Издания / премиери

"Вдъхновение от първата цигулка" - първата стихосбирка на Луиза Павлова-Лу

Представяне на книгата: 28 август 2020 г., 19 ч., Национален студентски дом

"Вдъхновение от първата цигулка" - първата стихосбирка на Луиза Павлова-Лу

 

◊ ПОКАНА

На 28 август 2020 г., от 19 часа в Национален студентски дом (пл. „Народно събрание“ № 10, София) ще бъде представена първата стихосбирка на Луиза Павлова-Лу „Вдъхновение от първата цигулка“.

Ето какво пише за книгата в предговора ѝ д-р Веселина Василева от Нов български университет:

За вдъхновението

Дълбочините на човешкия свят са сложни и неразбираеми, родени от собственото ни мислене, но и от връзките ни с хората, с които обитаваме заедно този свят. За древните мъдреци именно тези две неща – говоренето със себе си и свързаността ни с другите, са линиите, които могат да означат божественото. Това е и което ни прави по-големи от параметрите, които ни означават като човешки същества с начало и край. За тези неща ме накара да мисля прочитът на стиховете в тази книга – за това – кога ставаме по-големи от биологичната клетка, която ни съставлява – кога разбираме безкрайността на информацията, която тя носи – събирана и запечатвана поколение след поколение, започнала оттам, където сме били непознати и достигаща до там, където нещо от всички нас ще се пренесе. В бъдещето и без да сме видими ще бъдем, защото отношенията ни с другите хора, подобно на наследствената памет, ще се отнесат към нас така, както душата се отнася към тялото.

Стихотворенията тук са любов. Те са единствено и само любов. Любовта във всичките и измерения – от най-познатите и най-конкретните – до най-необхватните, от дъжда до вдъхновението, от едни червени обувки, които като акварелно петно стоят вътре в черното на толкова чувства – до онова, което не забелязваме често, но понякога то ни връхлита и ни кара да се чувстваме по друг начин.

Поезията в тази книга е такава – припомня това чувство и иска от нас да са го спомним добре, дори да го създадем, да го преизобретим, и не спира дотук – иска да бъде разбрано, защото именно разбирането му ще може от думите отново да създаде живот. Между тези корици има не просто стихотворения – има разказ – в който трябва да се заслушаш, за се понесеш по разказа на собствения си живот. Италия, древният Рим, алитерациите на забравените загадки, кръв, която се превръща във вино, преливанията от едно в друго те опияняват, докато вървиш по каменните улици на история, която не е от твоето време – това може да доведе само до едно – до сливане, и от тук насетне – до невъзможността да отделиш едното от другото, защото никой не може да раздели вплетения в огъня огън – изгряването на любовта. Любовта, която се разбира едва след многоточието…

Разбрал ли си я? Това ще попита всяко едно стихотворение. Ще попита кротко и няма да иска да изчака отговора. Отговорът се прави трудно, прави се бавно, така – както е тежко да се разбере какво създава вдъхновението на втората цигулка. Възможно ли да има такова нещо във Вселената, което да вдъхнови втората цигулка. За първата е ясно. Но? Дори само този ред от едно от стихотворенията – „Кой ще бъде вдъхновен да свири втора?“ – може да създаде цяла една книга, в която стихотворенията ще бъдат написани не от думи, а от мисли. Той не може да се коментира – може да се търси бавно – но не в тъга – става въпрос за вдъхновение, за прохождане, за смяна на местата, на жанра, на мелодията.

Има стихотворения, които могат да се приемат като време – има други, в които можеш да наблюдаваш тихо самото създаване на времето, неназования изгрев, в който се претопяват отчаянието и надеждата, любовта, споменът, нещо малко, нещо отминало, нещо – което по всички закони ще се роди като нов ден, въпреки всичко. Много малко от стихотворенията имат заглавия, сякаш за да предизвикат, обратно на онези, които разказват своите истории. Обратно на времето се появява „Без време“ – една невероятно добра метафора – на страшното и хубавото в едно. Нещо, което може да се нарече майсторство. Нещо, което може да сътворява и прибира времето, което може да създава и да изтрива цветовете.

Тя цялата бе живот
Очите ѝ дълбочина
Погледът прикрит, пронизващ
Устните сочни малини
Като кървава роза
С наболи бодли
А умът ти шепти
Наближава есен
Ще закапе цвят след цвят!

Такова остро преминаване между цветове, които не са близки - червеното и жълтото на есента, за да разбереш, че не само те ще минат своята метаморфоза  на „наболи бодли“, метаморфоза, която чрез появяването прави изчезването, че всичките ще изчезнат - за да се създаде черното. Или бялото? Това е само едно стихотворение.

Ще се изгубите в пътищата на редовете, ще се изгубите във всяко изречение, в което има думата "търпение", особено в случаите, в които много хубаво се оплита бавното на търпението, за да се покаже колко всичко е бързо, или поне най-главното. Велико изливане в различна бързина - за да се достигне до този така категоричен край, в който не вали, дори не се излива, там просто всичко вече се е изляло, затова  остава само познатото многоточие, на което можеш да сложиш каквото си пожелаеш, или по-скоро - каквото си позволиш, защото там може да бъде само Бог.

Да се пазиш от неща, които са безплътни и още повече - да се пазиш чрез неща, които са безплътни - бодлите-самота - невероятните асоциации към приказката за славея, който умира като пробожда сърцето си насред най-красивата си песен - Оскар Уайлд, или към таралежа на Жак Дерида от „Що е поезия?“ - много труден, но най-красив, проявен сега в едно стихотворение. Какво са бодлите на стихотворенията? Каквото и да са - доближаването е невъзможно, или – боязливо, а поради това и може би най-желано.

Живеем в кръговрат, в този кръговрат са всичките неща, които забелязваме и които ни понасят в ритъма си, в него са въздухът, въпросите, превръщането на приказките в разкази, в стихотворения и картини, в него са сложните отношения да си сам, да си с друг, да си пред други, да си ти, който си и други… В отсенките на черно и малко по-светлото - като модел, някаква красота, която има откъде да я познаеш, но не се знае дали можеш да я достигнеш, защото не е модел, а е истинска. Като в кръговрат въртим и всичко онова, което изпитваме в сърцето си.

Все по-голямото събиране на мига в божественото желание, и пак мигът, и пак съзнанието - за да се върне вечността чрез хубавото трудно надделяване.

Доближаването на недоближимите неща. Хубава и сложна поезия, която Вселената е родила през очите, ума и сърцето на един толкова млад автор. През ръцете на някой, който дори още не е имал толкова дълго време, за да напише толкова голяма поезия. Изглежда невъзможно също като това - да се обясни как самата поезия в малкото си тяло успява да обхване това, което не може да се покаже по друг начин.

Сигурното е само едно - в края на улицата на поезията – винаги стои един конкретен човек. И всеки знае за себе си – кой е той.

 Д-р Веселина Василева 

 

Автор:
13.08.2020 г. 12:36
Посетено: 600
Етикети: Веселина Василева, дебют, представяне на книга, поезия, стихосбирка, „Вдъхновение от първата цигулка, Луиза Павлова-Лу
Линк към публикацията:
https://kulturni-novini.info/sections/4/news/31544-vdahnovenie-ot-parvata-tsigulka-parvata-stihosbirka-na-luiza-pavlova-lu