Премиера на Валери Станков във Варна

◊ СЪБИТИЕТО

В петък - 15 април, от 18 часа, в Дома на писателите на ул. "Крали Марко" № 11 във Варна ще се състои премиерата на "Буквар за влюбени", стихосбирка на Валери Станков, дело на издателство “Захарий Стоянов”.

Книгата ще бъде представена от литературния критик Ангел Дюлгеров.

Входът е свободен.

Заповядайте!

 

◊ ЗА КНИГАТА

Какво трябва да се случи с един мъж, що за ветрове трябва да го обрулят, колко изгреви и залези трябва да посрещне и да изпрати с любимата Жена, колко прераждания трябва да усети зад гърба си, в колко стихии от обич да се подмята от единия край на Всемира до другия, за да напише на един дъх 350 стихотворения, посветени на Нея. Поетът Валери Станков знае отговора. Сигурно е, че ако започне да отговаря, ще се роди още една поетична книга. Поредната. След която на мен отново би ми се приискало да го попитам: „Валери, след тази книга какво повече, приятелю...“. Така, както му зададох същия въпрос и след „Слалом между мълнии“. Оказва се, че има накъде.

Не само защото всяка негова нова книга е едно поетично прераждане. Едно ново начало. А защото в това отчаяно време на бездуховност, в този страшен лабиринт на духовна инфлация поетичното слово в стиховете на Валери е онзи духовен стълб, който крепи. Който дава надеждата, че отвъд тоталното опростачаване и чалгаджийницата, заблатили битието на българина, има и нещо друго. Нещо различно. Един свят, в който поетичното изкуство поставя нови норми. Гради канони. В добрия смисъл на думата, защото каноните, които поставя Валери Станков в поезията си, не са окови, не ограничават по никакъв начин духовната свобода. Не спират полета на мисълта. Точно обратното. Иде реч за поетични норми, които, противно на семантиката на това понятие, чертаят нови духовни измерения. Разширяват до необятност представата за Време и Пространство, късат обръчите на всекидневното, откриват нови и нови поетични висини:

„Ако миг не те видя – и вече съм полудял –
Замбезита и Виктории, Ниагари се срутват отгоре ми.
Ставам на въглени, на пепелаци, на удавени извори в кал.
Дървета ми иде да къртя, да сека и да тръгна бурени с корените.“

Или пък:

„Моята памет е джунгла. И пампа. И степ.
Помня ти погледа, устните, пия дъха ти.
Бялата стая, в която се любихме с теб.
Черния облак, под който в дъжда те изпратих.“

Много наистина трябва да е живял, преживял, премислил, пречувствал, прехвърлил, преносил и престрадал един мъж, за да изригне – същински вулкан, в книга като „Буквар за влюбени“. Няма такава книга в българската поезия! Няма такава книга, в която всеки стих, всеки художествен образ, всяка мисъл, всяка асоциация, всеки спомен, всеки усет за вчера, днес и утре да гради по такъв магичен начин вселената, наречена Жена. Тя, жената, в буквара за влюбени на Валери Станков се появява в толкова различни и в същото време толкова познати като че ли образи, все едно е Началото и Безкраят на всичко, което ни заобикаля. Тя, Жената, слиза от склоновете на Джомолунгма и се свлича по наклонената кула в Пиза, пристъпва в пясъците на Сахара, хваща с ръка опашката на Халеевата комета и си остава в същото време онази реална, истинска, истинна, молеща, желаеща и желана, обичана и отхвърляна, чакана и търсена, необикновена и съвсем обикновена Жена, която привлича мъжките погледи като магнит – на улицата, на перона, в автобуса, под дъжда, на спирката, в асансьора...

„Да полегна до теб, пелинова моя, дъхтяща на меки треви,
да ти пия безмера, летящ в отмалелите твои зеници,

остави ме да падам несвестен – из въртопите си ме остави,
да изчезвам в ръцете ти – две бели опашки на птици,
забрави ме на своя бездиханен – под мен стихнал – скут,
да се хвърлям в реки, в полудели от слънце дъбрави.
Ако Господ реши сега да умра, ще му кажа: „Господи, ти си луд!“
Ако още реши да живея, дано Бог при мен те забрави!“

Образите на Валери Станков се нижат в тази книга наистина на един дъх. Стихотворенията се вплитат едно в друго като че ли без начало и без край – не усещаш къде свършва едното и къде започва другото. Защото всичко е едно цяло. В строфите, завършени със завиден поетически усет, римите бликат все различни, нестандартни, неочаквани и в същото време – неизмислени, ненагласени, недекларативни. Ритъмът на поетичната стъпка увлича, словото преплита прекрасния и чист съвременен български език с лексика, позабравена от миналото, но наситена с дълбока семантика и експресивност:

„Бог поиска от мен
да те водя в гори със сърни,
да ти вия корени, да те грея на огън в зли доби,
да ти плискам потоци светлоструи на тихи вълни,
да те пия из тях, да те пея, несвестен от обич.“

Именно експресията е онова, което превръща всяко от стихотворенията в буквара в своеобразен поетичен урок. Епитети, сравнения, метафори се завъртат в шеметен водопад от чувства – има я болката, има го очакването, има я надеждата, има го стремежът, има я топлината, има я обичта, има го разбирането, има го нетърпението, има я равносметката, има го връщането към началото, всичко има в поетичните откровения. И над всичко, разбира се, споделеният миг. С Жената – онази, единствената, без която животът просто няма смисъл:

„Нецелуната моя,
аз ти стеля савани от топлия есенен дъжд.
Ще потънеш ли с мене из светлата част на нещата?
Най-красивото нещо за Жената е светлият мъж.
Най-прекрасното за мъжа е да гребне от нейната святост.“

Или пък:

„В очите ти светлее къс небе
и аз потъвам в тях като в лагуна,
в мен бяла птица въздуха гребе
и кротва се в окото на тайфуна –
така съм закопнял за тишини,
в които никой да не ме тревожи,
ако сега ми кажеш – остани,
аз ще повярвам, че те има, Боже.“

Юлиян Атанасов, вестник “Черно море”, 09.03.2011 г.