Издания / премиери
"К@ниб@лите" - интернет-роман на Петър Марчев
Документално-художествено четиво, ситуирано във виртуалното пространство
◊ СЪБИТИЕТО
Канибалите идат
• Фактът:
През есента на 1946-а по нареждане на Сталин хранителните запаси на населението в Южна Бесарабия са конфискувани до последното зрънце “за нуждите на Съветската армия”. Всъщност това е наказателна акция срещу жителите на новоприсъединената Съветска социалистическа република Молдова. Преди това Молдова е била част от Румъния, която е била съюзник на Хитлер. В резултат на предизвикания страхотен глад през зимата на 1946-1947 умират близо 700 000 бесарабски българи, молдовци (разбирай – румънци) и украинци. Не са били редки случаите на човекоядство, когато обезумели от глад майки изяждат децата си.
• Проектът:
Едно изследователско пътуване до Република Молдова през 2006-а година с цел събиране свидетелствата на последните живи свидетели за оново страшно време.
• Резултатът:
Едно документално-художествено четиво, ситуирано във виртуалното пространство - интернет-романът “К@ниб@лите”.
• Съставителят:
Петър Марчев
• Адресът:
http://www.kanibalite.hit.bg
◊ РОМАНЪТ
К@ниб@лите
интернет-роман
@ Примерно меню
1.
Детето се връща от училище и бащата го пита:
- Обичаш ли мама?
- Да, тате.
- Добре, оставил съм ти малко в хладилника...
2.
“А Иисус им рече: истина, истина ви казвам: ако не ядете плътта на Сина Човечески и не пиете кръвта Му, не ще имате в себе си живот.
Който яде Моята плът и пие Моята кръв, има живот вечен, и Аз ще го възкреся в последния ден.
Защото плътта Ми е наистина храна, и кръвта Ми е наистина питие.
Който яде Моята плът и пие Моята кръв, пребъдва в Мене, и Аз в него...”
(Иоан. 6:53, 56)
3.
Древните келти били канибали, заявиха по канала “Дискавъри” учени от университета в Бристол през 2001 г. Става дума за доказателства, датиращи отпреди новата ера… Във вторник пък, британски съд осъди поредния канибал на доживотен затвор. 34-годишният Питър Брайън бил заловен в момент, когато си приготвял вечеря – пържен в масло човешки мозък.
4.
Договор между Хитлер и сатаната откриха в Берлин
Контрактът датира от 30.IV.1932 г. и е подписан с кръвта на двете страни, твърди в. “Правда”. Според споразумението, дяволът предоставил на Хитлер практически неограничена власт с условието, че ще я използва, за да върши зло. В замяна фюрерът обещал да даде душата си точно след 13 години.
Четирима независими експерти са изследвали документа и са стигнали до извода, че подписът на Хитлер е действителен. Според тях, дяволският подпис съвпада с онези, открити от историци до този момент. “Убедена съм, че документът е истински”, заяви доктор Грета Лайбер, изучаваща различни документи, сключени с дявола. “Договорът ще ни помогне да разберем как фюрерът е успял да управлява Германия. Съдете сами: до 1932 г. той е бил просто един неудачник – изгонен от ВУЗ, два пъти провалил се на приемния изпит в Академията по изкуства, затворник. Смятали са го негоден за нищо. А през януари 1933 г. вече управлява Германия.”
Договорът е намерен в стар сандък сред руините на изгорял дом в покрайнините на Берлин. Засега документът се намира в градския исторически институт. Текстът е силно повреден, но все пак се чете.
Април, 2004, в-к “Дневен Труд”
5.
- Я-я, мили деца, кой ви доведе тука? Влезте вътре и останете при мен, няма да ви сторя никакво зло.
Тя ги хванала за ръце и ги въвела в къщичката си. Сложила им хубаво ядене, мляко и мекици със захар, ябълки и орехи. След това им постлала две креватчета с бели завивки и Хензел и Гретел си легнали. Струвало им се, че са на небето.
