Премиера на „Записки. 1970-1993“ от Константин Павлов

◊ СЪБИТИЕТО

Издателство „Факел експрес“

представя
„Записки. 1970-1993“ от Константин Павлов
Трето допълнено издание

Художествено оформление акад. Светлин Русев


Думи за поета и книгата Георги Борисов
С участието на Руси Чанев и Валентин Ганев


10 април 2017 г., понеделник, 18. 00 часа
галерия „Средец“
(Министерство на културата)


◊ БЕЛЕЖКА НА ИЗДАТЕЛЯ

Настоящото издание включва записките, водени саморъчно от Константин Павлов в две тетрадки с твърди корици – Голяма и Малка. Някои от тях са нахвърляни на отделни листове, грижливо запазени от съпругата Мария Павлова, други са преписвани или правени от нея под диктовката на поета. Основната част от тия записки, подбрани и подредени от автора им, излезе през 2000 г. в издателство „Жанет 45“. Тук читателят ще намери повече от 60 нови фрагмента, както и отделни отговори от интервюта и на анкети, които поетът даваше винаги писмено или с изричната уговорка непременно да изчете и одобри, преди те да бъдат отпечатани. Независимо че отделни редове или цели пасажи от тях читателят ще открие в приживе издадените от поета „Записки. 1970-1993“, решихме да ги повторим и в техния първоизточник – споменатите интервюта, едно, за да съхраним оригиналния им вид, и второ, за да покажем крайно своеобразния процес на авторовия подбор.

Издателите благодарят на Мария и Донка Павлови за предоставената  им възможност да осъществят това трето допълнено издание на „Записки 1973-1990“, както и на акад. Светлин Русев за неговата готовност да се заеме с цялостното художествено оформление на книгата.


◊ ОТ АВТОРА

Роден съм на 2 април 1933 г. в с. Попово (после Витошко, преди - Чекàло; в момента и отдавна – дъно на язовир „Студена“), Пернишко.

Засега това е достатъчно – нямам намерение да пиша хронологическа биография, а само разбъркани откъси, наблюдения, мисли, преживявания. Убеден съм, че тези отделни частици живот, ако бъдат искрени и точни, самички (след това) ще се подредят по такъв начин, та цялостната картина няма да загуби логиката си като възприятие за един индивидуален живот в едно конкретно време. С хората около мен, естествено. През различните периоди от живота ми критици агенти (писмено, а най-често устно) са търсели обяснение (хем неграмотно, хем спекулативно) на „феномена“ К. Павлов. Най-напред се пусна слух, че знам много чужди езици, а моите стихове са преводи на разни вредни модернисти. Когато се убедиха, че не само не знам какъвто и да е чужд език, а дори българският ми се съпротивлява, тогава потърсиха други, но по същество същите версии – той е ученик на Кафка (когато не бях още прочел ред от Кафка), той подражава на абсурдистите (без да съобразят, че шопският хумор предхожда и превъзхожда абсурдистите с десетки векове и милиони качества), после твърдяха, че съм под влияние на магическия реализъм (без да направят справката, че поемата ми „Петима старци“ е написана няколко години – и отпечатана също по-рано – преди „Сто години самота“ например). Без да обсъждам факта, че моята поема е по-добра (толкова пъти поне, колкото е цифрата в романа на Маркес). На такива хора, ако им покажеш новоизгряваща звезда, те ще ти отвърнат: „Виждали сме звезди, тази прилича на другите звезди“. Прилича. Вярно е, че прилича. Не претендирам да съм звезда, но все пак съм светулка. „Виждали сме светулки.“ Виждали сте, знам. Да се открие приликата между две светулки (или звезди), е много по-лесно (и по-мързеливо), отколкото разликата между две светулки. Знам, че е нужна грамотност, за да видиш приликата между явленията, но двойно по-голяма грамотност (и обезателно талант!) е нужна да откриеш разликите, сиреч спецификата (оригиналността) на отделния талант. Иначе целият културен процес може да се подведе под един знак. Още една дума: те виждат приликата между маймуната и човека, но никога няма да забележат разликата – не разликата между маймуната и човека, а разликата между отделните хора. Най-смешното оставям за десерт: когато изчерпаха всичките си възможности за сравнения-обвинения, те заявиха най-категорично: „Такъв човек изобщо не съществува!“. Обявиха ме за зрителна измама. Като оня шоп, дето за пръв път влязъл в зоологическа градина, гледал жирафа, цъкал с език, дивял се на дългата шия и отсякъл: „Това не може да бъде!“. Сега пък се оказва, че разликата между магаре и жираф е прекалено драстична. Край. Навлязох в друга тема. Все пак защо тогава искаха да ме убият (и ме убиваха многократно)? В най-буквалния смисъл на думата. Нали са атеисти, нали не вярват в призраци?