Архивите говорят

Национален дарителски фонд “13 века България” е спомоществовател на скъпоценната документална поредица “Архивите говорят” – издание на УИ “Св. Климент Охридски” и Главно управление на архивите при Министерския съвет на Република България.

Поредният том, на който ще обърнем внимание тук, е посветен на “Българите от Западните покрайнини (1878-1975)”, издаден през 2005 г. в памет на дългогодишния изследовател на Западните покрайнини Методи Петров.

Тази книга е първото документално издание у нас за българското население в областта от р. Дунав до р. Драговищица, известна от 20-те години на ХХ век с геополитическото название български “Западни покрайнини”. Вярно е, че известни автори от най-първите ни модерни учени и творци като Йордан Захариев, Стилиян Чилингиров, Йордан Иванов, Емануил Попдимитров, Жана Николова-Гълъбова и др. са писали за този край, но въпреки това до момента няма задълбочено и цялостно историко-научно изследване на българите от Западните покрайнини, чиито селища по волята на съдбата са останали извън политическите граници на съвременна България.

В настоящия, 35-ти том от поредицата “Архивите говорят” съставителките Елена Бугарчева и Людмила Зидарова полагат в хронологичен ред 432 документа, които ясно очертават историко-политическото развитие на т.нар. Западнопокрайнски въпрос. В съставения по този начин “автентичен разказ” (с. 6) за участта на западнобалканските българи се оформят няколко етапа от поредната ни национална трагедия – загубата на български етнически територии на запад от Стара планина: 1) след Сан-Стефанския договор: Нишко и Лесковацко; 2) след Берлинския договор: Пиротско, Вранско и части от Трънско; 3) след Ньойския договор: Царибродско, Босилеградско, Кулско и други части от Трънско. В документ № 242 поетът-символист Емануил Попдимитров, тук в качеството си на бежанец от Западните покрайнини и на председател на Върховния комитет на Организацията на емигрантите от Западните покрайнини на България, пише: “Пътешествениците от ХVІІ и ХVІІІ век определят етнографската граница между българи и сърби по поречието на Морава”, като допълва, че още “През 1833 г. те [сръбските политически дейци] откъснаха областта на Тимок, а Берлинският конгрес им даде областта на Морава” (с. 409), за да се стигне до окончателната загуба на западните български краища (Видинско, Кулско, Царибродско, Трънско и Босилеградско) и до “разсичането” на българските села (Стрезимировци, Калотина, Славчето…) между две съседни държави.

Трагедията на българите от Западните покрайнини е представена в този том от архивната поредица обективно, дори формално – чрез документални жанрове като рапорти, укази, поверителни писма, доклади, жалби, шифровани телеграми, откъси от протоколни и летописни книги, апели, резолюции, вербални ноти, отчети и т.н. Но дори от тези уж сухи документи може да се усетят протестът и болката на онеправданите ни сънародници, останали извън пределите на българското отечество. Въпреки, а може би и благодарение на перфектната археографска обработка на материалите, които имат всички нужни за изворните текстове означения, тази документална книга предава убедително духа на времето и мястото, свързан с историята на българските Западни покрайнини.

Впрочем НДФ “13 века България” и преди е подкрепял подобни културно-исторически инициативи – незабравима остава етнографската изложба “Разсеченият двор. Делник и празник на българите от Западните покрайнини” в ЕИМ при БАН от 1996 г. в София.