Ала бабата само се преструвала на добра – всъщност тя била една зла вещица, която ловяла деца и била направила къщичката само за да ги примамва. Когато някое дете и падало в ръцете, тя го убивала, сварявала го и го изяждала, и това било празник за нея. Вещиците имат червени очи и не могат да виждат надалеч, ала носът им е чувствителен както у животните и те усещат, когато към тях се приближават хора. Когато Хензел и Гретел се приближили до нея, тя се изсмяла злобно и рекла насмешливо:
- Аха, пипнах ги тия, не могат да ми се изплъзнат вече.
Рано сутринта, преди още да се събудят децата, тя станала и като ги видяла двете да спят тъй сладко с пълни, червени бузки, промърморила си:
- Богато ядене ще бъде!
6.
Основно блюдо
Анти-бебе за фрау Шикългрубер, а за граф Пржевалски - каквото трябва
Великият хуманист, неуморният мечтател, геният на техниката, последният жив енциклопедист – д-р Евлоги Охниминчев – се стягаше за поредното си пътешествие във времето, за да изпълни новата си човеколюбива мисия…
Беше прохладната привечер на 20 юлий 1888 година. Доматеното слънце докосваше величествените хребети на Източните Алпи, когато на новичката гара в Браунау сред облаци пара и сажди спря вечерният влак от Линц. От предпоследния вагон, пременен в новите си къси кожени панталонки, бодро скокна на перона митническият служител хер Алоис Шикългрубер и с припряната походка на пинчер се отправи за вкъщи. Хубава работа беше свършил днес в провинциалния център, но през целия ден от главата му не излизаше неговата трета поред, младичка, пухкава и апетитна невеста. Откъм реката, разпенената и пълноводна Ин, повя хлад. Татко Шикългрубер зиморничаво потръпна, а космите по дръгливите му крака настръхнаха. Пътьом купи един тлъст глухар за пет шилинга и с весело подсвиркване блъсна вратата на своя дом, окичен с емайлирана табелка “№ 219”. Вместо поздрав тупна жена си, която се връцкаше около напалената готварска печка, по закръглените ханшове и се разположи зад грубата дъбова маса. За да прикрие избилата по бузите и руменина, фрау Шикългрубер наля две халби бира, двамината съпрузи се погледнаха като двойка влюбени гугутки и потопиха устни в пяната.
Докато глухарът весело цвъртеше във фурната, докато хер Шикългрубер се облекчаваше във ватерклозета, докато пухкавата му невеста подготвяше спалнята за предстоящата бурна нощ, д-р Охниминчев открехна предпазливо вратата на огромния кухненски шкаф и излезе от своето скривалище. Без да се помайва, извади от джоба си три таблетки “Анти-бебе” и ги пусна в халбата с бира на госпожата. После щипна малко от златистата, препечена кожица на глухара и се завтече към своята машина на времето, която бе паркирал пред близката бирария.
- Дотук – добре! – рече си замислено великият хуманист, докато се носеше с машината на времето над планините на провинция Горна Австрия.
Защото мисията му бе изпълнена само наполовина…
* * *
Великият руски пътешественик и изследовател с полски произход граф Николай Михайлович Пржевалски току-що бе пристигнал в кавказкия градец Гори. Целта на новата му експедиция бе далечният загадъчен Тибет, но графът нямаше намерение да преуморява конете и хората си. В имението на своя приятел, местния владетел граф Егнаташвили, както винаги намери радушен прием – вечеряха планински яребици, задушен заек и печено на шиш младо сърне, които поляха обилно с отбрани кахетински вина. А чалгаджиите изпълваха сърцата им с любовната нега на цигански романси. Като доглозгаха и последните костици, като докапчиха винцето от последния тост, приятелят му лукаво се подсмихна:
- Ну, дарагой – подхвана той на неподражаем руски – ета дефка наравитса? – и посочи с поглед 20-годишната хубавица, жената на обущаря-пияндурник Джугашвили, която им прислужваше по време на вечерята.
