Издания / премиери
Премиера на "Стихотворения" от Людмила Иванчева в Радио Варна
Стихове, узрели в мълчанието
◊ СЪБИТИЕТО
Премиера на лирична книга от Людмила Иванчева,
изд. къща “Кала”, Варна, 2008 г.
Концертно студио, Радио Варна, 26.08.2008 г., 19.00 ч.
. Книгата ще представи литературният критик доц. д-р Людмила Стоянова, преподавател във ВСУ “Черноризец Храбър”, документален филм и рецитал ще съпътстват премиерата и ще обогатят спомена за личността и творчеството на Людмила Иванчева - преподавател по немски език в НУИ “Добри Христов”, поет, преводач и майстор по Рейки.
◊ КАК КНИГАТА СТАНА ФАКТ
Лиричната книга на Людмила Иванчева е издадена със съдействието на ПК по култура при Общински съвет Варна и Варненската литературна школа.
В инициативния комитет, подпомогнал за тази посмъртна публикация родителите Евгения Иванчева, преподавател по Български език и литература, носител на Награда “Варна”, и Драго Иванчев – преподавател, инспектор по музика, дългогодишен хоров диригент на ученически и учителски състави, влизат: Кръстина Манолова, Община Варна, проф. дфн Божидар Кунчев - СУ “Свети Климент Охридски”, проф. дфн Милена Цанева - СУ “Свети Климент Охридски”, Иван Обретенов – художник, доц. д-р Людмила Стоянова - ВСУ “Черноризец Храбър”, доц. д-р Лора Попова - Технически университет – Варна и Петя Райкова - Технически университет – Варна.
◊ МИЛЕНА ЦАНЕВА ЗА СТИХОСБИРКАТА
В мълчанието ти узрели
да бъдат с ярък аромат
словата, сочно натежали
от мъдростта на този свят.
Людмила Иванчева
Тези стихове се срещат с читателя едва след смъртта на своята авторка. До края на живота си тя не е искала да печата. Писала е за себе си. Като вътрешна необходимост да излива в ритмично слово настроенията на душата си. Но не е ли това основният стимул на всяка истинска поезия?
Не познавах тази млада и хубава жена, която сега ни отправя от портрета си ведра усмивка. Но образът, който стиховете изграждат, е по-сложен и в него тази ведра усмивка е само дълбоката основа на философски разгърнато светоотношение, явно обосновано и от факта, че Людмила Иванчева се е увличала от духовните ценности на Изтока и е била учител по Рейки. Устремът към Светлината и Топлината, Истината и Любовта пронизва атмосферата на нейната поезия. И то с такава неподправена естественост, че не можеш да не го обвържеш с цялостната индивидуалност на поетесата.
Философско-моралистичният устрем на тези стихове, някои от които са писани преди много години, е
необичаен за млада жена. Но един от признаците на таланта е именно необичайната, нестандартната индивидуалност. А, както показват тези стихове, тяхната авторка е именно нестандартна индивидуалност, стремяща се да се издигне над препъващите човешките устреми мрежи на бита, за да живее с големите проблеми на битието.
Една от основните струи в поезията на Людмила Иванчева е своеобразната светла жизнерадост, обусловена от вяра в космическата хармония, в божествената единосъщност на света. „Аз съм райски щастлива” не се бои да прогласи тя, защото чувства своята жизнена „пътека” като нишка, втъкана в големия световен „Път”, опасан от спиралата на Всемира („Аз съм райски щастлива”). В състояние е по детски да се опива от жажда по веселите игри на живота („Ново пет”). В поетическото й виждане „сияе животът вълшебен/ във всеки детайл незначително дребен”. И тя го възприема така ведро, защото разбира оптимистично неговата сложност, разбира, че „всяка нерадост е радост под ъгъл,/ от който да я срещнем ни е „някой” подлъгал” и „дори неуспехът крие нещо успешно”... А това означава, че животът е едновременно и „радостно-шарена смешка”, и „приказна орис щастлива” („Песничка”).
