"Тайнството на живота" - нова книга от философа Ангел Грънчаров

◊ ЗА ИЗСЛЕДВАНЕТО

Не са много думите, които при произнасянето предизвикват трепване, лек спазъм в сърцата ни. Животът е първата сред тях, наред с думи като свобода, истина, красота. Каквото и да правим, ние в крайна сметка най-много от всичко слушаме сърцето си, вярваме на неговия отклик, опитваме се да следваме повелите му. Сърцето никога не лъже. То обича само истината…

Ако "изворите на живота" са тъкмо в сърцето (според древното библейско свидетелство), то тогава няма защо да се учудваме, че сърцето знае всичко, а ние сме му изцяло подвластни. Затова книгата на философа А. Грънчаров се стреми да "разчете" някои от знаците, изразяващи тайнството на живота, които сърцето мъдро указва. Изглежда този е начинът да попаднем пряко в сърцевината на иначе непонятната мистерия, наречена живот. Пренебрегването на това, което сърцето говори, е прекият път към "израждането" на човека. "Вслушването" обаче в неговия говор ни привързва здраво към автентичното съществуване, към истината на живота за човека. Векове наред търсена, тази истина си остава загадката пред всеки живеещ, която всеки път трябва да разгадаваме наново.

Авторът тръгва от простия факт, че човекът е живот, че ние сме живи и влюбени в живота същества, от което следва, че по никой начин не бива да му изневеряваме (да си мислим, че сме "нещо повече от това", че сме "нещо повече от него"!). Но човекът е и разбиращо същество, което значи, че не се задоволява с "простата даденост" на непосредствения живот, а непрекъснато търси смисъла, неговата ценност за нас самите. Понеже всеки от нас е човек ("както изглежда"!), а също и иска да бъде човек, то разбирането на живота се свежда до интуитивния порив за търсене на "себе си в самия себе си", т.е. на човека и човешкото в себе си според тяхната идея.

Оказва се, че ние живеем като че ли само затова непрекъснато да търсим себе си, което, от друга страна погледнато, означава, че постигаме себе си само когато свободно и сами "правим" себе си, своето бъдеще, а значи и съдбата си. Нищо от това, което сме и което ще бъдем, не ни е дадено наготово; единствено животът е основата, върху която "градим" и творим себе си – възползвайки се от своята свобода. Да създаваш "човека в човека ("своето Аз в себе си") е отговорната мисия на живия човек, на която всеки трябва да служи съзнателно и всеотдайно. Другояче казано, да живееш човешки, означава да насърчаваш живота в живеещото, да разкриваш жизнеността си като самобитен и свободен Аз, следователно, да живееш пълноценно. Пътят на живота у човека изцяло съвпада с пътуването към самия себе си, от което не можем да се откажем.

За това как се "прави" всичко това разказва книгата, чието основна тема може да се определи така: “пътуване към себе си”. Тази книга не казва "всичко" – такова пожелание би било съвсем абсурдно – но казва онова, без което не може, което трябва да разбираме най-ясно и най-добре.

Чисто практическият, "делови" възглед спрямо живота, който в ХХ век съвсем закономерно се наложи през толкова много изпитания, добива своята завършеност и пълнота само чрез проясняването и разпространението на екзистенциално-философските и дори психологическите корени, от което той така или иначе и израснал. Нашата "деловитост", отдадеността ни на делото и действието, е многоизмерна, тя е изпълнена с коварства и "хлъзгавини", "опаката" й страна също трябва да се разбере. Не трябва да допускаме в душите ни да се настанява повърхностния оптимизъм, който не забелязва и най-близкото, какво да говорим за най-дълбокото. "Вглъбяването" в себе си, което е главно предизвикателство пред "разумния" човек (често смятащ себе си за "най-плиткото"!), не трябва да бъде непосилна задача за нас, живеещите в "ерата на компютърните технологии". Ето защо книгата ТАЙНСТВОТО НА ЖИВОТА се опитва да помогне за решаването на тази задача, която времето все по-остро поставя. Или поне – ако тя сама по себе си е прекалено амбициозна – да импулсира съвременниците си в едни търсения, които по сложността си далеч превъзхождат всичко онова, което човекът е създал. И ако тайнството на живота непрекъснато ни говори, то от нас се иска просто да изострим слуха си – за да чуем онова, което иначе никога няма да проумеем сами…