Графът врътна одобрително глава, шумно се оригна и се затътри към покоите си, сподирен от циганите-музиканти. Точно тук, в сумрачния коридор, го пресрещна великият пътешественик във времето, д-р Охниминчев. Освен всичко друго, великият хуманист от български произход, от известно време бе и рекламен агент на смесената френско-българска фирма за производство и търговия с презервативи “Фантазия Кондом”. Докторът разгъна последния фирмен модел, той засия с нежна морковена светлина, а в коридора се разнесе задушевната мелодия на романса “Очи чорние”. Граф Пржевалски ахна! После загаси свещта, която носеше, разгони с ритници свирачите-цигани и наброи 12 златни рубли за дузина свето-свирещи презервативи. След това засука юнашкия си мустак и приглади с наплюнчена длан косата над ниското си чело назад. А в спалнята вече го очакваше Екатерина Джугашвили...
Великият хуманист д-р Охниминчев спря машината на времето и слезе да отвори вратите на своя гараж. Беше изморен, но задоволството му нямаше граници – въпреки любовното усърдие на татко Шикългрубер и на граф Пржевалски, човечеството никога нямаше да изпита зверствата на двамата величайши монстри на ХХ век, същи канибали – Адолф Шикългрубер Хитлер и Йосиф Висарионович Сталин. Всъщност, те щяха да се родят, но по-късно и щяха да бъдат вече съвсем други хора. Д-р Охниминчев майсторски вкара машината на времето в гаража, до лъскавия чер “Шикългрубер-Бенц”. В коридора на просторното си жилище се спъна в новата придобивка на интимната си приятелка Пепа, възпитаничката на стилист Капанов – чифт луксозни обувки от реномираната фирма “Йосиф Джугашвили”. Предавайки се в обятията на русокосата жрица на Амура, дванайсетте златни рубли в джоба му иззвънтяха приглушено.
- Какво е това, мили? – изви въпросително вежди Пепа.
Хуманизмът си е хуманизъм, но сиренето все още е с пари, нали скъпа?! – загадъчно се усмихна в отговор великият хуманист…
7.
“Беше през зимата на 1947. При посещението на един колхоз влязох в една къща. Видях как една жена разрязва върху масата трупа на детето си, не можах да разбера момченце или момиченце, и си приказва: “Ето вече изядохме Манечка, а сега Ванечка ще го осолим. Това ще ни стигне за известно време”...
8.
Трима корабокрушенци попадат в ръцете на канибали. Вождът им казва:
- Ще пуснем само онзи от вас, който ни разкаже нов виц. Предупреждавам – имаме интернет!
9.
"Пет хиляди измряха в Тараклия в глада"
Минаваше една каруца и ги тургат, даже гроб не копаят. Ги тургат под снега и кучетата ги ядат. Аз хич не ма й страх да го кажа. Ядаа и кучета, имаше ядаа си и децата. Имаше такива случаи – и в Тараклия, и в Купчак, и в Казаклия. Ганибализм... Тука от Трандабулите беше жената, си изяде детето. На Джонгов Начо жената също... Аз ги знам тука в Тараклия комсомольците, ги помня убаво. Измряа сичките млади...
Четирийсет и деветата депортираа ора в Алтая. В нашия дом беше Селсовет, сетнека школа, сетне на изгониа... Ну как да кажа по български – интернираха. Беше такова време - да излеза на пътя, даже наште комшии сичкото време “кулак” ми викат! Бях толкова озлобльон, че ма болеше сичката душа...
Сега трябва реституция. Но в Молдавията още комунистически режим. Да съм бил член КПСС – нее, никагда. Никагда! Аз... аз съм националсоциалист. Даа, от пет години. Бях в Кишиньов, там народ много имаше, чакат за визи за България. И аз казвам на една жена: тъй и тъй, извикайте пасола, посланика! И той излезе, и аз му викам: аз съм националсоциалист – зиг хайль! Изкрещях, и той ми вика: как ви й фамилията? Три минути почаках и ма извикаха и даже без очеред влязох. И зех визата в течение на един час. Нее, в Тараклия отдавно ма знаят, даже много ма приветстват тъй – “Хайль Гитлер!”
