могат да бъдат открити по-лесно на испански и немски, отколкото на английски език. По Божия милост обаче, моят приятел и неуморен популяризатор на делото на Ерих и Карлос Клайбер, Томислав Вичев, успя да открие екземпляр от книгата, да се снабди с разрешение от мюнхенското издателство, носител на авторските права, и в резултат на тези усилия българското издание на тази уникална книга вече е пред вас.

Това не е академично изследване, а свидетелство на човек, който лично е познавал Клайбер, бил е сред малцината, които наистина биха могли да се нарекат негови приятели и е наистина омагьосан от едно неповторимо изкуство. В същото време Джон Ръсел, музикален критик и талантлив белетрист, не злоупотребява никъде с близостта си до обекта на своето изследване. Почти винаги авторът е зад кулисите, дискретно скрит и зорко наблюдаващ, за да изпъкне пред нас образът на неговия герой – завладяващ, както с таланта си, така и с личното си излъчване и силен характер. Личното си мнение Ръсел изразява много рядко, може би единствено в случаите, когато описва събития, на които е присъствал и за които не е успял да открие свидетел по-авторитетен от самия себе си.

От страниците на тази книга пред нас израства образът на човек от една отдавна отминала епоха – не просто талантлив, но отговорен за своя талант, съсредоточен и сериозен както в работата си, така и в личните си взаимоотношения до степен, която в наши дни е станала неразбираема и недостижима.

Никога не си е позволявал и най-малката небрежност и нехайство в работата си, никога не е оставял нещо на “вдъхновението” и “импровизацията”. Клайбер обичал да казва, че “Рутината и импровизацията са най-големите врагове на изкуството”. Двете издават липса на задълбочена подготовка, несериозно отношение към партитурата и непростима самонадеяност. Ерих Клайбер никога не си е позволявал подобно отношение към музиката, а и към хората около себе си.

В същото време той не е намръщен деспот. Музикантите и от двете страни на океана работят с него без никакво напрежение - с такава лекота и благородство съумява да им внуши идеите си и да им покаже как да ги осъществят, при това без да изисква от тях невъзможното. По някакво необяснимо чудо всеки член на оркестъра, всеки певец се чувства мотивиран да даде максималното, на което е способен, без да се чувства депресиран, ако този максимум се оказва понякога недостатъчен за високите критерии на невероятния диригент. Тази магия се случва навсякъде – в придворния оркестър на Дармщат, в Берлинската държавна опера, в “Театро Колон”, В Лондонската филхармония, в оркестъра на радио Кьолн, както и пред микрофоните на звукозаписната компания "Decca" в легендарните записи с амстердамския Концертгебаум и Виенската филхармония.

Животът на всеки човек е парадоксален в противоположностите, които съчетава, и Клайбер не прави изключение. Страстен почитател на модерната музика (произведения като “Воцек” на Берг, “Христофор Колумб” на Мийо му дължат не просто премиерите си, но изобщо сценичния си живот), той не успява да се приспособи към модерната епоха. Ролята на бунтар, която му приписват някои повърхностни наблюдатели, не отразява точно същността на неговото поведение. Той не е и антиконформист в пълния смисъл на тази дума. Умее да прави компромиси, когато те не засягат самата същност на неговите творчески и житейски убеждения.

Проблемът всъщност не е в Клайбер, а в модерната епоха, която настъпва след края на Първата световна война и чийто модел окончателно триумфира след края на Втората световна. Тя е неумолимо тоталитарна в начина, по който налага политика, начин на мислене, ценности. Същевременно налаганите от нея “ценности” са на толкова ниско ниво, че Клайбер просто не би могъл да ги приеме, без да загуби същността си, да се обезличи. В това се състоят всъщност проблемите, които в средата на 30-те години го отвеждат далеч от Европа, далеч и от Съединените щати, в младата Латинска Америка, където хората са били все още свободни да се радват на изкуството заради самото него, без да го идеологизират и подчиняват на цели, които са му външни. Там, в "Театро Колон" в Буенос Айрес, Клайбер прави епоха, а името му остава и до днес синоним на високо и чисто изкуство. Опитите му да твори голямо изкуство в следвоенна Германия се провалят по същата причина – идеологизация и подмяна, с които неговата съвест не може да се примири. Подробните обстоятелства читателят ще открие във великолепното изложение на Джон Ръсел. Ние ще се задоволим да обобщим, че убеден католик и монархист като Ерих Клайбер не е могъл да понесе отстраняването на надписа, посветен на Фридрих Велики, от фасадата на възстановеното здание на операта.