◊ ИЗ ВЪВЕДЕНИЕТО

През грижите и безпокойствата на така динамичното всекидневие от време на време пред всеки от нас се изправя "проклетият" въпрос: "Защо живея?". От този основен въпрос не може да се скрие съзнанието на нито едно човешко същество, той изплува в душата ни, когато най-малко го очакваме и ни преследва неуморно. Обикновено сме склонни да се самозалъгваме с "успокоения" от рода на това, че "тук всичко е ясно", или пък че "няма проблеми", с надежди, че "все някога ще разбера", и дори с очаквания, че "тайната на моя живот сама ще ми се разкрие", но "от мене нищо не зависи", иска се само "просто да живея" и т.н. Отбягвайки "фронталния сблъсък" с най-първия въпрос на съществуването, от който зависи всичко останало, ние всъщност сме изпаднали в отчаяние от неимоверната трудност, от "мъчнотията", скрита в подобни въпроси – но отчаянието продължава да ни "гризе отвътре", а напразни са опитите да се преструваме, че то не съществува. Напротив, засилва се: защото въпросът "Защо живея?" влече след себе си цяла върволица от подобни питания – "Какво да правя?", "Какво искам от живота си?", "Какво искам да постигна?", "На какво мога да се надявам?", "Мога ли да разчитам на някаква опора?", накрая, "Какво съм аз самият?", "Накъде отивам?", "Кой е моят път?" и т.н., на които също трябва да се отговаря.

Търсенето на отговори, които могат да прояснят личното разбиране на живота от отделния човек, е особено интензивно в годините, в които животът е все още "пред нас", т.е. в младата възраст, но не стихва и по-късно, чак до последния миг, когато човек се пита може би по-различно, а именно "Защо живях?". Безпокойството, пораждано в душата ни от тези непреодолими питания, ни прави открити към великата тайна на живота, за разгадаването на която като че ли сме родени, за проясняването на която изобщо живеем. Тук никой не може да разчита на някой друг освен единствено на себе си, на своята способност да разбира. Тук чуждите съвети не помагат и ничия "опитност" не може да замени моето ориентиране, непосредствено преживяната истина, която нищо друго не може да ми я даде. Това е така, защото всеки от нас живее своя живот, разполага с една неповторима жизненост, чиито пориви усеща в сърцето си – единствения извор на собствения живот. Могъщата пристрастеност към живота, основа на отдадеността ни към него, трябва да бъде разбрана в нейния корен. Това обаче може да бъде направено от всеки един поотделно, от всеки живеещ за неговия си живот. Тук "общите теории" са неуместни и непотребни, те нищо не могат да ни кажат за най-важното и значимото, касаещо именно личността и субективността, конкретната човечност на "този" човек – който е изцяло ангажиран и дори погълнат от само веднъж ставащите мигове на неговия живот.

Ние сме склонни да се вслушваме в преживелиците на живи човешки същества като нас и да си "извличаме поука", да се задълбочаваме в интригата и жизнения смисъл на романи, филми и "мемоари", но след това откриваме, че сме все пак насаме със себе си тъкмо по отношение на най-важното: отговорността да живеем истински своя живот, която никой друг не може да поеме вместо нас, заради мен самия. Тази "самост" или дори неизбежна самотност на индивидуалното човешко същество, "захвърлено" в света с тежката си отговорност да живее както иска и както намира за добре, лежи в основата на неговата свобода, на избора на самия себе си, от който все един от нас зависи, благодарение на който непрекъснато "правим" себе си, своето съществуване, а оттук в крайна сметка и съдбата си. Чувствайки се длъжни да разполагаме свободно с живота и да поемаме пълната отговорност за него, ние вече сме предразположени да се заемем с главната задача, от която зависи всичко останало. А тя е: да живеем пълноценно, да постигнем истината на своя живот, автентичността си като човешки същества, да се включим без остатък в битието на съществуващото, да се овладеем от неговия дълбок порив – и само така да преодолеем усещането за захвърленост в света и отчужденост от мистерията на живота. Оказва се, че "проблематичността" на всекидневието, от която тръгнахме в своите натрапчиви питания, може да бъде кардинално надмогната с вяра, със съдбовна увереност в себе си, а оттук и в иначе непостижимите корени на човечността.

На своите дълбоки жизнени основания не бива да се противопоставяме, от тях не трябва да се откъсваме, не трябва да се оставяме на пагубната суетност, която винаги е израз на скрито отчаяние, на всичко разяждаща безнадеждност. Лекомислието, повърхностната отдаденост на случайното, на онова, което е само гол каприз, на изглеждащото ни привлекателно, на мимолетността с нейния всичко отнасящ поток, е най-прекия път към това да пропилеем живота си и да достигнем опустошени и жалки до неговия бряг, до неговия ужасен, безкрайно мрачен и вледеняващ всичко край – смъртта.

