Издания / премиери

Премиера на книгата "Българска християнска проза"

Ново издание на ИК "Омофор"

Премиера на книгата "Българска християнска проза"


◊ СЪБИТИЕТО

Националната библиотека "Св. св. Кирил и Методий" и фондация "Покров Богородичен" ви канят на

музикално-поетичен спектакъл
и
премиера на новата книга на издателство "
Омофор" "Българска християнска проза".

В програмата: Изпълнение на автентичен фолклор
. Станислав Стоянов - томбак
. Веселин Митев - арменски дудук
. Владимир Чифлиджанов - кавал

Със специалното участие на поетите с китара:
. Красимир Първанов
. Тодор Янкулов и Зорница Попова
. Пламен Сивов


23 ноември 2010, 17.00 часа
Национална библиотека "Св. св. Кирил и Методий", фоайе, 2 етаж


Вход свободен


◊ ДУМИ ЗА КНИГАТА

Българска християнска проза /1900-1944/. Антология
ИК "Омофор", 2010 г.

Съставителство: Красимира Колева
Редакция и предговор: Венета Дякова


Приемаме известната условност в определянето на този сборник като „Българска християнска проза”.

Българската белетристика от първата половина на двадесети век е създала сюжетно и жанрово разнообразни и стойностни творби с християнска тематика. Представените тук автори и заглавия са подбрани измежду огромно изобилие литературен материал, издирван и събран от стари издания, антологии, сборници, от църковна периодика и пр. Благодарим за любезната отзивчивост на служители от Националната библиотека „Св. св. Кирил и Методий”, от библиотеката на Богословския факултет на Софийския университет „Св. Климент Охридски”, Столичната библиотека, библиотеката на читалище “Съгласие 1869” и Регионалната библиотека в гр. Плевен.

Основното внимание при съставянето на настоящата антология (без намерение за изчерпателност) бе върху историко-литературното значение на подбраните автори и творби: те са утвърдени писателски личности с позната на читателя творческа индивидуалност и всеки със своето място в българското литературно развитие.

При все че сборникът е дефиниран и ограничен тематично и сюжетно (християнска проза), също и жанрово (предимно разкази и други по-кратки форми), той илюстрира изобщо развитието и представителността на българската проза с формиращите я историко-социални и естетически конвенции и периоди.

Разказът като жанр задълго съхранява самобитността и оригиналната специфика на българската разказваческа традиция, в която „се чувствува духът и дъхът на нашенското, българското”, според думите на проф. Боян Пенев. Начевайки с Иван Вазов и Константин Величков, не може да остане незабелязан и приносът им като строители на жанровото многообразие на българския разказ, идещо, разбира се, от наследството на възрожденското повествование. Това са: разкази, „очерки”, „исторически видения”, възпоминания, исторически епизод („Една българка”), „видено и чуто”, „жанрова картинка”, „коледна шарка” (у Вазов – „Бъдни вечер в столицата”), художествената мемоаристика на Тодор Г. Влайков, идилиите на Петко Ю. Тодоров и пр.

Отчетливо може да се проследи в някои творби и опитът да се „присади” западноевропейска модерност върху почвата на българската народностна (и народнопесенна) традиция; ала след Петко Ю. Тодоров, Пенчо П. Славейков и др. тази плодоносна тенденция бива прекъсната, остава недоразвита, неосъществена. От този опит разцъфтяват като самотни извисени стръкове само отделни творби, подобно екзотични цветове посред нашенската полска пъстроцветност.

Религиозната тематика винаги привлича с трепетната мистичност на Божественото, на отвъдното, на неизтляващата светост. Без тук да мислим с понятия като провинциалност или културна периферия, ала в българския разказ с религиозен сюжет рядко се среща особена извисеност, особена тънкост и изящество. „Бедна действителност, убога посредственост” – възкликва Вазов, когато пише разказите си за човешката нищета. – „Аз искам да видя един Дон Кихот, който да полудее за една идея…” – Бедна реалност, бедна литература…

А Стоян Михайловски: „Когато един негоден писач захване да говори за величието на Бога, той ще заприказва за десетки и десетки неща – за планини, морета и океани, за силата на силите и бездната на бездните; но той не ще смогне да ви даде ясна представа за свръхсъществото.

