"Пожар, пожар!" от Ева Салис

◊ КРИТИКАТА ЗА КНИГАТА

Вълнуващ и завладяващ разказ, изпреден с нишките на иносказанието. (Бук Ривю)

Ева Салис е творец с много лица, темите й са значими, стилът й е многопластов и наситен с музика и багри. (Букс енд Райтингс)


◊ ЗА АВТОРКАТА

Ева Салис е родена през 1964 г. в Бендиго. Тя е автор на художествена и научнопопулярна литература. В много от книгите си изследва културата, емиграцията и националната идентичност. Първият й роман  „Хиам” спечелва австралийската награда за литература „Фогел” и е номиниран за Националната литературна награда за 1999 г. Последната й книга „Пожар, пожар!” е поглед през криво огледало към  любовта и семейството.


◊ ОЩЕ ЗА КНИГАТА

"Пожар, пожар!"

Трагикомична история на модерния ексцентризъм и краха на стремежа към хубав живот. Райското място на Акантия Худини се превръща в зловещо царство на абсурди.

Романът проследява неспокойния жизнен път на едно семейство през 60-те години, драматично определен от страха от живота и затварянето в собствения свят. Историята резонира в личния живот на Ева Салис – тя произлиза от музикално семейство, била е обучавана в домашно училище и възпитавана като гениална цигуларка, но когато достига зрелост, се отказва от музиката и избира друго поприще.

В книгата домашното училище е един вид кошмар − херметически запечатан свят, в който родителите се опитват... да установят пълен контрол над умовете на децата си. Идеята на Ева Салис е да пресъздаде семейство от такъв тоталитарен тип, но също и да изследва какво правят децата, израстващи в такава среда, как се освобождават от нея и освобождават ли се изобщо. Тя смята, че в известен смисъл децата остават заробени завинаги.

„Описах това опустошително поведение − казва Ева Салис, − защото произлизам от семейство на музиканти и ми е познато насилието над децата да станат като родителите си (повечето ми братя и сестри станаха музиканти), да си играеш със съдбата на децата и да отрязваш свободната им воля – от всичко. От това ме побиват тръпки, но е факт, че ми беше забавно да го опиша.”

Романът започва като приказка − самотна къща в най-затънтената част на гората, многобройна челяд и вещица, с тази разлика, че вещицата е майка на децата и времето е 60-те години в Австралия, когато образователните теории превръщат дома в училище и идеалът е бягство от коварната действителност.

Худини напускат Германия и се заселват в една разрушена ферма в девствената пустош на Австралия. Те бягат от живота в големия град, където бащата е бил известен виолист, а майката − художничка. Сред уединението на природата образоват сами децата си и развиват музикалния им талант и другите творчески заложби.

Свободата и търсенето на себеизразяването би трябвало да са много просветляващи, но уви. Майката бавно излиза от контрол. Постепенно семейството се разпада и стига до пълна и безвъзвратна  разруха. Този вълнуващ разказ, изпреден с нишките на иносказанието, въвлича читателя и той иска да се погрижи за децата и да излекува родителите, макар да не му е съвсем ясно защо семейството е в такъв хаос.