Премиера на "Подкова за троянски кон" – четвъртата поетична книга на Мартин Спасов

◊ ПОКАНА

Издателство "Библиотека България" и Столична библиотека
п р е д с т а в я т

"Подкова за троянски кон" – премиера на четвъртата поетична книга на Мартин Спасов

8 ноември 2023 г., сряда, Столична библиотека, зала „Надежда“, ет. 2
Начало: 19:00 часа

Откъси от книгата ще представи актьорът Боян Младенов. За нея ще разкаже редакторът, Маргарита Петкова.

Издателите Ива Спиридонова и Симеон Аспарухов ще разговарят с автора и аудиторията.
Специален музикален гост на събитието – KsANa.

Мартин Спасов е роден в Шумен на 29 юни 1985 година. Завършва българска филология в Шуменския университет "Епископ Константин Преславски".

Автор на: "Аз мога да цитирам тишина", 2013 г., изд. "Хермес"; "Костилки от спомени", 2015 г., изд. "Лъчезар Минков"; "Приятелят, когото нямам", 2019, изд. "Библиотека България".

Удостоен е с:

Национален литературен конкурс „Хермес“ за дебютна книга – 2013 г.;
Национална награда за поезия „Южна пролет“ – Хасково, 2014 г.;
Национална награда за поезия „Усин Керим“ – Чепеларе, 2014 г.;
Национална литературна награда „Владимир Башев“ – София, 2015 г.
Национална награда за поезия „Дамян Дамянов“ – Сливен, 2016 г.;
Награда на Шумен за изкуство и култура – в раздел „Литература“, 2017 г.;
Национална награда за лирика "Иван Пейчев", Дружество на писателите – Шумен, 2019 г.

~~~

„Поезията на Мартин Спасов влиза в сърцата като троянски кон и остава там завинаги. Няма крепости, които да ѝ устоят, няма сигурна защита срещу нея, тя завладява всеки до когото се докосне и в този смисъл е безмилостна. Подковата на неговия троянски кон не е точно онази, обещаваща щастие, но белезите от нея са дълбоки и болезнени по онзи хубав начин, по който само изключителната поезия умее да боли. Живо минало и неродено бъдеще, неизбежни срещи и тъжни сбогувания, неслучени мигове и случили се катастрофи, неумиращи чувства и трошливи сърца – в стиховете на Мартин Спасов всичко това ни очаква на ешафода на тъгата, където наш палач е единствено любовта. А изправим ли се там: „всеки сам си нажежава / подковата – за кон от Троя“. И сме щастливи с тази изстрадана истина.“

Ива Спиридонова

~~~

"Много поети казват, че не могат без поезията, че тя е техният смисъл и живот. И това е наистина хубаво, защото само по този начин се ражда красивият текст, носещ посланията си във време, в което човекът е най-несигурен. Изглежда, че това е всякога. Човекът, читателят нееднократно, в различни етапи от израстването си, открива поезията по един или друг начин и неизбежно тя става негов съветник, отдушник, огледало. Неведнъж съм се питал обаче какво би правила поезията без автори като Мартин Спасов. Щеше ли тя да е същата и щяхме ли изобщо да я наричаме така?

Всички, които познаваме творчеството на този толкова деликатен човек сме най-различни в убежденията си, но категорично единодушни във вярата, която ни дава силата на думите му, с които той разказва за света и несгодите в него, разминаванията и недоизказванията между хората, за отворените рани, пресъхналите очи, за живота на ръба. За тишината и истините в нея, за костилките и неприятния вкус на загубите, за приятелите и обичта, които допускаме да се отдалечат и скрият отвъд хоризонта.

Всеки досег с поезията, която идва от Мартин Спасов, е като стъписване, едва след него прекрачваме прага на неговото убежище. Там той ни кани, но не допуска да внесем кал отвън; там той не хапе, но е язвителен; не обижда, но ни нагарча; разтърсва ни, но през сълзите си виждаме все по-ясно; там той е искрен, заставя ни да сме искрени, когато става дума за нас. В неговото убежище научаваме повече, отколкото сме знаели за себе си. Учи ни на живот. Учи ни на поезия. И са храм. И той, и тя."

Симеон Аспарухов

~~~

Откъс:

Какво усърдие полага
сърцето, за да заработи.
На два недостижими бряга
са щастието и животът.
Осведомени сме за всичко,
ала в невежество се губим.
Научи ли се да си ничий
сред тишината многолюдна.
Не е въпрос. Недей се вкопчва
ти в думите ми като в притча.
След похотта е непорочност.
След края силно се обича.
А краят никога не идва.
Не идваш ти. Не идва никой.
Злокачествено си обиден.
Ти никого и не повика.

***
Очите ти са балнеолечебни.
А липсата ти – звяр опитомен.
Какво ли аз не припознах у тебе.
Кого ли не изкара ти от мен.
Останах равнина, попила всичко.
Сърцето ми, едничкото тепе,
сред ниското се мъчи да обича
това, което те издига теб.
Успява ли, навярно е по навик,
но всеки огън предвещава дим.
Аз знам, че щом сме влюбени, сме прави.
И именно тогава най грешим.

***
Между глаголи и междуметия,
с които те гонех и охках,
покрай миговете, от теб проклети,
възпитавах живота в болка.
Впечатлен от бодли и кипариси,
отегчен от мъгли излишни,
тишината ти ме опари
и аз опитах да я допиша.
Зад сигурности и колебания,
след спънки насред покоя
аз привиквам, че теб те няма
и душата ми не е моя.
От това, че ме давят истини
и мъглата е гъсто мляко,
аз бозая тъга и те искам.
И така аз за теб съм някой.

***
Какво съм повече? Дубльор
в невероятната си сцена.
Едно море е придошло
отникъде и в мен изстена.
Ръми над мен една ръжда
от недокоснати планети.
Не искам нищо да ти дам,
защото то от болка свети.
Така ревнувам от това,
че болката ми те привлича.
Излез от моята глава.
Противното е зла поличба.
Ще те залее благодат
от недописани скрижали.
За тебе само ми е жал.
Мен друга рана ме пожали.

***
Каквото искаш си мисли за мен.
Упреквай тържеството на духа ми
след всеки неотложно болен ден.
Диви се на свещта в мига ми тъмен.
Разделяй ме на после и преди.
Кори ме, че отглеждам празни ясли.
Не чакам Витлеем да ми роди
това, което няма да порасне.
Сърцето е единствена вина.
Сърцето ми е довод и алиби.
Ти всичко знаеш, само не узна
защо душата първа си отиде.

............................

Събитието във Фейсбук