Издания / премиери

Документалистът Николай Савов написа първия си роман

„Параклисът” – един роман, който знае какво изповядва и какво прощава

Документалистът Николай Савов написа първия си роман


◊ СЪБИТИЕТО

На 20 октомври от 18.00 ч. в Дома на архитекта, ул. „Мусала” 10, Варна ще се състои премиерата на романа „Параклисът”, автор Николай Савов, редактор Валери Станков, художествено оформление Николай Савов, издателска къща "Стено", 2010.

Книгата ще представи Виолета Тончева.


◊ КНИГАТА

“Параклисът” – един роман, който знае какво изповядва и какво прощава

Виолета Тончева

Познат като художник и изследовател на историческото минало, Николай Савов е документирал мемориалната памет на града в „Паметниците на Варна” и „Чешмата на султана”. И ако в първата книга той се представя като прецизен хронолог, във втората изпитва щастието да извади от забрава значим архитектурен и калиграфски артефакт, то в „Параклисът”, ИК "Стено", 2010, разказва - вече не историята на паметник, а историята на хора, чиято съдба паметникът променя.

„Трудно ми е да определя коя от всички необикновени, странни и ужасяващи случки в тази история действително е протекла пред очите ми”, обяснява авторът още на първата страница, за да повтори и на последната: „В тази история (...) единствено истинско е личното възхищение на автора от чистата, непресторена, безкористна и откровена вяра на отец Петров”. Очевидно с третата си книга Николай Савов напуска територията на архивите и достоверността, за да пристъпи в територията на новия за него жанр на романа. Художественият жанр, оказва се, не само не го затруднява, а напротив - освобождава въображението му от тежестта на фактите и го насочва към необятността на психологическите прочити. „Параклисът” би могъл да бъде причислен към художествената литература, която използва религиозните кодове като отправна точка за различни трактовки на не/възможността съвременният човек да се справи със себе си тук и сега. Фабулата и особено езикът придават на текста характер на притча, която, без да звучи нравоучително, споделя своите етични послания.

Интригата тръгва от едно благовидно намерение (заупокой пред ремонтирания паметник на заслужил дипломат и държавник), което води до непримирим конфликт между свещенослужители, за да придобие накрая размерите на обществено събитие и да въвлече в него вярващи и невярващи. Повествованието извежда понятието за вярата извън сферата на каноничната религиозност и го поставя в контекста на посттоталитарното (в повечето случаи атеистично) българско живеене, което практикува (в повечето случаи) клишираната ритуална показност на православието. Главен персонаж е не толкова човекът, колкото злото, което неусетно се прокрадва и се загнездва в душата на нищо неподозиращия бъдещ грешник. Интерпретирайки вечната тема за доброто и злото, „Параклисът” се съсредоточава върху мистериозното свойство да се произвежда зло от самата банална катадневност или - както е посочено в епиграфа на романа, „Със зло се почва – другото е мрак...”, Шекспир.

Разпознавайки Луцифер в опитите му да обръща всяко действие на материята против нейния Създател, авторът обрисува с художнически размах превъплъщенията на Дявола в птици, животни или хора. Велзевул и цялата му слугинска свита - от паяците, Абадона, Хаборим, Саммаел, Бегерит, Раммон, Нергал, Геена огнена до Асмодей, който обожава анатемата и синеглавата вълчица Лилит, всички се впускат в апокалиптична битка, визуализираща в кинематографичен ритъм злото. Ярката образност отвежда към демоничните картини на Йеронимус Бош или още по-назад към библейските гравюри на Гюстав Доре. Отприщената фантазия непрекъснато сгъстява зловещите словесни краски в почти осезаема, материална живопис и нейното въздействие се дължи колкото на автора, толкова и на художника Николай Савов.

Ако потърсим паралели и родства, бихме могли да открием в „Параклисът” аналогии както с библейските текстове, така и с Гьотевия Мефистофел или Сатаната на Смирненски. Главата „De Profundis” (лат. от глъбините, от ада) препраща към Библията, но и към автори, занимаващи се с гранични състояния на психиката, като Станислав Пшибишевски или Оскар Уайлд с написаната в затвора творба „De Profundis: Глас от бездната”. От друга страна, в контрапункт на цялата тази специфика в „Параклисът” съществуват една дълбоко осмислена житейска мъдрост и една по нашенски блага ведрост. Те напомнят за патриархалните Любен-Каравелови „Българи от старо време” или за Елин-Пелиновите отци, които разказват своите притчи за човешките заблуди, за изкушението и съвършенството на духа „Под манастирската лоза” (у Николай Савов „Под изящната ренесансова сянка на смокинята”). В тази литературна връзка, особено на стилистично ниво, в „Параклисът” се усмихва и едно сладкодумно и хитроумно чувство за хумор, което – в живота, както и в литературата, е призвано да балансира злото. Авторът използва сарказъм, не му е чужда дори анекдотичността, но предпочитани стилистични средства за него все пак си остават метафориката, алегоризма и присъщата за притчовия наратив поетичност на изказа.

В крайна сметка „Параклисът” е книга, която знае какво прави и как да го направи, знае какво изповядва и какво прощава. А знае всичко това, защото е разбрала, че за истинската вяра и един параклис под небето е достатъчен.

Автор: Виолета Тончева
19.10.2010 г. 15:18
Посетено: 1269
Линк към публикацията:
https://kulturni-novini.info/sections/4/news/10951-dokumentalistat-nikolay-savov-napisa-parviya-si-roman