Издания / премиери
Премиера на романа "Пътят към зимата" от Атанас Липчев във Варна
В рамките на Рождественския салон на изкуствата 2009
◊ СЪБИТИЕТО
На 9 декември 2009 от 18.00 ч. в Арт салона на Радио Варна, в рамките на Рождественския салон на изкуствата 2009, ще се състои
премиерата на романа „Краят на зимата” от Атанас Липчев, изд. „Ателие 89”, 2009.
Виолета Тончева ще представи книгата, от която актьорът Пламен Георгиев ще прочете откъси.
премиерата на романа „Краят на зимата” от Атанас Липчев, изд. „Ателие 89”, 2009.
Виолета Тончева ще представи книгата, от която актьорът Пламен Георгиев ще прочете откъси.
◊ ЗА АВТОРА И КНИГАТА
Откровеността е задължително условие за Атанас Липчев, който пише само за нещата, премерени и остойностени през личната и най-строга мярка за истинност. Потвърждава го библиографската справка. Той започва да пише по времето на соца и спира също там - при първия си сборник с разкази и новели “Вълча любов”, 1986 г. Оттогава, та чак до 2004 г., не издава нищо, затова пък трупа необходимата му житейска и литературна опитност, която води до появата (само за 5 години!) на романите в две части "Тежки пари” и “Тихият бял Дунав” (първият български роман за лагерите в Белене и Ловеч), също на романите “Крадци” и “Фустанела”. Книгите излизат една след друга, застъпват се, като последните „Фустанела” и „Пътят към зимата” са от 2009 г. Забележителната за романовия жанр продуктивност едва ли се дължи на изведнъж възвърналото се вдъхновение, а на осмислянето на онзи промеждутък между раждането и смъртта, който – независимо дали ни прави щастливи или нещастни, стъписва със своята единственост.
„И всичко това сякаш беше вчера”, установява героят на Атанас Липчев, който ретроспективно се връща назад, за да възкреси в спомените детството, приятелите, враговете, възмъжаването, любовта, смъртта, бащинството, съзряването, професионалния път, старостта. Животът - неговият единствен и неповторим живот, случил се през тоталитаризма, прехвърлил го, носещ неговия отпечатък. Възрастта на мъдростта, която писателите обичат да асоциират със зимата, дава право и на героя на Атанас Липчев да направи своя екзистенциален оглед на всичко проживяно и формирало го в годните.
Екзистенциалното в „Пътят към зимата” притежава различни нюанси. То е дълбоко лично и личностно, но винаги се оглежда в социума. Героят остава рано без майка, израства самотно в безрадостния дом на баща си – професор, отдаден на науката, „неспособен да изрази чувствата си, а аз да сдържа моята опърничавост”. Липсата на близост и невъзможността да общува пълноценно превръщат момчето в интроверт и аутсайдер за цял живот, понякога и в лесна плячка за силните на деня – най-напред в света на махалата, а после и отвъд нея. Като в случая с онзи Бойко (преди се казвал Сталин), който нанася неизлечима рана в детското сърце: „Ти пионер ли си, бе? Ми, пионер съм, мънках аз. Ами като си пионер, каква е тази измачкана връзка, продължаваше да ме яде Бойко, и ризата ти откога не е прана, довечера да я дадеш на майка си да я изпере. Аз нямам майка, оправдавах се, тя умря. Още по-хубаво, сурово казваше Бойко, пионерите нямат нужда от майки, сам ще си я изпереш, майката е отживелица, пионерът е длъжен сам да се справя с живота, така се става истински комунист.”