Нет, Гитлер беше очен убав чюляк, но чифутити му направиа голяма подлость. И той го набра яд и начена да ги хака в Маутхаузен, Бухенвалд, Майданек, Лидице...”
to be continued…
Канибалите идат
• Фактът:
През есента на 1946-а по нареждане на Сталин хранителните запаси на населението в Южна Бесарабия са конфискувани до последното зрънце “за нуждите на Съветската армия”. Всъщност това е наказателна акция срещу жителите на новоприсъединената Съветска социалистическа република Молдова. Преди това Молдова е била част от Румъния, която е била съюзник на Хитлер. В резултат на предизвикания страхотен глад през зимата на 1946-1947 умират близо 700 000 бесарабски българи, молдовци (разбирай – румънци) и украинци. Не са били редки случаите на човекоядство, когато обезумели от глад майки изяждат децата си.
• Проектът:
Едно изследователско пътуване до Република Молдова през 2006-а година с цел събиране свидетелствата на последните живи свидетели за оново страшно време.
• Резултатът:
Едно документално-художествено четиво, ситуирано във виртуалното пространство - интернет-романът “К@ниб@лите”.
• Съставителят:
Петър Марчев
• Адресът:
http://www.kanibalite.hit.bg
◊ РОМАНЪТ
К@ниб@лите
интернет-роман
@ Примерно меню
1.
Детето се връща от училище и бащата го пита:
- Обичаш ли мама?
- Да, тате.
- Добре, оставил съм ти малко в хладилника...
2.
“А Иисус им рече: истина, истина ви казвам: ако не ядете плътта на Сина Човечески и не пиете кръвта Му, не ще имате в себе си живот.
Който яде Моята плът и пие Моята кръв, има живот вечен, и Аз ще го възкреся в последния ден.
Защото плътта Ми е наистина храна, и кръвта Ми е наистина питие.
Който яде Моята плът и пие Моята кръв, пребъдва в Мене, и Аз в него...”
(Иоан. 6:53, 56)
3.
Древните келти били канибали, заявиха по канала “Дискавъри” учени от университета в Бристол през 2001 г. Става дума за доказателства, датиращи отпреди новата ера… Във вторник пък, британски съд осъди поредния канибал на доживотен затвор. 34-годишният Питър Брайън бил заловен в момент, когато си приготвял вечеря – пържен в масло човешки мозък.
4.
Договор между Хитлер и сатаната откриха в Берлин
Контрактът датира от 30.IV.1932 г. и е подписан с кръвта на двете страни, твърди в. “Правда”. Според споразумението, дяволът предоставил на Хитлер практически неограничена власт с условието, че ще я използва, за да върши зло. В замяна фюрерът обещал да даде душата си точно след 13 години.
Четирима независими експерти са изследвали документа и са стигнали до извода, че подписът на Хитлер е действителен. Според тях, дяволският подпис съвпада с онези, открити от историци до този момент. “Убедена съм, че документът е истински”, заяви доктор Грета Лайбер, изучаваща различни документи, сключени с дявола. “Договорът ще ни помогне да разберем как фюрерът е успял да управлява Германия. Съдете сами: до 1932 г. той е бил просто един неудачник – изгонен от ВУЗ, два пъти провалил се на приемния изпит в Академията по изкуства, затворник. Смятали са го негоден за нищо. А през януари 1933 г. вече управлява Германия.”
Договорът е намерен в стар сандък сред руините на изгорял дом в покрайнините на Берлин. Засега документът се намира в градския исторически институт. Текстът е силно повреден, но все пак се чете.
Април, 2004, в-к “Дневен Труд”
5.
- Я-я, мили деца, кой ви доведе тука? Влезте вътре и останете при мен, няма да ви сторя никакво зло.
Тя ги хванала за ръце и ги въвела в къщичката си. Сложила им хубаво ядене, мляко и мекици със захар, ябълки и орехи. След това им постлала две креватчета с бели завивки и Хензел и Гретел си легнали. Струвало им се, че са на небето.
Ала бабата само се преструвала на добра – всъщност тя била една зла вещица, която ловяла деца и била направила къщичката само за да ги примамва. Когато някое дете и падало в ръцете, тя го убивала, сварявала го и го изяждала, и това било празник за нея. Вещиците имат червени очи и не могат да виждат надалеч, ала носът им е чувствителен както у животните и те усещат, когато към тях се приближават хора. Когато Хензел и Гретел се приближили до нея, тя се изсмяла злобно и рекла насмешливо:
- Аха, пипнах ги тия, не могат да ми се изплъзнат вече.
