Николай Табаков представя най-новия си роман "Византия"

Поради доста скокливия авантюристичен дух на моите скъпи родители съм живял някак разпръснато по всички краища на България. Димитровград, Видин. По-късничко – наследствено мисля – в Смолян, Враца и София. Интересно разбира се, но някак без корен.

Сега прекарвам времето си също разделно. Между столицата и едно китно родопско селце, където съм горд притежател на къща. Не казвам кое, за да не се стигне до масови сцени, виночерпения и родопски песни. Не че е лошо.

Завършил съм така нареченото висше образование в Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Българска филология. Естествено, поради литературни увлечения, да не кажа залитания. И с хероическата мисла, че рано или късно ще стана велик писател.

Рано? Или късно? Кога?

В желанието си да се затрупам с житейски опит и мъдрост (хайде сега) съм се захващал с всякакви странни работи. Всъщност, захващал съм се поради най-обикновен захлебващ недоимък защото след смъртта на баща ми – той почина на тридесет и три – у дома някак се опразниха рафтовете. Бил съм товарач на камион, професионален при това, строител, ръководител на строителни обекти, т.е. – техник, сръчен производител на тъжните видински гуми, дописник във вестник, издател. Всякакъв. Уверявам ви, това е крайно полезно.

В момента ръководя едно издателство и в най-скоро време ще ми побелее косата от това.

Иначе пописвам. Проза. И всеки миг ще махна с магическата пръчица и ще ви покажа части от няколкото книжки, които съм изстрадал в последните петнадесетина годинки. (Не е чак толкова силна дума – коя ли? – защото за да пишеш проза се иска здрава работа, седене, пъшкане и така нататък).

Освен това имам твърдото намерение точно тук да заявя, да извикам ако е нужно, че пишешият субект е крайно улеснен от новите модерни времена. Няма никаква нужда да се прави на народен водач, да гръмогласничи и развява знамена. Не е нужно да бъде назидателен и поучителен.

Не му трябва тояжката на Учителя. От него се изисква съвсем просто нещо. Той трябва да опознае добре това странно животно – човека, да разбере неговите крайни екзистенциални нужди и вечни въпроси и ако може да „преведе“ в ясни примери някой и друг важен отговор. Или поне да постави така примера си, че да заинтригува неколцината отявлени почитатели на литературата, да ги накара да се замислят и да продължат още по-упорито да търсят отговор на питането „защо съм жив“.

Според мен, пет човека са напълно достатъчни.

И като ви поздравявам – и петимата – оставам ваш възхитен почитател. Досещате се защо.