Дискусия върху книгата на Ал. Кьосев “Лелята от Гьотинген”

◊ ОЧАКВАЙТЕ На 06 януари 2006 г. в Центъра за култура и дебат “Червената къща”, се състоя обсъждане на книгата на Александър Кьосев “Лелята от Гьотинген” (“Фигура”, 2005). За книгата, за критическия етос, за измеренията на публичността, за общностите и за атмосферата на самата дискусия, четете в предстоящата публикация на пълния текст от записа на срещата, съвместна публикация на Електронно списание LiterNet и списание Алтера. ◊ ДОТОГАВА Четете акценти от дискусията, продължила над два часа и с обем повече от 40 страници. Ангел Ангелов: В тази загриженост, смятам, е пораждащата сила на етоса в книгата “Лелята от Гьотинген”. Или иначе, книгата показва чувство за причастност към ставащото, към уредбата на социалността, понякога по отделно – на микросоциалности, понякога, както е в текстовете, посветени на медиите, на града София или на литературата – грижа за цялата социалност. Александър Кьосев: В книгата има част от духа на кръга “Синтез”, който беше хаотичен, анархистичен и артистичен и сякаш това преподреждане на столовете, което настъпи тук, показа, че духът на “Синтез” е сред нас и той обърква нещата, обърква духа и създава някакъв весел хаос още веднъж. Георги Лозанов: В книгата на Александър Кьосев има една централна драма. Не знам дали е мрачна – не е мрачна, занимателна е; занимателен е начинът, по който мисли и пише Сашо, даже повече от занимателен – кара те да съучастваш и да продължаваш натам, накъдето той е поел, и да се дразниш, разбира се, но има една централна драма. Това е драмата за съдбата на индивидуалния авторитет в посткомунистическата публичност. Христо Тодоров: Струва ми се, че когато настъпи преходът, от тази интелектуална среда, към която и аз принадлежах, Кьосев беше един от най-готовите хора да започнат да мислят и да разбират, методически най-готовите хора, да започнат да мислят и да разбират това, което става. Само че тази готовност трябваше да се поддържа и да се развива с времето и мисля, че сюжетите в книгата някак си го доказват. Бойко Пенчев: Човек някак неизменно се оказва предмет на Кьосевия дискурс, защото той апелира към нашето публично, общностно битие. Трудно е да кажеш “Аз съм специалист по Михалаки Георгиев и Александър Кьосев не ме интересува”, защото Кьосев непрекъснато се обръща към онзи аспект от професионалната роля на специалиста по Михалаки Георгиев, който го прави участник в общото комуникативно поле. Боян Манчев: В този смисъл там имаме, разбира се, различни акценти в различните текстове, можем да кажем културпесимизъм, апокалиптизъм, критическа рефлексия, но във всички случаи става дума, на първо място, за изпробване на модели на критическо мислене и на критическо действие. Тоест, преди да се критикува някаква публичност, се изпробва самото създаване на публичността. На мен ми се струва, че е много важно да предпоставим този момент, така да се каже креативния момент на критическата публичност, преди елемента на разпада на публичността. Иван Кръстев: Но книгата е мемоарна извън мемоарната вълна, в която някои хора се опитват да напишат защо са били прави в рамките на 15 години. Това е мемоарна книга, която не се пише, а която се събира. И от тази гледна точка за мен тя е в голяма степен мемоар на поколение, и то поколение, обединено от някакъв особен опит. От тази гледна точка “Синтез” не е име на среда или на група хора, а е някакъв особен опит и това е опитът на хора, които стоят между много по две неща. Владислав Тодоров: Синтезаджийството имаше някакъв дух такъв – трикстерски, което определя, според мен, разликата му с другите групи. Вероятно най-трикстерската група, група от трикстери, което е важно. Идеята в случая е такава – “Синтез” се занимаваше да демонтира, да се забавлява, да играе с чук, да чупи някакви колони, които по онова време се разглеждаха като комунистически монолити, някаква структура, пирамида, някакъв ред, срещу който се действаше. Ангел Игов: Има една такава хубава ирония в това, че наистина текстовете от книгата “Лелята от Гьотинген” се стремят да провокират създаването на някаква публичност и оплакват липсата на такава. Ивайло Знеполски: Очевидно, това е един сборник, в който има нещо много мемоарно, както каза Иван Кръстев, и тази част е най-безспорната, тъй като утре, макар че Сашо в своята книга не вярва в това утре, ще ни четат или утре ще ни оценят, по неговата книга или по книгите на Бойко Пенчев или Пламен Дойнов ще реконструират литературния живот от епохата, в която живеем сега. Васил Гарнизов: Това книжно тяло не ми е единен текст и поради това ми е много трудно да кажа нещо равномерно за всичките му части. Но от всичките му части блика лидерство. Лидерство, веднъж осъществено, друг път заявено, а трети път тъгуващо. Едно лидерство, което тъгува за това, че няма общност. Това послание получих аз лично – не е през биографията и през времето, което е коментирано, а от самото книжно тяло. * Изказваме благодарност на екипа на Центъра за култура и дебат “Червената къща”, който осъществи записа и го предостави безвъзмездно на списание LiterNet и сп. Алтера. * Ако още не сте прочели книгата, поръчайте си я от Мобилис: Лелята от Гьотинген!