Както вече посочихме, своебразието на тази пронизала Поезията на Л. Иванчева светла жизнерадост идва от дълбокото чувство за изконната единосъщност на света. „Единно./ Вейка, лъч, листец, ухание –/ във капка отразено мироздание.” – четем в едно от нейните „Хайку”. И всеки, който дар да чува има, което значи Този, който Е, усеща как обвързани са в рима земята тленнна с вечното небе, прогласява и стихотворението „Дъжд”, завършвайки с порива за присъединяване към всемирното единство:
Затуй с охота присъединявам
и своето ликуващо сърце
и Пътя си с копнеж пресътворявам
в съавторство с извечните ръце.
Но този стремеж към съзвучие с всемирната хармония не поражда еднообразна тоналност на стиха. Защото освен изпълващият те със спокойствие божествен Всемир, който чувстваш в естествения живот на природата, съществува и пъстрият свят на човешкото общество, пораждащ често съвсем други чувства. Едва ли трябва да се обяснява защо животът на човешкото общество често извиква в устремената към съвършенството поезия на Л. Иванчева силно критично отношение. Но това съвсем не е познатата ни от редица автори бичуваща сатира. Интонациите на тази поезия не са сатирични, а иронични. Но това, заедно с често срещаната обобщителна форма „ние”, прави нейната критичност още „по-глобална”. Характерна в това отношение е тъжно-ироничната усмивка, с която „Възпоменателно слово” оплаква изчезването на „будалите” от света, в който сега хитреците трябва да се надлъгват един друг.
Тежък труд е да дадеш „обратен превод верен/ на тоз фалшив свят луд”, но поетесата я влече именно този „черен,/ но не и робски труд” – да назовеш нещата от живота с истинските им имена („Какъв да стана”). Метафората за „праисторическите влечуги”, които пречат на полета на птиците („Кратко и ясно”), наистина е кратка и ясна. „Семпла” и „жалка” е „дребната душица” на „нищите духом”, но именно затова така високо се вдига тя по обществената стълбица („Нищи духом”). Ние всички сме такива – „Бъди като нас!” – зоват тези дребни душици („Ние всички”). ”Само мъртви ще бъдат безопасни съвсем” – е тяхното истинско отношение към героите, чиято памет славим на 2 юни („2 юни”).
Движеща се между светлото опиянение от животворния дух на Всемира и отвращението от покварата и сивотата, които така често заливат живота на човешкото общество, душата на поетесата се изпълва с неспокойствие:
Душата ми е неспокойна.
Душата ми е кръстопът.
По нея по различни друми
различни пориви струят.
”Душата ми е неспокойна”
Не бих могла да обгърна тук и всички профили на този богат в поетическите си изяви образ. Но това едва ли е нужно. Онова, което не успях да кажа, ще го кажат на читателя отпечатаните тук нейни стихове. Не мога да отговоря и на законния въпрос – защо все пак авторката на тези стихове, писала ги в продължение на почти три десетилетия, така упорито е отказвала да ги печата. На този въпрос ще отговорят може би тези, които са имали щастието да познават отблизо нейния нестандартен характер.
Аз мога да кажа в заключение само това – Людмила Иванчева явно е имала какво да каже на хората и го е казала в своите стихове. Много тъжно е, че нея вече я няма. Но в стиховете, които ни е оставила, тя продължава да живее и въпреки всичко да се усмихва ведро на света. И вярвам, че не се сърди, че вече ще има и своите читатели.
Нали някога сама е усетила, че по един или друг начин поезията й ще има своя досег с тях:
И ето, че ведра Душата ми пее
и нейната песен стогласна се лее,
а импулсите нейни чак до теб – по ефира –
достигат и в твойта Душа те вибрират.
„Ecce homo”
(Из уводните думи към книгата)
Автор:
Виолета Тончева
Публикация:
25.08.2008 г. 22:10
Посетено:
3628
Линк:
https://kulturni-novini.info/sections/4/news/6372-premiera-na-stihotvoreniya-ot-lyudmila-ivancheva-v-radio-varna