Рано сутринта, преди още да се събудят децата, тя станала и като ги видяла двете да спят тъй сладко с пълни, червени бузки, промърморила си:
- Богато ядене ще бъде!
6.
Основно блюдо
Анти-бебе за фрау Шикългрубер, а за граф Пржевалски - каквото трябва
Великият хуманист, неуморният мечтател, геният на техниката, последният жив енциклопедист – д-р Евлоги Охниминчев – се стягаше за поредното си пътешествие във времето, за да изпълни новата си човеколюбива мисия…
Беше прохладната привечер на 20 юлий 1888 година. Доматеното слънце докосваше величествените хребети на Източните Алпи, когато на новичката гара в Браунау сред облаци пара и сажди спря вечерният влак от Линц. От предпоследния вагон, пременен в новите си къси кожени панталонки, бодро скокна на перона митническият служител хер Алоис Шикългрубер и с припряната походка на пинчер се отправи за вкъщи. Хубава работа беше свършил днес в провинциалния център, но през целия ден от главата му не излизаше неговата трета поред, младичка, пухкава и апетитна невеста. Откъм реката, разпенената и пълноводна Ин, повя хлад. Татко Шикългрубер зиморничаво потръпна, а космите по дръгливите му крака настръхнаха. Пътьом купи един тлъст глухар за пет шилинга и с весело подсвиркване блъсна вратата на своя дом, окичен с емайлирана табелка “№ 219”. Вместо поздрав тупна жена си, която се връцкаше около напалената готварска печка, по закръглените ханшове и се разположи зад грубата дъбова маса. За да прикрие избилата по бузите и руменина, фрау Шикългрубер наля две халби бира, двамината съпрузи се погледнаха като двойка влюбени гугутки и потопиха устни в пяната.
Докато глухарът весело цвъртеше във фурната, докато хер Шикългрубер се облекчаваше във ватерклозета, докато пухкавата му невеста подготвяше спалнята за предстоящата бурна нощ, д-р Охниминчев открехна предпазливо вратата на огромния кухненски шкаф и излезе от своето скривалище. Без да се помайва, извади от джоба си три таблетки “Анти-бебе” и ги пусна в халбата с бира на госпожата. После щипна малко от златистата, препечена кожица на глухара и се завтече към своята машина на времето, която бе паркирал пред близката бирария.
- Дотук – добре! – рече си замислено великият хуманист, докато се носеше с машината на времето над планините на провинция Горна Австрия.
Защото мисията му бе изпълнена само наполовина…
* * *
Великият руски пътешественик и изследовател с полски произход граф Николай Михайлович Пржевалски току-що бе пристигнал в кавказкия градец Гори. Целта на новата му експедиция бе далечният загадъчен Тибет, но графът нямаше намерение да преуморява конете и хората си. В имението на своя приятел, местния владетел граф Егнаташвили, както винаги намери радушен прием – вечеряха планински яребици, задушен заек и печено на шиш младо сърне, които поляха обилно с отбрани кахетински вина. А чалгаджиите изпълваха сърцата им с любовната нега на цигански романси. Като доглозгаха и последните костици, като докапчиха винцето от последния тост, приятелят му лукаво се подсмихна:
- Ну, дарагой – подхвана той на неподражаем руски – ета дефка наравитса? – и посочи с поглед 20-годишната хубавица, жената на обущаря-пияндурник Джугашвили, която им прислужваше по време на вечерята.
Графът врътна одобрително глава, шумно се оригна и се затътри към покоите си, сподирен от циганите-музиканти. Точно тук, в сумрачния коридор, го пресрещна великият пътешественик във времето, д-р Охниминчев. Освен всичко друго, великият хуманист от български произход, от известно време бе и рекламен агент на смесената френско-българска фирма за производство и търговия с презервативи “Фантазия Кондом”. Докторът разгъна последния фирмен модел, той засия с нежна морковена светлина, а в коридора се разнесе задушевната мелодия на романса “Очи чорние”. Граф Пржевалски ахна! После загаси свещта, която носеше, разгони с ритници свирачите-цигани и наброи 12 златни рубли за дузина свето-свирещи презервативи. След това засука юнашкия си мустак и приглади с наплюнчена длан косата над ниското си чело назад. А в спалнята вече го очакваше Екатерина Джугашвили...
