"Записките на един пилигрим" от Иван Драгоев

ВРЕМЕ И МЯСТО

25 май в НДК, ет. 7, зала 3.2 от 16.00 ч. София, Национален дворец на културата, ет. 7, зала 3.2

СЪБИТИЕТО

В рамките на Пролетния панаир на книгата издателство “5 звезди” представя “Записките на един пилигрим. (Размисли по пътя на Сантяго де Компостела)” с автор Иван Драгоев

ЗА АВТОРА

Иван Драгоев е познат на читателската аудитория с книгите си “Приключение и всекидневие” и “Мит и идентичност, или защо Едип няма комплекс?”. За представянето в България пристига и авторът. Роден е в София през 1971 г. Възпитаник на НГДЕК “Св. Кирил Философ” и СУ “Св. Кл. Охридски”. Има магистърска степен по философия от Сорбоната и докторска степен по философия в България. В момента живее в гр. Валенсия, Испания.

ЗА И ОТ КНИГАТА

Новата книга на Иван Драгоев е твърде различна от това, което познаваме. Оставайки верен на оригиналния си стил и на уважението си към интелигентността на читателя, Драгоев споделя историята на едно поклонничество, превърнало се в път към самопознанието. Пресичайки Испания и изминавайки пеша El Camino, авторът открива не само нов свят, нови приятели и нови впечатления. От непосредствените преживявания се ражда един текст, който далеч надхвърля жанра на пътеписа и който разказва за много повече от интересните срещи със случайни спътници, за страноприемниците, кафенетата и километрите. Това е книга, която ще бъде интересна за онези, които обичат пътешествията, но и за онези, които са способни да превърнат всекидневието в приключение, а приключението – в път към себе си. “...Притеглянето на водата ставаше все по-неустоимо. Тъкмо щях да се хвърля в морето, когато се почувствах смешен с плувките си. Махнах ги и ги скрих под един камък. Хвърлих се във водата… но едва успях да направя две загребвания кроул, и в ушите ми отекна настоятелна свирка. Отново някакъв катаджия - пардон, спасител - ми внушава, че натуризмът не се допуска на този плаж. Не го оставих да ми каканиже. Вече започвам да придобивам подход към подобни контрольори. Обух си плувките. Проплувах три-четири метра и този път ги свалих под водата. Трябваше да си ги надяна на гърба като раница. Явно, и във водата изкачвах планини... ...На пръв поглед, християнството предлага невероятната надежда за оцеляване на една част от мен - в дадения случай – на духа - дори след смъртта. Но защо да искаме да оцелеем? За какво да искаме нещо повече от живота и да търсим компенсиране на тукашния си живот чрез друг, небесен живот? Като че ли не е достатъчно да похабиш един живот, ами кой знае защо ти трябва привилегията да съсипеш още един. Какво ми дава гаранцията, че ще се оправя по-добре с другия живот, щом вече съм похабил един в надеждата да мога да го допълня и поправя по време на пребиваването си в някакъв си небесен рай? Накратко, да се надявам на друг живот - това значи да призная на висок глас, че съм неспособен да се осъществя и да се разгърна в живота, който водя тук и сега... ...Преди малко имах и друг опит на лишаване от притежание. Стори ми се, че съм си изгубил тефтерчето с адресите. Всичко беше в него: координатите на приятелите ми във Франция и координатите на хората, които срещнах в Испания. Болката беше наистина раздираща. Струваше ми се, че ме изкормва горещо острие. Беше като сепуку - изваждах от корема си всичко най-съкровено, за да проверя дали чувствата ми към всички тези хора, които толкова обичах, са чисти и искрени. Сепукуто не е нищо друго освен изтъкване на искреността и честността, защото за японците, както и за гърците, седалището на душата е в червата. Бях обещал да се моля за Анхел и за Рафа. Да се моля и да им изпратя картички, за да им дам знак, че съм още жив... Но това, което наистина ме разкъсваше, беше мисълта, че повече няма да мога да говоря с Лейла, с Модоко, с Мария, с Хавиер, с Хосе, с Карменсита... ...Когато отново отворих очи, бях изпълнен с тях. Бях наистина лек, защото бях примирен. Тогава си намерих тефтерчето, което просто си беше на дъното на раницата ми, скрито между боровите кори, които си събирах, за да си правя корабчета. Урокът беше страхотен...”