Румънски поети-авангардисти представя преводачът Огнян Стамболиев

Излезе от печат сборникът "Граматика на лабиринта. Поети от румънския авангард“ в превод на Огнян Стамболиев. Книгата е съвместно издание на Алманаха "Света гора" и "Фабер".

В предговора Огнян Стамболиев очертава взаимното влияние между европейския авангард и румънското изкуство: "В историята на европейския авангард са записани и имената на няколко първостепенни писатели и художници от румънски произход. Достатъчно е да споменем дадаистите Тристан Цара и Марчел Янку, сюрреалиста Виктор Браунер или абсурдиста Йожен Йонеско. Но все още непознат и недооценен е румънският литературен авангард, и по-специално – сюрреализмът.

 Напоследък към него проявиха интерес редица автори и периодични издания на Запад. Излязоха редица антологии и монографии и отделни тематични броеве на списания в Италия, Германия, Швейцария, Франция. Съвсем наскоро и „Филипреклам“ от Лайпциг публикува своя подборка (съставител Ева Беринг) от най-представителните поетични, прозаични и манифестни текстове от това направление.

Едно чудесно двуезично издание направи в Милано известният италиански романист проф. Марко Куньо от Торино, от което подбрах преводите си на поетичните фрагменти".

По-нататък Огнян Стамболиев разглежда манифестите на румънските авангардисти: "Може определено да се каже, че румънският авангард е единен в своя последователен негативизъм, в непреодолимото си желание да скъса веригите на традицията, да освободи литературата от академичната й закостенялост".

В сборника ще прочетем творби на Йон Барбу, Йон Виня, Тристан Цара, Саша Пана, Иларие Воронка, Йожен Йонеско, Герасим Лука, Джелу Наум, Урмуз. Сред тях е българинът Георги Динев (Георге Дину), известен още с псевдонима Щефан Рол (1903 – 1974). Той превежда на румънски поемата на Гео Милев „Септември“. Румънският авангард се родее с френския авангард и критиката го нарежда непосредствено след него, преди италианския.
~ Анжела Димчева

ОТ КНИГАТА:

"Граматика на лабиринта. Поети от румънския авангард“

Йонеско като поет-авангардист

Йожен Йонеско. За поезията на Йожен Йонеско знаем твърде малко. Роденият през 1909 г. в град Слатина, Румъния, драматург създаде почти цялото си сценично творчество на френски език. До появата на сборника “Аз”(изд. “Ехинонкс”,Клуж, 1991) неговите стихове бяха познати на малцина литературни изследователи на предвоенните течения на издания като “Днес”, “Време”, “Ос” и “Литературна Румъния”.

Още като ученик в букурещкия лицей “Свети Лазар” Йонеско решава,че ще стане “един от големите световни писатели”. Заедно със своите съученици от класа, Серджо и Михаил, той се чувства “равен на Платон, Шекспир и Толстой”.

“Моето страдание – пише тогава 16-годишният поет – не е нито дребно, нито банално, то е безсмъртно. Особено за мен, Поета, това състояние е Творческо...” Това е типично йонесковска декларация – първата от многото, с които ще се срещнем по-късно в знаменития му “Дневник”. Прочетена днес, почти седем десетилетия от публикуването й, тя свидетелства за неговия непреодолим стремеж да се изяви, да привлече вниманието към себе си...

 Стиховете му се публикуват за първи път на български.

СТРАНА ОТ КАРТОН И ПАМУК

В тази страна 
не можеш да различиш камъка,
нито от птицата, нито от душата –
всичко е от картон и памук.

Който поиска да си изважда душата:
просто я слага пред себе си.
Гледа я като нещо чуждо.
Виждал съм такива души на дървета и птици,
                    дори на хора.    

Хората- кукли се молят без слова:
техният бог си има бяла брада.
Хора- кукли с души от памук! 
Усмивки от паста за зъби!
Ябълчици от каучук!
Очички невинни, пронизващи! 
Бледите им цветове не крещят...
Пространството е само два квадрата.
Огънят е червена кърпа – грабни я!

Тази страна е надраскала върху картона
образа на детето.
А сега то сънува.
Моля те, не го събуждай!

1930.

ЕЛЕГИЯ 
ЗА ЕДНА ПАРЦАЛЕНА КУКЛА

Скъса се,
Куклата, 
която вдигаше дясната си ръка,
Когато я дръпнеш отляво,
и левия си крак,
щом я бутнеш отдясно.

Сега не се движи.
И никой не може 
да й направи нищо.
Да,никой нищо.    
Повредена е!

Има око, уморено и плачливо,
Криви устни, 
а от лакета й, от главата, от вратлето,
падат стърготини, 
стърготини, 
стърготини...

Но в куклата има не само стърготини.
Кръвта й изтече и вече не се вижда. 
Живота й е изгубен,

Разпиля се сред талаша,
между парцалите
и дъсчиците.

И все пак,
това не е беда.
Куклата беше смешна
и дори ожулена по носа!

1931.

МОМИЧЕТО ВИЖДАШЕ АНГЕЛИ

Момичето, 
когато беше при нас, 
виждаше ангели.
Но ангели няма!
Кой вижда ангели...

О, восъчна кукло!
 
Попа клати глава,
малкото черно куче лае, лае,
жената в траур крещи, 
един солиден господин плаче –
като гледа восъчната кукла,
хванала главата си с ръце.

Бяло, бяло и отново бяло!
 
Аз пък не вярвам в ангели.
А ти?
И ти ли...

Момичето, 
когато беше при нас,
виждаше ангели.

1932.