Българска легенда оживява в романа „Крехар“ на Благой Д. Иванов - премиера на 21 ноември

В изолиран резерват, обявен за защитена зона, се случват странни неща – изчезват хора и животни, свидетели се кълнат, че са видели необясними феномени, а местните не смеят да приближат мястото и мълвят поверия за страховито същество, което обитава дъното на мистериозно езеро.

В подножието на Предбалкана се е стаил изолираният от света резерват „Крехар“. Макар достъпът до него да е забранен, едно семейство ще пристъпи в непозната територия и ще прекара един летен уикенд край бреговете на привидно спокойното езеро Гемишки гьол, печално известно сред жителите на местните селища Луковит и Карлуково. Според мълвата, там живее нещо, което идва от древността, и което не прилича на нито едно съвременно животно. Легендите разказват, че напомня на дракон, обвит в сияние, който пее зловеща песен, когато напада и завлича своите жертви в тайнственото си леговище. Възможно ли е всичко това да са просто локални суеверия... или в преданията има зрънце истина?

Романът „Крехар“ е новата провокативна книга на писателя Благой Д. Иванов, който през последните години нашумя с жанровия сборник „Трансформации“, с романтичния психотрилър „Мазето“ и с комикса за възрастни „Седем градски гряха“, създаден в сътрудничество с художника Петър Станимиров. Този път обаче авторът се насочва в изцяло различна посока – към мистериозната криптозоология, според която из планетата ни все още пъплят създания от далечното минало, научили се да се крият от хората и да оцеляват в най-различни и екстремни условия. За научната достоверност и за автентизма на повествованието изключително важна роля имат няколко български учени – херпетологът Емилия Вачева, спелеологът Цветан Паров и палеонтологът Владимир Николов, който е официален консултант на изданието.

Завършил НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“, Благой Д. Иванов е познат на българската публика и като кинокритик, изявяващ се в различни телевизионни, онлайн и радиомедии, включително и в предаването „Култура БГ“ по Българската национална телевизия, където води своя рубрика заедно с колегата си Димитър Дринов. Освен това е автор и в редица периодични издания, сред които „Егоист“, „Култура“, „Maxim“, „Капитал Light“ и „L’Europeo“, а също и в антологии като „Точка на пристигане“, „Звяр незнаен“ и „Коледно чудо“.

„Крехар“ е в книжарниците от 18 ноември, а на 21 ноември книгата ще бъде представена в столичния клуб „Singles” от 19 ч.

Откъс от романа:

Бурята беше отминала, но духът ѝ продължаваше да витае. Всичко тънеше в тиня, а студената влага нагло се просмукваше в дрехите ни. Небето беше закрито от сиви облаци, които сякаш ни наблюдаваха изкъсо и ни се подсмихваха подигравателно, готови отново да се изсипят над пущинака. Вятърът подухваше леко, а натежалите от дъждовната вода дървета скърцаха уморено зад нас и оросяваха подгизналата почва. Във въздуха се носеше металическата миризма на озон, примесена с уханието на стъпкана трева и душната смрад на застояло блато.

Колата ни беше докарала преди минути. Просто ни остави и потегли наобратно. Сега стърчах на брега на някакво мътно езеро и наблюдавах суетенето около себе си с нарастваща тревога. Беше сряда, 21 август, малко след десет и половина сутринта. Намирах се в защитената зона „Крехар“, а зад мен се ширеше тъмната сянка на Балкана. Нещо ужасно се беше случило тук преди три дни. Личеше си по изоставения лагер – подгизналата палатка, стъкменото огнище, отдавна изстинало и потъмняло от пороите, караваната и автомобила с разкъсаната предна гума. Най-вече обаче си личеше по униформените. Бяха навсякъде.

Във водоема вече се гмуркаха водолази, които претърсваха дъното, по периферията му обикаляха полицаи и внимателно оглеждаха земята, а в края на езерото – там, където се издигаше висока и стръмна скала, забелязах човек, който ми махаше. Озърнах се и видях Павел на няколко метра от мен; беше клекнал и с педята си мереше някаква вдлъбнатина в калния насип. Повиках го и той се приближи – млад, кльощав и висок, едва 24-годишен, с огромни очила и нацупени, вечно напрегнати устни, просторно чело и непохватни движения, той беше олицетворение на клишето за завеяния и смотан зубър. При все невпечатляващия си вид обаче беше свестен, амбициозен и отговорен. Като мой дипломант във факултета, го бях взел под крилото си и на шега го наричах „асистент“, като го муфтех да ми помага за всичко и често да влиза в ролята на черноработник. Понякога бях по-взискателен към Павел от нужното, но такъв подход обикновено е полезен. Пък и той понасяше всичко. Знаеше, че съм добронамерен и честен към него, може би затова и в момента се чувствах леко гузен – винаги се опитвах да го оправдая пред останалите ни колеги, но да гледам на него критично, когато бяхме насаме, ала точно днес не можех да го критикувам за нищо, по-скоро той имаше причина на мен да ми държи сметка. Можех само да изпитвам известно съчувствие и навярно дори съжаление, задето го бях измъкнал от удобния ни сумрачен кабинет и го бях довлякъл на това диво място, за да търсим зелен хайвер. Поне така си мислех в конкретния момент – бях убеден, че сме тук, за да си загубим времето и да изостанем още повече със сроковете, които гонехме в академичната си работа.

– Какво има? – попита Павел.

– Викат ни – кимнах към скалата.

Младежът проследи погледа ми към махащия в далечината мъж.

– Познаваш ли го?

– Само него познавам от всички тук. Точно той ми се обади.