Екзистенциалното в „Пътят към зимата” притежава различни нюанси. То е дълбоко лично и личностно, но винаги се оглежда в социума. Героят остава рано без майка, израства самотно в безрадостния дом на баща си – професор, отдаден на науката, „неспособен да изрази чувствата си, а аз да сдържа моята опърничавост”. Липсата на близост и невъзможността да общува пълноценно превръщат момчето в интроверт и аутсайдер за цял живот, понякога и в лесна плячка за силните на деня – най-напред в света на махалата, а после и отвъд нея. Като в случая с онзи Бойко (преди се казвал Сталин), който нанася неизлечима рана в детското сърце: „Ти пионер ли си, бе? Ми, пионер съм, мънках аз. Ами като си пионер, каква е тази измачкана връзка, продължаваше да ме яде Бойко, и ризата ти откога не е прана, довечера да я дадеш на майка си да я изпере. Аз нямам майка, оправдавах се, тя умря. Още по-хубаво, сурово казваше Бойко, пионерите нямат нужда от майки, сам ще си я изпереш, майката е отживелица, пионерът е длъжен сам да се справя с живота, така се става истински комунист.”
Героят на Атанас Липчев ненавижда соц-а, но обича детството и родния си град. И може би защото всичко това върви заедно, и няма как да бъде отделено едно от друго, авторът умело преминава от едно в друго настроение, без да създава дисонанси. Умее да реди също дълги изречения и носталгични пейзажи, които рисуват любовта му към Варна: „В моя град морето блажено кротуваше под ниските стрехи на килнатите край брега къщи, където миришеше на сол и чироз, тихо ромолеше сиртаки в топлата нощ, звездите блестяха неподвижни и стъклени, сякаш откъртени от въздишката на влюбена жена, нощите бяха тихи, утрините бяха тихи, плувнали в лепкавата омая на липовия цвят, цял един град ставаше добър, може би най-добрия в света.”
Навярно всички градове на детството са добри и красиви, но Варна във варненския роман на Атанас Липчев напомня приказната романтика и „синьосиньото синьо море” на Валери Петров, отвежда с атмосферата си към Варна в „Роман без заглавие” на Димитър Димов и към неговото продължение във варненския роман на дъщеря му Теодора Димова „Адриана”, подобно на Адриана, Мария от „Пътят към зимата” избира смъртта в морето пред живота.
Екзистенциалното в романа на Атанас Липчев, изградено върху невъзможността тоталитаризмът да бъде приет като разумен начин на живот, е доразвито в невъзможната любов на героя към Мария, погълната от морето. Безвъзвратността на случилото се белязва завинаги героя, но смъртта на Мария разтърсва цялото му същество. Тя отключва обаче и едни други механизми, които го въздигат от отчаянието до себенадмогването и му вдъхват сили да продължи нататък – не с отсъстващата любов, а със спомена за нея. И за да докаже сякаш животът, че истинската любов е само мечта, на героя му е съдено да изживее още една любов – с Неда, на която, преодолял себичността си, той прощава изневярата. „Краят на зимата” е роман не за вината, а за прошката, на която героят се учи, докато опознава двоичното лице на любовта и докато се изнизва собственият му живот.
„Пътят към зимата” е интимен, без сантиментални излишества, събран, стилен и силен роман за общуването, за докосването и любовта, за разминаването и болката, за крехкостта на човешкото и не/научените житейски уроци. Но той нямаше да е всичко това, ако не беше ироническото. Пронизано от екзистенциалната тъга на познанието, ироническото държи цялото повествование на една лека дистанция, рамкира сюжета и го балансира. То въвежда романа с диагнозата за деменция на приятеля, писателя и доктора Людмил Станев; усеща се в учудването на детето от крайния продукт на един професорски живот, който се е свил до прозрението „зеленчуковата супа е най-полезното нещо на света”; прозира във факта, че словото е извор на недоразумения и истинското общуване може да се случи само извън него (Мария е няма, синът и немият след инсулта баща най-сетне се сближават). Ироническото присъства в повторението на бащината съдба – героят, въпреки неприязънта към учението (неговият детски протест срещу света на възрастните), в залеза на дните си се оказва също професор - като баща си и неговия приятел, професора със зеленчуковата супа. Впрочем, както разбираме от последните редове на романа, нашият професор на свой ред убеждава сътрапезниците си в качествата на същата тази супа…
Автор:
Виолета Тончева
Публикация:
08.12.2009 г. 21:39
Етикети:
Посетено:
1371
Линк:
https://kulturni-novini.info/sections/4/news/9050-premiera-na-romana-patyat-kam-zimata-ot-atanas-lipchev-vav-varna