Премиера на поетичната книга на София Филипова „Жажди“ в клуб „Писмена“

◊ ПОКАНА

Клуб „Писмена” на Националната библиотека „Св. св. Кирил и Методий” и издателство „Изток-Запад” ви канят на 5 декември от 18 часа в Заседателна зала на втори етаж на НБКМ за премиерата на поетичната книга „Жажди” от София Филипова.

Модератор: Стефка Рангелова

Добре дошли!

◊ ЗА КНИГАТА

Из рецензия на Георги Цанков: „Няма норми на човешкото сърце. Няма разум. Във горещото и врящо, и кипящо чувствено море съм хвърлена.“ Започва нашето плуване, заедно с лирическата героиня на „Жажди”. Тя е „многоръка, многогласа, многознаеща“, за стиховете й няма възраст, изпълнени са със „стръвност, порив и желание“. Нещо фаустовско откривам в намерението й да „обхване необхватното“ ...

Преди нея се опитаха да сторят същото Багряна, Дора Габе и Блага Димитрова, а тя сякаш продължава размислите им и дори стига по-далеч от тях. Рядко е в наши дни да възбуди сетивата ни едновременно модерна и класическа поезия, интелектуална и емоционална. От корицата на книгата ни гледа вълшебен портрет на София, рисуван от мага на четката и неин съмишленик през годините Иван Кирков. Образът е някак не само красив, но и мистичен, замислената жена крие в себе си някаква съдбовна тайна. Изкушаваме се да потърсим неизреченото в стиховете – тя няма нужда от дадена наготово музика, а трябва да предаде „дивашкото гърлище“ на вятъра при „силен гняв“. Успял ли е някой от предшествениците й да го стори? ...

В някои от стихотворенията ще открием припомняния на виденията на нейни събратя по лирични откровения – от Иван Теофилов и Салваторе Куазимодо, до Йосип Ости и Аксиния Михайлова тече трескав диалог, доказващ общото между творците „с различен жребий“, които – „преди да потънат неусетно в нощта“ – оставят на живите своята магична енергия, учат ги (без да ги назидават) как да допуснат живителния въздух в „клетката от думи“. Много рядко и вълнуващо изживяване е да се докоснеш до дълбоко философска поезия, която същевременно изпълва „със сладка отрова“ душевния ти смут. От пещерата на идеите изникват не само сънища, но и лумва светлина. Кой ли е начертал „тъй късния й изгрев?“ Естествено, гъстите пластове култура, естествено, невероятната човечност, но има и друго – умението й да остава в междувремието, да осъществява „божествения полет, слял в своето сега минало и бъдеще и всички тайнства на тоз загадъчен живот.“ Няма при София Филипова измъчено дирене на префърцунени думи, няма заиграване със скептичност и с цинизъм – нейната песен е жива хармония – „на душа и сърце, на живот и на смърт, на началото с края, на безкрая и още по-надалече…“ Стиховете в тази необикновена книга не са събрани механично, те ни връхлитат устремно, наслагват настроения и чувства, превръщат се в роман, където „превратностите на играещия си с нас живот“ изглеждат страхотно истински, сякаш сме искали да разкажем за себе си, но поетесата ни е изпреварила и е предала най-съкровеното ни послание. „Всичко прекрасно е рядко“ – цитира тя една латинска сентенция и с цялото си светоусещане я доказва. Колкото повече са страданията и изпитанията, толкова по-ярка е светлината на доброто и на истината, изгряла в прозренията й. „И най-нещастният в интимните си чувства е по-щастлив от празното сърце“ - бих изписал тези слова по стените на къщите, бих ги запазил завинаги в съзнанието си, за да не забравям никога нейния безсмъртен образ – след неспасяемите мъчения тя държи в ръцете си, невярваща още „птицата Феникс, щастливата“. Пияна е от „слънце, нектар и ухания, слиза зашеметена в долината Аркадия“. Границата между осезаемото и въображаемото изчезва – колцина поети го могат!

... Жаждите са завинаги запечатани между двете корици на поетичната книга, която е събитие – не само за днешния ден, но и за утре, събитие, след което макар да изглеждаме все същите“, “вече сме други“ – „О, каква свобода на излежалия вече затвора си!“ Благодаря ти, София, за огнения стълб на духа ти, който ми възвърна вярата в разума и в сърцето.