Най-младата българска авторка на Панаира на книгата Джулия Иванова: Авторите едва ли ще спечелят от по-ниското ДДС на книгите

◊ ПОКАНА

Тази събота, 11 декември, от 17 часа най-младата авторка на Панаира на книгата в НДК – Джулия Иванова - ще очаква да се запознае с малки и големи мечтатели и все още вярващи в чудеса на щанда на „FOX book café“ – номер 118, на партера, за да им разкаже как човек, който е решил да повярва в себе си, може да осъществи най-съкровената си мечта – сам да издаде своя книга!  

Според Джулия да напишеш книга е истинско предизвикателство, но е такова, с което да се справим.. Големите издателства трудно обръщат внимание на „малките“ писатели, а по-малките издателства не могат да поддържат големи тиражи. Какво се случва пък, когато освен да пишеш, можеш и да илюстрираш, да правиш графично оформление и изобщо да издадеш книгата си сам? Отговорът е – появява се „Приказка за Рила“. Въпреки уменията си Джулия се затруднява да направи всичко съвсем сама, защото не познава никой, който е издал книга. Тогава тя търси помощ във фондация ABLE Mentor и намира най-страхотния ментор-чудо Валентина Макарестова, която помага на всяка стъпка от процеса. Това обаче не е краят на процеса, а едва началото, защото следва моментът, в който си готов да достигнеш до своите читатели, а когато си само на 17 години, това изобщо не изглежда възможно. Джулия признава, че именно това е била най-трудната част, защото не е свикнала да се „рекламира“ сама. След като е преминала през целия книгоиздателски процес от самото му начало, Джулия оценява изключително високо вложения труд на всеки един етап и смята, че ако искаш нещата да се получат и не пестиш усилия и време те ще се. Затова и вярва, че ако ДДС за книгите продължи да бъде по-ниско, повече книги ще могат да достигнат до точните си читатели. Също така обаче мисли, че българските автори са последните по-веригата, когато стане дума за хонорари. Хората, които всъщност са причината една книга да се роди, сякаш накрая имат най-малко общо с нея, разсъждава Джулия. 

Да направиш всичко сам е огромно усилие, но да се представиш сам пред големия свят, ето това вече е чудовищно усилие, споделя 12-класничката, която ненавижда да се хвали, защото вярва че книгата говори  сама за себе си. Джулия има страст по изящните изкуства, затова всички  илюстрации в книгата са нейни и и те са това, което правят малката-голяма “Приказка за Рила” незабравима. Освен това тя готви първите си изложби, а в незнайно-откъде-успялото-да-се-появи свободно време преподава на деца от 1 до 6 г. в образователен център „Хелен Дорон“.

И понеже мечтите са само цели, които човек, ако е достатъчно сериозен, може да си постави да следва и да осъществи, Джулия Иванова си е заложила за цел да кандидатства във Френската национална художествена академия с „Живопис и история на изкуството“. Налага ѝ се в момента да изучава усилено и френски език. Смята, че това би ѝ било от полза, ако реши да продължи още малко процеса по самоиздаване на книги и да преведе „Приказка за Рила“ сама. „Приказка за Рила“ е малка книжка за големите мечти, които могат да се сбъдват. Тя е разказ за момиче, което търси своето предназначение в живота. Книгата задава въпроса, интересуващ малки и големи от зората на човечеството: „Къде е мястото ни в света?“. Рила, като истински герой, поема на пътешествие и с помощта на Слънцето открива своята цел!

Ако искате да разберете повече за книжката-бижу (от която, между другото, става чудесен коледен подарък) и за авторката ѝ Джулия, да получите автограф и стикерче с любимата ѝ Рила или нейния приятел Слънцето, няма нужда да минавате през мениджъри, агенти, големи издателства или претъпкани книжарници , просто последвайте мотото на книжката – „Дай си време!“. Дайте си време и посетете Панаира на книгата в НДК тази събота.

Малкото бижу „Приказка за Рила“ може да се намери време също във “FOX book café”, както и в избрани галерии в София, ако потърсите наистина добре. Или пък пробвайте в Instagram на: @_julia__draws_

* * *

Откъс от „Приказка за Рила“ на Джулия Иванова:

„Всички растения си имаме душички. Денем си ги крием в семенцата на топло под земята, за да не ги виждат хората и да тръгнат да ни разпитват и да досаждат, а нощем пускаме душите си на свобода, да се поразтъпчем, да си поиграем и поговорим с другите растения.”

„Разбирам!”, отсече Рила и наистина разбра. „Ама всичките ли растения имат душички?”.

Нямаше нужда от отговор, множество светлинки плахо започнаха да излизат от почвата, от стволовете на дърветата и измежду рошавите бодли на храстите.

„Всички.”, кимна Теменужка.

„А защо само в Гората излизат... какво им е на душичките в Сивия град? Нито веднъж не съм виждала душичка на разходка там!”, попита Рила.

„На една душа ѝ трябва място да вирее. Всяко стръкче цвят в града си има душичка, затова можеш да говориш с тях. Но те не могат да излизат нощем, притискат ги бетонните плочки на тротоарите и сивите кутийки по блоковете. Затова не излизат. Просто няма къде.”

Рила се натъжи за приятелите си от града. Сигурно е тежко да няма къде да ти вирее душата, да знаеш, че има място с достатъчно пространство тя да се разтъпче, но на теб да ти е отредено такова, където само да можеш да разказваш стари истории, без душичката ти да има възможността да потича на свобода“.