Великият хуманист д-р Охниминчев спря машината на времето и слезе да отвори вратите на своя гараж. Беше изморен, но задоволството му нямаше граници – въпреки любовното усърдие на татко Шикългрубер и на граф Пржевалски, човечеството никога нямаше да изпита зверствата на двамата величайши монстри на ХХ век, същи канибали – Адолф Шикългрубер Хитлер и Йосиф Висарионович Сталин. Всъщност, те щяха да се родят, но по-късно и щяха да бъдат вече съвсем други хора. Д-р Охниминчев майсторски вкара машината на времето в гаража, до лъскавия чер “Шикългрубер-Бенц”. В коридора на просторното си жилище се спъна в новата придобивка на интимната си приятелка Пепа, възпитаничката на стилист Капанов – чифт луксозни обувки от реномираната фирма “Йосиф Джугашвили”. Предавайки се в обятията на русокосата жрица на Амура, дванайсетте златни рубли в джоба му иззвънтяха приглушено.
- Какво е това, мили? – изви въпросително вежди Пепа.
Хуманизмът си е хуманизъм, но сиренето все още е с пари, нали скъпа?! – загадъчно се усмихна в отговор великият хуманист…
7.
“Беше през зимата на 1947. При посещението на един колхоз влязох в една къща. Видях как една жена разрязва върху масата трупа на детето си, не можах да разбера момченце или момиченце, и си приказва: “Ето вече изядохме Манечка, а сега Ванечка ще го осолим. Това ще ни стигне за известно време”...
Олесь Кириленко,
Първи секретар на Одеския Обком на КПУ
Първи секретар на Одеския Обком на КПУ
8.
Трима корабокрушенци попадат в ръцете на канибали. Вождът им казва:
- Ще пуснем само онзи от вас, който ни разкаже нов виц. Предупреждавам – имаме интернет!
9.
"Пет хиляди измряха в Тараклия в глада"
Минаваше една каруца и ги тургат, даже гроб не копаят. Ги тургат под снега и кучетата ги ядат. Аз хич не ма й страх да го кажа. Ядаа и кучета, имаше ядаа си и децата. Имаше такива случаи – и в Тараклия, и в Купчак, и в Казаклия. Ганибализм... Тука от Трандабулите беше жената, си изяде детето. На Джонгов Начо жената също... Аз ги знам тука в Тараклия комсомольците, ги помня убаво. Измряа сичките млади...
Четирийсет и деветата депортираа ора в Алтая. В нашия дом беше Селсовет, сетнека школа, сетне на изгониа... Ну как да кажа по български – интернираха. Беше такова време - да излеза на пътя, даже наште комшии сичкото време “кулак” ми викат! Бях толкова озлобльон, че ма болеше сичката душа...
Сега трябва реституция. Но в Молдавията още комунистически режим. Да съм бил член КПСС – нее, никагда. Никагда! Аз... аз съм националсоциалист. Даа, от пет години. Бях в Кишиньов, там народ много имаше, чакат за визи за България. И аз казвам на една жена: тъй и тъй, извикайте пасола, посланика! И той излезе, и аз му викам: аз съм националсоциалист – зиг хайль! Изкрещях, и той ми вика: как ви й фамилията? Три минути почаках и ма извикаха и даже без очеред влязох. И зех визата в течение на един час. Нее, в Тараклия отдавно ма знаят, даже много ма приветстват тъй – “Хайль Гитлер!”
Нет, Гитлер беше очен убав чюляк, но чифутити му направиа голяма подлость. И той го набра яд и начена да ги хака в Маутхаузен, Бухенвалд, Майданек, Лидице...”
Васил Воински,
град Тараклия,
Република Молдова
град Тараклия,
Република Молдова
to be continued…
Автор:
Публикация:
01.08.2008 г. 15:41
Етикети:
Посетено:
960
Линк:
https://kulturni-novini.info/sections/4/news/6297-k-nib-lite-internet-roman-na-petar-marchev