Както често се случва в живота – началото е най-светлият момент, може би защото човешката памет има свойството да украсява миналото. Клайбер цял живот си спомня с умиление и радост за началото на своята кариера в Дармщат, в театъра, закрилян и поддържан от Великия херцог. За този малък земен рай той ще мечтае през целия си живот, през всички превратности и успехи на неговата безподобна кариера. Това е всъщност неговият творчески и житейски блян – да посвети живота си на един-единствен театър, покровителстван от аристократична и просветена власт, с която да работи в синхрон, а не в борба.

Умира внезапно в разцвета на своите творчески сили, две години след Фуртвенглер (който също си отива бързо и далеч не на преклонна възраст) и оставя семейството си, колегите, малкото приятели, потопени в тъга. Остава ни вярата, че Бог прибира хората в точния момент – какво би правил този артистичен колос в една комерсиализирана и немилостива епоха като нашата? Били са му спестени много мъки и разочарования. А делото му намира своя продължител в лицето на сина му Карлос, който продължи да прави чудеса в диригентското изкуство, въпреки пословичната си сдържаност откъм концерти и звукозаписи.

Омаяни от диригентското майсторство на Клайбер, не бива да пропускаме и друга черта на характера му, майсторски и ненатрапчиво разкрита от Джон Ръсел – неговото любящо сърце. Верен съпруг и грижовен баща, той е истинско въплъщение на семейните ценности. Писмата му от Южна Америка са покъртителни с болката по семейството, от което временно е бил лишен. Всички творчески и материални успехи са постигнати преди всичко, за да бъдат осигурени близките му със стандарта, който Клайбер е смятал за достоен. Самият той също е обичал комфортния и осигурен живот, но грижата за семейството му винаги е била на първо място. Наред с това той се е грижел и за събратята си музиканти, които не са били облагодетелствани от съдбата през дългите военни години. Джон Ръсел пестеливо (без съмнение, за да щади скромността на своя герой – да не забравяме, че книгата е завършена няколко месеца след неочакваната смърт на Клайбер) описва редица случки, в които Клайбер буквално променя съдбата на бедстващи музиканти, изтръгвайки ги от мизерията с помощта на личните си средства и контакти.

Потапяйки се в разказа на Джон Ръсел, пред нас израства образът на човек от друга епоха, с талант и качества, които днес е невъзможно да бъдат съхранени извън стените на някой манастир. Уви, живеем в общество, в което хора като Ерих Клайбер вече не могат да творят култура, а са заети просто със собственото си материално спасение.

В особеностите на нашата епоха, а не в “ексцентричния” му характер трябва да се търси обяснение и на поведението на неговия син Карлос – единствения наследник на семейната музикална традиция. Без постоянен ангажимент с каквато и да е музикална институция, с редки концерти и още по-редки записи, той успя да пренесе делото на своя гениален баща до началото на XXI век.

Парадоксално, но това което е останало от изкуството на Ерих Клайбер и до което могат да се докоснат милиони хора на тази планета, са записите му. “Консервирана музика” (“Защо човек да се храни с консерви, когато може да се наслаждава на свежа храна?” – обичал да казва по този повод) той правел неохотно, но все пак в достатъчно количество и качество, за да можем днес да се докоснем до неговото неподражаемо изкуство. За да улесним българските меломани, си позволихме да добавим към книгата на Джон Ръсел кратко приложение с официалната и актуална дискография на Ерих Клайбер.

Пожелаваме ви приятно четене и слушане, защото не се съмняваме, че този текст ще ви вдъхнови да потърсите и чуете записите на Клайбер, както и обратното – всеки негов запис ще ви връща към великолепната книга на Джон Ръсел.


_____________
Джон Ръсел. Ерих Клайбер. София: Томислав Вичев, 2008

Автор:

Николай Бахъров

Публикация:

12.12.2010 г. 19:36

Коментирай във Фейсбук

Етикети:

диригенти

Посетено:

1969

Линк:

https://kulturni-novini.info/sections/64/news/11379-erih-klayber-edin-ot-nay-velikite-dirigenti-na-vsichki-vremena