Издания / премиери

Премиера на романа "Пътят към зимата" от Атанас Липчев във Варна

В рамките на Рождественския салон на изкуствата 2009

Премиера на романа "Пътят към зимата" от Атанас Липчев във Варна


◊ СЪБИТИЕТО

На 9 декември 2009 от 18.00 ч. в Арт салона на Радио Варна, в рамките на Рождественския салон на изкуствата 2009, ще се състои
премиерата на романа „Краят на зимата” от Атанас Липчев
, изд. „
Ателие 89”, 2009.

Виолета Тончева ще представи книгата, от която актьорът Пламен Георгиев ще прочете откъси.


◊ ЗА АВТОРА И КНИГАТА

Откровеността е задължително условие за Атанас Липчев, който пише само за нещата, премерени и остойностени през личната и най-строга мярка за истинност. Потвърждава го библиографската справка. Той започва да пише по времето на соца и спира също там - при първия си сборник с разкази и новели “Вълча любов”, 1986 г. Оттогава, та чак до 2004 г., не издава нищо, затова пък трупа необходимата му житейска и литературна опитност, която води до появата (само за 5 години!) на романите в две части "Тежки пари” и “Тихият бял Дунав” (първият български роман за лагерите в Белене и Ловеч), също на романите “Крадци” и “Фустанела”. Книгите излизат една след друга, застъпват се, като последните „Фустанела” и „Пътят към зимата” са от 2009 г. Забележителната за романовия жанр продуктивност едва ли се дължи на изведнъж възвърналото се вдъхновение, а на осмислянето на онзи промеждутък между раждането и смъртта, който – независимо дали ни прави щастливи или нещастни, стъписва със своята единственост.

„И всичко това сякаш беше вчера”, установява героят на Атанас Липчев, който ретроспективно се връща назад, за да възкреси в спомените детството, приятелите, враговете, възмъжаването, любовта, смъртта, бащинството, съзряването, професионалния път, старостта. Животът - неговият единствен и неповторим живот, случил се през тоталитаризма, прехвърлил го, носещ неговия отпечатък. Възрастта на мъдростта, която писателите обичат да асоциират със зимата, дава право и на героя на Атанас Липчев да направи своя екзистенциален оглед на всичко проживяно и формирало го в годните.

Екзистенциалното в „Пътят към зимата” притежава различни нюанси. То е дълбоко лично и личностно, но винаги се оглежда в социума. Героят остава рано без майка, израства самотно в безрадостния дом на баща си – професор, отдаден на науката, „неспособен да изрази чувствата си, а аз да сдържа моята опърничавост”. Липсата на близост и невъзможността да общува пълноценно превръщат момчето в интроверт и аутсайдер за цял живот, понякога и в лесна плячка за силните на деня – най-напред в света на махалата, а после и отвъд нея. Като в случая с онзи Бойко (преди се казвал Сталин), който нанася неизлечима рана в детското сърце: „Ти пионер ли си, бе? Ми, пионер съм, мънках аз. Ами като си пионер, каква е тази измачкана връзка, продължаваше да ме яде Бойко, и ризата ти откога не е прана, довечера да я дадеш на майка си да я изпере. Аз нямам майка, оправдавах се, тя умря. Още по-хубаво, сурово казваше Бойко, пионерите нямат нужда от майки, сам ще си я изпереш, майката е отживелица, пионерът е длъжен сам да се справя с живота, така се става истински комунист.”

Героят на Атанас Липчев ненавижда соц-а, но обича детството и родния си град. И може би защото всичко това върви заедно, и няма как да бъде отделено едно от друго, авторът умело преминава от едно в друго настроение, без да създава дисонанси. Умее да реди също дълги изречения и носталгични пейзажи, които рисуват любовта му към Варна: „В моя град морето блажено кротуваше под ниските стрехи на килнатите край брега къщи, където миришеше на сол и чироз, тихо ромолеше сиртаки в топлата нощ, звездите блестяха неподвижни и стъклени, сякаш откъртени от въздишката на влюбена жена, нощите бяха тихи, утрините бяха тихи, плувнали в лепкавата омая на липовия цвят, цял един град ставаше добър, може би най-добрия в света.”

Навярно всички градове на детството са добри и красиви, но Варна във варненския роман на Атанас Липчев напомня приказната романтика и „синьосиньото синьо море” на Валери Петров, отвежда с атмосферата си към Варна в „Роман без заглавие” на Димитър Димов и към неговото продължение във варненския роман на дъщеря му Теодора ДимоваАдриана”, подобно на Адриана, Мария от „Пътят към зимата” избира смъртта в морето пред живота.

Екзистенциалното в романа на Атанас Липчев, изградено върху невъзможността тоталитаризмът да бъде приет като разумен начин на живот, е доразвито в невъзможната любов на героя към Мария, погълната от морето. Безвъзвратността на случилото се белязва завинаги героя, но смъртта на Мария разтърсва цялото му същество. Тя отключва обаче и едни други механизми, които го въздигат от отчаянието до себенадмогването и му вдъхват сили да продължи нататък – не с отсъстващата любов, а със спомена за нея. И за да докаже сякаш животът, че истинската любов е само мечта, на героя му е съдено да изживее още една любов – с Неда, на която, преодолял себичността си, той прощава изневярата. „Краят на зимата” е роман не за вината, а за прошката, на която героят се учи, докато опознава двоичното лице на любовта и докато се изнизва собственият му живот.

„Пътят към зимата” е интимен, без сантиментални излишества, събран, стилен и силен роман за общуването, за докосването и любовта, за разминаването и болката, за крехкостта на човешкото и не/научените житейски уроци. Но той нямаше да е всичко това, ако не беше ироническото. Пронизано от екзистенциалната тъга на познанието, ироническото държи цялото повествование на една лека дистанция, рамкира сюжета и го балансира. То въвежда романа с диагнозата за деменция на приятеля, писателя и доктора Людмил Станев; усеща се в учудването на детето от крайния продукт на един професорски живот, който се е свил до прозрението „зеленчуковата супа е най-полезното нещо на света”; прозира във факта, че словото е извор на недоразумения и истинското общуване може да се случи само извън него (Мария е няма, синът и немият след инсулта баща най-сетне се сближават). Ироническото присъства в повторението на бащината съдба – героят, въпреки неприязънта към учението (неговият детски протест срещу света на възрастните), в залеза на дните си се оказва също професор - като баща си и неговия приятел, професора със зеленчуковата супа. Впрочем, както разбираме от последните редове на романа, нашият професор на свой ред убеждава сътрапезниците си в качествата на същата тази супа…
Автор: Виолета Тончева
08.12.2009 г. 21:39
Посетено: 1035
Линк към публикацията:
https://kulturni-novini.info/sections/4/news/9050-premiera-na-romana-patyat-kam-zimata-ot-atanas-lipchev-vav-varna