Нов брой на сп. „Пламък“

◊ НОВИЯТ БРОЙ

Традиционно сп. „Пламък“ поддържа във всеки свой брой богатство от теми, жанрове, стилове, естетически и идейни пристрастия, както и представителство на различни поколения.

Новият брой не прави изключение – акцентът е върху 120-годишнината на Гео Милев, но без да се прекалява – публикувано е есето „Пламенният“ от Николай Христозов и аналитична статия от Камен Васевски за езика, стила и оформлението на сп. „Пламък“ през 1924 г., основано тогава и редактирано от Гео Милев: „Езикът на списанието е свободен от езоповска обвивка. Всичко е открито, бойко, настъпателно и гневно. Цветовете са ярко разграничени, линиите – строго теглени. Стилът е афористичен, дързък и предизвикателен... Журналистическите жанрове съжителстват с литературните. Наред със стихотворенията и разказите се срещат и литературната рецензия, статията, отзивът, полемичната бележка, репликата, отчетът, хрониката.“

Прави впечатление, че главният редактор Георги Константинов се стреми да представя най-новите тенденции в литературата ни. Затова разделите в бр. 1 на „Пламък“ за 2015 г. почти без изключение носят логото или подсмисъла „нов“: „Нова българска поезия“, „Нова българска проза“, „Нова книга“, „Бъдеща книга“, „За първи път в „Пламък“. В тези разнолики страници ще можете да прочетете поетични творби с философски подтекст от Румен Шомов, Деньо Денев, Йордан Милев и Коста Качев, най-новото в интимните проникновения на Владо Любенов, Мария Маринова, Екатерина Кунова и Мария Генова, както и социално-непримиримите строфи на Върбан Велчев и лирично-изящните фрески на поетесата Татяна Любенова.

Вниманието на читателите се привлича от сатиричната поема на живия класик Марко Ганчев „Чартърни полети с наметалото на дявола“ (Небожествена комедия, част втора), както и от представянето с поезия на проф. Георги Едрев (преподавател по медицина, национален консултант по оториноларингология, но и автор на 4 стихосбирки, издадени от „Факел експрес“).

Определено може да се каже, че публикуваните къси разкази в този брой са истински шедьоври на жанра: лаконични, психологически достоверни, емоционално плътни, драматични, безпощаден разрез на антихуманните процеси в съвремието ни – на този деградиращ преход, който уби свещените ценности на българина: почтеността, уважението към родителите, култа към родното. Двете авторки – Дияна Тончева („Тефтери“) и Дима Николчева („Една коледна вечер“) са истинско откритие за литературните анализатори.

Списанието представя и откъси от новата книга на Георги Константинов „Човек за споделяне. Втора част“, както и акценти от бъдещите книги на Димитър Стефанов и Павлина Гатева.

В рубриката „Памет“ си спомняме за Александър Геров чрез есето на Дарина Герова „Бях горд, че живея в двайсетия век!“: „Тамара и Геров – граждани извън всекидневието ни, извън комбинативния мир, който винаги е във война. Те съществуваха в единство със словото – слово-импулс и образ, и същност, а не слово – показ. Духовността, тази Свещена земя за всеки народ, прозираше в човечната интелигентност на Тамара, а Поета слушаше, пушеше и премисляше... Като него може да се живее само с чиста съвест, съвестта на всеки поет се оглежда в поезията му. Александър Геров няма от какво да се срамува, защото никога не е създавал фалшиви стихове.“

В рубриката „Нова книга“ е представена антологичната книга на Лъчезар Селяшки „Съчки в слънцето“ (2014) чрез няколко стихотворения и критическа бележка от Владимир Стоянов. Юбилейните писателски фигури в броя са Трендафил Василев и Славчо Николов, а в рубриката „Памет и съвремие“ Банко П. Банков ни запознава с единадесет писма на режисьора Любен Гройс.

Литературната критика има значително присъствие чрез статиите на Георги Н. Николов и Панко Анчев, рецензиите на Валя Сотирова и Александра Ивойлова, есеистиката с културологична насоченост на Владимир Колев.

Почитателите на чуждоезичната литература могат да се доверят на Огнян Стамболиев, който умело ни повежда из творческите лабиринти на Михай Еминеску, наречен от него „Последният романтик в европейската поезия“.

Заслужава внимание да се отбележи, че в брой 1 на „Пламък“ е публикувано и едно малко известно писмо на Георги Марков, написано на 12 септември 1969 г. в Болоня и изпратено до Зиновия Янкова; тази публикация има значение за доизясняване на причините и обстоятелствата, накарали Георги Марков да остане в Италия. Той споменава свалянето на пиесите му от сцена, хулите срещу него по вестниците. В писмото се казва още: „Въпреки че тук се чувствам като зле присадено дърво, очевидно ще трябва да остана още малко, докато реша какво бих могъл да пиша у нас, или може би трябва да се простя с литературата и да се върна към инженерството си... Като към всичко това прибавиш и общата ненавист към мене, във всички кръгове и среди на нашата култура, излиза, че най-правилно би било да се откажа от каквото и да е публикуване за много години напред и да пиша така, за собствено удоволствие. Но автор без печат е като актьор без сцена.“

Похвално е, че Георги Константинов винаги намира най-точния формат, за да възкреси забравени автори, събития, факти: стихотворенията на рано отишлия си от видимия свят Теодор Христов ни напомнят, че „Усмивката на Бога“ (заглавие на книга на Т. Христов) е не само предупреждение, но и късчетата поклон пред изкуството, което би трябвало да ни извиси над потребителския фетишизъм в този век.