Юбилейна вечер за поетесата и преводачка Иванка Павлова в Унгарския културен институт

Знам, че срещите никога не са случайни. Знам също, че хората се срещат и се разделят по различни поводи. Нашата среща е в думите – онези, които носят собствено смислово присъствие. Написани от Иванка Павлова, те са изречени и поднесени по начин, който ту те кара да потръпваш, ту да се натъжаваш, леко да се усмихваш или дълбоко да се замисляш.

С всяка своя стихосбирка тя достига до своите читатели все по-различна и по-малко премерена от преди – с думи, все по-реалистично директни, все по-лишени от някогашната романтична описателност, но останали все така силно въздействащи и неподправено искрени.

„До последен дъх“ не е просто поредната книга на Иванка Павлова и вероятно не бива да я четем единствено като такава. В нея има лична равносметка, но без никакво примирение, има спомени, но без спокойствието на преживяното, има тъга, но тя все още спори с надеждата. И най-вече има онова неспокойствие на човека, който продължава да задава въпроси, въпреки че годините би трябвало вече да са му дали достатъчно отговори.

Иванка Павлова не се опитва да изглежда по-мъдра от времето, което е преживяла. Тя просто разговаря с него.

Днес ми липсва градината със старата круша, падналите листа и разпилените надежди… Обществените процеси сякаш умъртвиха тази поезия и я оставиха на тезгяха на спомените ми. Сакралната чувствителност е потопена в немарата на делника и захвърлена в някаква илюзорна безкрайност.

Днес думите болят, незарасналите рани кървят, а спомените се опитват да утешат душите ни. Такава безсърдечност ни е заляла, че дори няма упокой за превъзбудената ни мисъл. Дори премръзналите кокичета вече нямат надежда и остават със своите попарени мечти.

Появява се едно противоречие, което преминава през цялата книга – между желанието да замълчиш и невъзможността да го направиш. Мълчанието при Иванка Павлова не е липса на думи и мисъл, то е време, в което думите се натрупват. Време, в което преживяното трябва да намери своята форма, преди отново да се превърне в стих, тристишие или кратък прозаичен фрагмент.

Тази книга е поредното завръщане към себе си, към същността, която времето променя, без да успява да унищожи.

Между два свята – в рай от орхидеи

Мили Боже, какви щастливци сме ние, хората, че си ни заселил в своя рай! Най-простата тревичка е произведение на изкуството. И всичко – от черната земя.

Какви програми са заложени в живото и в мъртвото? Защо птиците летят, без да се сблъскват? Какво кара дърветата да разцъфтяват през пролетта и да окапват листата им през есента? Какъв е смисълът на съвършените форми на цветята? А фантастичните обитатели на морето? И най-невероятното – човешката уникалност: да мислим, да говорим, да творим и със същата страст да рушим…

И все по-често усещам как ме връхлита изумлението пред божия свят и устните ми шепнат благодарствени думи.“ („Четири разцъфнали орхидеи…“)

Особеност на тази поезия е и това, че въпросите идват от малкото кокиче, орхидеята, вишневото клонче, старата къща, непрочетената книга, празната люлка, старческите очила – на пръв поглед някаква делничност с предмети и картини, които при Иванка Павлова престават да бъдат просто част от своята обичайност. Те са своеобразен разговор с времето и пространството.

В нейните тристишия думите са малко, но пространството около тях е голямо. Понякога едно наблюдение върху стара вещ или случаен образ успява да каже повече за самотата, старостта и човешкото отсъствие, отколкото дългото и многословно обяснение. Може би това е една от наложилите се промени в нейното писане – с натрупването на годините думите не стават повече, а остават по-малко, но някак са натежали.

Аз, която търси…

„Майчица, свита на кравай. Витае във въздуха неизречената тегоба на близките ѝ: „Няма ли най-сетне да си върви…“.

Животното ли заговаря в нас? Вкопчени в желанието да живеем само за себе си. Какво ни обезобразява така, че пресушава срама и гаси обичта?

Страшни пейзажи на нашата същност…

Връхлита ме и друг спомен. Изпратиха старицата в старчески дом. Уж за да се грижат там по-добре за нея. При чужди хора, при безсърдечни гледачи. Не я виждах вече на балкона да полива мушкатата. След около половин година на стълба пред дома ѝ един скромен бял лист извести, че от този свят си е отишла най-добрата майка и баба.

Какво ли си мисли душата ѝ горе, на небето?“ („Нощни видения“)

Това вече не е само поезия на личното преживяване. Иванка Павлова напуска сигурната територия на спомена и влиза в болезнените пространства на съвременния човек – самотата, изоставянето, безразличието, загубата на съпричастност, а нежността престава да бъде само естетическо качество и се превръща в нравствена позиция.