Във вторник сутринта бях получил странно обаждане. Повик от миналото, ако мога така да го определя. Телефонът звънна от неизвестен номер, но веднага щом вдигнах, разпознах строгия глас. Беше Андрей Дечев, с когото за последно се бях виждал преди повече от пет години на едно от онези ужасно досадни събирания на випуска, които някой по неизвестни за мен причини решаваше да организира, когато го удареше носталгията по главата. Та на тогавашното ни купонясване, припомни ми Андрей по телефона, си бяхме разменили координатите, но аз така и не бях вкарал в апарата си неговия номер, докато той беше вкарал моя – може би защото е ченге и от тях се очаква да картотекират всичко и да имат достъп до всекиго. Истината е, че той беше един от малкото ми бивши съученици, с които ми беше приятно да oбщувам, макар и да го правех рядко. В училище бяхме добри приятели и може би щяхме да станем още по-близки след завършването си, ако аз не бях заминал за София, където се записах да уча. Той пък си остана в Ловеч. Иронията е, че аз съм просто някакъв си там залупен палеонтолог, докато той е главен инспектор на районно управление и на практика е постигнал в своята област много повече, отколкото аз в моята. Както и да е, оказа се, че не ми се обажда от сантиментални подбуди, а защото му беше нужна помощта ми. Опитах се да изкопча подробности, но той беше упорито лаконичен – изчезнали хора, изолирано от цивилизацията място на инцидента, странна находка, която може да ми бъде интересна, а изясняването ѝ може да помогне на разследването.

– По твоята част е, гарантирам ти – беше ме уверил Андрей.

– Очакваш да зарежа всичко и просто да дойда на доверие, така ли?

– Точно така.

Гласът му се променяше в работно време. Звучеше учтиво, но едновременно с това някак заповеднически. Репликата „Точно така“ не търпеше възражения, а и си давах сметка, че няма да ми се обади просто за да си прави експерименти с търпението и доверието ми. Отговорих му, че ще пристигна вечерта и че ще взема с мен асистента ми, на което той не възрази. Само че се озовахме в Ловеч късно вечерта, като директно отседнахме при родителите ми, и само се обадих набързо на Андрей, за да му кажа, че вече сме в града, а той ме информира, че сутринта в девет пред нас ще ни чака превоз. След това затвори и в тишината на слушалката потайността му изпъкна още повече. На другия ден действително ни чакаше кола точно в уговореното време, качихме се и скоро се озовахме в „Крехар“, както разбрах от полицая, който управляваше автомобила – някакъв защитен резерват, за който не бях чувал до този момент.

Сега поехме към скалата, като внимавахме да стоим на разстояние от брега на езерото, тъй като калищата бяха ужасно коварни и човек лесно можеше да затъне в тях, а едва ли щяхме да стигнем до баня преди края на деня.

Приближихме се до махащия ни човек, който беше свалил вече ръката си и ни очакваше с нетърпение, а може би даже и с лека досада. Такъв си беше моят стар съученик – мразеше да се помотват хората около него.

За да разведря обстановката, заговорих с приповдигнат тон:

– Добра среща, Дечев!

– Добра да е, Николов – отвърна той и отпусна стегнатото си лице. Среден на ръст, с гола глава и сухо, сурово лице, полицаят имаше груб вид, но излъчваше сигурност и професионализъм. Беше изключително педантичен и пунктуален, но откровен, умен и открит, какъвто и го помнех още от ученик. Само с едно нещо не бях свикнал – с официалното му облекло. Сакото му придаваше някаква допълнителна авторитетност, но навярно в хладната утрин му служеше и за да го топли, а не само за да поддържа някакъв условно задължителен дрескод.

– Главен инспектор Андрей Дечев – подхванах аз, – запознай се с главен асистент Павел Иванов.

Двамата си стиснаха ръцете.

– Толкова млад, а вече главен асистент, а? – подхвърли Андрей.

– Дипломант е – обясних. – Наричам го „асистент“ колкото на шега, толкова и за да го мотивирам допълнително в кариерното му развитие.

– Откъде си, момче? – попита го полицаят.

– Павел е кестен – побързах да вметна и двамата с Андрей се разсмяхме.

Асистентът ми гледаше глуповато и не знаеше какво да каже.

– Шефът ти иска да каже, че си столичанин. Значи не си свикнал да си каляш обувките.

– А, тук бъркаш – пак се обадих аз. – С него вече сме били на няколко експедиции. Малко е несръчен, но се справя все по-добре.

– Ами... благодаря – изломоти Павел, но с усмивка. Отдавна ми беше свикнал и не се засягаше на подкачанията ми.

– Да видим как ще се справи на тази експедиция – изстреля Андрей и ме прониза с поглед, вече напълно сериозен. – Вижте там. – Посочи към скалата и се отдръпна, а ние приближихме към разкритието.

Павел, изглежда, беше не само по-любопитен от мен, но и по-нетърпелив – изпревари ме, като ускори крачка напред, а аз скептично се извърнах към Андрей и го попитах директно:

– Какво точно се е случило тук? Ще ми кажеш ли най-сетне?

– Двама изчезнали – издекламира полицаят. – Според свидетелите на случката от водата се показало някакво влечуго и ги завлякло на дъното.

Бях чул в новините за изчезването, но в нито една медия не бяха споменали за каквото и да е влечуго.

Вдигнах вежди с насмешка:

– Вярваш ли в подобни дивотии?

– Много добре знаеш, че не вярвам.

– Тогава защо ме повика?

– За да ми кажеш какво е онова нещо. – Той погледна някъде зад мен и аз пак се обърнах към скалата.

Павел беше застанал до нея. Беше в ступор.

– Боже мой – каза го повече на себе си, но го изрече толкова силно, че ме стресна. След това повтори: – Боже мой!