Животът ни, разпрострял се подобно на река между два бряга – раждането, явяващо се начало на всичко, и смъртта, която на повечето хора се иска да бъде абсолютен край на всичко – както и да го мислим, е насочен именно към смъртта, която като че ли е опаката страна на живота, но едва ли е негово пълно отрицание. Защото иначе отново изпъква коварния въпрос “Защо живея?”, а на него съвсем не може да се отговори удовлетворително ако кажем: “За едното нищо, за всичко поглъщащата смърт!”. Смисълът на живота, оказва се, по парадоксален начин зависи от разбирането на смъртта: та нали ако смъртта е нищо, то тогава нима животът ни може да бъде всичко?! Но… какво е онова всичко, което се оставя да бъде погълнато без остатък от нищото, от абсолютната пустота и от пълната лишеност от съществуване?! Битието на човека, насочено в своите дълбини към смъртта, не е инцидент или аномалия, не е напразен труд за нищото, цялото ни същество се съпротивлява да приеме такъв един изход: пълната безнадеждност на живото съществуващо, а също и непреодолимата абсурдност на самото човешко битие. Темата за смъртта, неотделимо свързана с темата за живота, не може да бъде безразлична на нито едно човешко същество, което е избрало за своя участ живота, а не смъртта – но точно затова разбиращо смисъла и на живота, и на смъртта.

Избирайки живота и затова всекидневно съпротивлявайки се на слабото у нас, на онова, което иска да умира, ние се опитваме да постигнем и разберем и щастието, по естествен път произлизащо от съзнанието ни за дълг пред самия живот и пред самите себе си като живи същества. В един велик миг разбираме, че човешкото щастие съвсем не се определя от мимолетни и преходни неща, а зависи само от онова, което ни говори и за което настоява непрекъснато нашата съвест, гласът, който ни нашепва да правим добро и да се отвращаваме от злото, да бъдем искрени и да държим на своята чест, да се приобщаваме към благородното и да изпитваме погнуса от низкото и от онова, което е израз на малодушие, на душевна низост и извратеност, а в крайна сметка и на безчовечност.

Трепетът, пораждан от вслушването в гласа на съвестта, е най-категоричното доказателство, че тя не е просто човешко творение или достижение, а е истински глас на Бога в човешката душа, говор на Божествената субстанция (най-дълбока същност) на битието, към който не бива да оставаме глухи и безразлични, ако искаме да бъдем достойни за живота. Животът, който все пак ни е даден като най-скъп дар, който не е “направен” от нас самите или сътворен от нас, а който дължим на Някой Друг, превъзхождащ ни във всички отношения, и на който точно затова трябва да сме благодарни завинаги. Тогава ще ни се разкрие тайната, че ако даряваме благо, т.е. сме благо-дар-ни някому (понеже Той ни е дал това благо: животът!), то само тогава с право можем да очакваме и да получим благо и добро от други спрямо нас, или поне от този друг, към който изпитваме благодарност. А към кой можем да бъдем най-много благодарни, ако не към Онзи, който ни е дал най-голямото благо – животът! – този живот, който трябва да направим човешки, т.е. достоен за човека, подобаващ за оня, които иска да бъде човек, а значи иска да постигне един истински, автентичен живот – и също такъв човек, именно в свое лице.

Разговорът по тези тук само щрихирани теми на практическата философия наистина е безкраен, той никога не е свършвал и едва ли ще свърши сред човешките същества, стремящи се към истината на живота. Вижда се, че тази така значима част на философията всъщност поставя и се опитва да реши едни прекалено човешки и всекидневно поставяни въпроси. Въпроси, от които нито един живеещ не може да избяга или да се скрие. Тя никому не натрапва готови отговори, а се вслушва във всеки човешки глас, търсещ истината за себе си и за своя живот. Тя само отправя предизвикателства и провокира търсенето на отговори с определен смисъл, който не е фалшив, изкуствен или “книжен”, а е жив, преживян непосредствено и премислен упорито и всеотдайно. Всеки човек в своето всекидневие така или иначе “прави” практически своя живот, макар че много често съвсем не си дава отчет, че това, което прави, може да се нарече и така, т.е. че то е философия, при това практическа. Потребността от съзнателно и разумно поставяне на тези въпроси за живота и човека, която е особено силна при самоосъзнаващия се млад човек, може да бъде задоволена само чрез изучаването на практическа философия – и не другояче, а като непреодолима, макар и често несъзнавана човешка потребност, направлявана от порива ни към разбиране и търсене на смисъла.