Представяне на книга, връчване на награда и филм посветен на Константин Павлов

◊ ПОКАНА

Представяне на книга, връчване на награда и филм посветен на Константин Павлов

На 7 април, понеделник, от 18:00 в Дом на киното ще бъде представено новото издание на книгата на Константин Павлов „Записки“, ще бъде връчена годишната наградата за поезия на поета Иван Цанев, ще бъде прожектиран документалният филм на Коста Биков „Опит за мълчание“ и още!
Вход свободен. 

Повече за филма:

„Когато човек се опита да проникне в лабиринта Константин Павлов, всички входове се оказват зазидани от съвършенството на стиховете му.

И когато той казва: „В схватките със себе си винаги, неотменно излизам втори...“, всички ние в схватките с Константин Павлов неизменно ще сме трети, четвърти и „ен-ти“..., като безкраен „низ от осъзнати нули“...

За поета Константин Павлов е казано толкова много... Той е: „Планета, около която всички ние кръжим.“ (Иван Андонов), „Не подлежи на опитомяване.“ (Йордан Радичков), „Бог му е предоставил авторските права за поезия.“ (Светлин Русев), „Обречен е ... – да бъде гений.“ (Стефан Цанев), „Най-големият български поет, който някога съм чела.“ (Ана Ахматова), „Последният просветител“ (Ани Илков), „Константин Павлов е натоварен от природата да бъде допълнение към нея.“ (Иван Радоев)...

Какво повече може да се прибави към това?!...

А може би точно това ми даде кураж да предложа на Константин Павлов, заедно да направим филма „Опит за мълчание“. И ние заедно направихме този филм през есента на 1996 г., използвайки за основа неговия авторски рецитал на Аполония – 1988 г. Мотото на филма е:

„... Чувствам се като магнетофон, 
който половин век е записвал мълчаливо,
а сега Бог е натиснал копчето,
за да чуе дали съм готов
(дали съм си свършил мисловната работа)...“.

И когато за първи път гледахме филма, изпихме заедно по чаша червено вино за „на добър час“ преди премиерата, той, усмихвайки се, написа с лявата си ръка думите: „... Сипи ми винце да пия, юначе...“ – и това листче за мен струва неизмеримо повече от всичките там филмови статуетки и награди...

Приятелството ми с Константин Павлов е едно от изключителните събития в моя живот. Може би шансът да срещна Константин Павлов в киното – преди трийсет години, като студент по кинорежисура във филма „Чуй петела“ – превърна киното в моя съдба и религия. По време на снимките на филма през 1977 г., – на втори април (рожденият ден на Константин Павлов) заваля приказен сняг. Сякаш и небето се включваше като съавтор в създаването на този филм...

След няколко години събрах кураж да напиша един сценарий, който се наричаше „Капричио за Коста“ (много по-късно немски автор ще го нарече „внук на Гоя“). И там имаше един епизод, който наистина бях сънувал: между въжетата на боксов ринг се „надпяват“ поетите Любомир Левчев, Стефан Цанев и Константин Павлов. И всеки вместо стол използва купчината на издадените от него книги...

В онези години книгите на Любомир Левчев стърчаха над въжетата (като „баровец“), а книгите на Стефан Цанев стигаха някъде до средата (като нормален стол)...

Босият Константин Павлов изглеждаше седнал на пода – по това време имаше само две скромни книжки („Сатири“ и „Стихове“) с обща височина около 7 мм... И независимо от високомерието на „баровците“ (като мизансцен), Константин Павлов винаги е бил истинският шампион на този „свободен“ поетичен ринг...

Ето защо, днес вече не ми е интересно отново и отново да го сравняваме с „априлското“ поколение, да търсим нови определения за поезията му, която е „многозначна до недоказуемост“, да го „канонизираме“... Спорът дали е „сатира“ или „гротескна лирика“, „езоповски“ или „постмодерен“ е езикът му – отдавна е побелял от старост...” - Коста Биков

Можете да следите инициативите на Фондация Константин Павлов на нейната фейсбук страница: https://www.facebook.com/profile.php?id=61570063983820