Защото да забележиш прегърбената старица, празната люлка, забравената книга или попареното кокиче означава преди всичко да не си изгубил способността да чувстваш и да изпитваш съчувствие. В свят, в който все по-често приемаме чуждата болка като част от нещо, което не ни интересува, това може би е една от най-трудните човешки способности.

„За всекиго войната има свое лице – винаги зловещо, но различно. За мене то е свързано с кошмарните сънища в ранните ми детски години. Сънувах воя на сирените и бягащото ми семейство към някакво скривалище в Самоков. Аз нямах реален спомен за преживяното, но подсъзнанието ми отказваше да го забрави. Всъщност не цялото ми семейство, а само майка, брат ми и аз. Татко е бил на фронта – някъде в Сърбия или в Унгария. („Кървавите лалета на войната“)

Войната няма география и не спазва граници. Тя има човешко лице и може би затова споменът за бащата, за сирените, за бягащото семейство и за ранената сърна се оказва по-силен от всяко обяснение на войната. Историята може да подрежда събитията по години, държави и армии, но човешката памет не забравя болката.

И когато детският спомен за една война се срещне със страховете от войните на XXI век, времето сякаш се затваря в един тъмен кръг. Технологиите са други, оръжията също са други. Светът претендира, че е по-разумен. Само човешката способност да причинява страдание остава плашещо позната.

Разговор със себе си

„Преживявам труден момент. След като излезе от печат дванайсетата ми стихосбирка „Истинският ми живот. Лирика – избрано“, която възприемам като своеобразен заключителен акорд на своята поетическа симфония, настъпи поредното ми мълчание...

Разчитах на голямата си любов – словото. И това се случи. Роди се в душата ми идеята за тази необичайна книга – стихове, тристишия, кратка проза, създадени в редките мигове на вдъхновение и просветление, които ме лекуваха през този мъчителен период. Творби, породени от трусове, които нараняват и същевременно възкресяват.

Мои бъдещи читатели, книгата, която държите в ръцете си, е нещо като нищо на света...“ („От мене и за мене“)

След прочита на цялата книга заглавието „До последен дъх“ започва да звучи по-различно.

В него има крайност, но няма отказване, в него има съзнание за времето, което не ни е накарало да се отказваме да вървим напред.

Всичко в тази книга не е „дотук“, а по-скоро казва: докато мога да чувствам, ще има какво да кажа; докато мога да се удивлявам, ще има за какво да напиша; докато една несправедливост ме наранява и едно цвете ме кара да спра пред него, животът продължава да има определен смисъл.

„До последен дъх“ се оказва заглавие не толкова за края, колкото за продължаването. Голямото противоречие на тази книга е способността на една жена да говори за умората си от света, а всъщност непрекъснато доказва колко силно продължава да бъде свързана с него.

Зад привидното отдалечаване, във всяко дихание, въплътено в стих и строфа, Иванка Павлова завещава истина – несъпроводена от мълчание.

Нейното определение за „своеобразен заключителен акорд на поетическата ѝ симфония“ звучи като боледуване, породено от незрялостта на днешната действителност. Навярно и затова в посланието към читателите ѝ, че „държите в ръцете си нещо като нищо на света“, се крият и истина, и противоречие. Защото когато читателят разгърне и прочете която и да е от творбите ѝ, ще открие, че държи в ръцете си не просто книга, а свят от неподправена чувствителност, дълбоко и осмислено усещане за света и споделена мъдрост.

Преди време написах за Иванка Павлова, че поезията е може би онази светлина, която помъдрелите улавят. Сега бих добавил още нещо към тези думи. Светлината не идва непременно тогава, когато всичко около нас е светло, а понякога я виждаме най-добре именно когато е тъмно.

Вероятно затова в тази книга толкова естествено съжителстват старостта и младостта, смъртта и разцъфналата вишна, войната и орхидеята, страхът и надеждата, мълчанието и думите. Това не са противоположности, а това е животът в неговата неподредена цялост.

Иванка Павлова не се опитва да го подреди вместо нас. Тя само оставя своите знаци по пътя. Кокиче. Орхидея. Стара книга. Празна люлка. Спомен. Дума. И човекът, който продължава да ги забелязва.

Дано Бог ни дава повече такива „неща като нищо на света“, защото именно в тях се крият смисълът, утехата и надеждата – и тогава ще бъдем по-щастливи.

А може би не е необходимо непременно да бъдем по-щастливи. Достатъчно е да бъдем малко по-добри. До последен дъх!