Такава мисъл даровитият писател ще изкаже с една поразителна релефност, ще я изкаже с две, с три, с пет думи. Той ще рече например: Слънцето е сянката на Бога!

Слънцето е сянката на Бога! Няма нужда да се казва нищо повече. В половина редушка, в тези най-обикновени словца – слънце, сянка, Бог – изказано е едно величествено, едно Дантевско съждение… Ако слънцето е сянката на Бога – какъв ли трябва да е блясъкът божествен? – И вие вече имате понятие за неизмеримата мощ на Твореца.”

От самобитния народностен мироглед българският християнски разказ гради сюжети и видения, облечени в една трогателна библейска приказност, в съкровена описателност, тъй присъщи на традиционното ни световъзприятие. Без особени „стилистични труфила”, според
Стоян Михайловски, в много от разказите преобладава съзерцателно пренасяне в библейски места и времена, размесени с нашенски пейзажи, колорит и топоси, преселени обратно в Йерусалим и другаде из юдейските земи; свят на сегашни и на библейски люде, които бродят из земните друмища, а в пъргавата реч на Петко Ю. Тодоров от град Елена може и еленски говор да се дочуе из рая…; сюжети прости, понякога до наивност, понякога с повърхностни описания на природа, на жестове и душевни движения, ала с един особен чистосърдечен и трогателен патос. – Откъде извира? - Някои разкази приличат на смирени тихи притчи за човешкото страдание и въжделения, за вярата и стремежа на човека към Бога, за мъчителния, но и витален мартириум на българския народен Голготски кръст.

А когато е имало потребност от строги истини и мъдрост, които да подкрепят куража на общността в православния й път, белетристиката е изтласквала нагоре възвишената морална санкция на Вазов, или респектиращия патос на Стоян Михайловски – до проникновената чувствителност на Йовков, на Константин Константинов.

И ето, от християнската душевност на нашата котловина българският повествовател изважда ескизи с приглушената хубост на родния иконостас, с интимността на домашното кандило, окръгления зелен хоризонт на планинските венци, топлата земя с житата и бликащите води, с митовете и страхотиите, с оброците, с мистиката, с чудесата на светиите… В българския християнски разказ тази душевност не се е извисила до философско-религиозни простори; ала се е спускала надолу, навътре, бродила е из сумрачните друмове на човешката душа, където се откриват и тихи лъки, и злачни пасища, където блясват и неочаквани шепи вода, сбрани в паничка от конско копито, а някъде – и внезапен извор с жива вода. И който се приближи – ще съзерцае бликащата жива вода, ще се наведе и ще вкуси.

Завършвам тези бегли размисли с откъс от прозата на
Константин Константинов:

„До моста, в сянката на парапета, един сляп старец, закърпен, но чистичък, седеше приведен и мълчалив, с пъхнати в пояса ръце. Дървена паничка бе сложена пред него. Вътре имаше само две стотинкови монети. Какво можеше да събере той на тоя път, по който никой не минаваше?

Спрях и пуснах нещо в паничката. Без да прибере парите, старецът тихо продума: „Бог на тебе!”
„Бог на тебе!”

Такава благословия не бях чувал до тогаз… Едно неодолимо желание да чуя тия думи още веднъж ме обзе. Върнах се и пак пуснах монета в паничката. И още веднъж прозвуча мекият старчески глас: „Бог на тебе!”… То беше отдавна…”

Венета Дякова

Автор: ИК "Омофор"
18.11.2010 г. 21:48
Посетено: 1533
Линк към публикацията:
https://kulturni-novini.info/sections/4/news/11191-premiera-na-knigata-balgarska-hristiyanska-proza