Огнян Стамболиев е приет в Съюза на румънските писатели

Огнян Стамболиев e приет  в Съюза на румънските писатели

Тези дни Съюзът на румънските писатели (единствената подобна организация в северната ни съседка), избра за свой почетен член нашия редовен сътрудник, критика и преводача Огнян Стамболиев за заслугите му към превода и представянето на румънската литература в България.

За разлика от нашата страна, там се полагат много грижи за представянето на изкуствата и литературата по света, за което държавата чрез Румънският културен институт (подобен  все още нямаме!) отделя немалко средства.

Огнян Стамболиев (род. 1947) е работил е като драматург, учител, редактор , автор е на "Нова книга за операта" в 2 тома, първата у нас "Книга за оперетата и мюзикъла – от Офенбах до Уебър" (спечелила конкурс на МОН) , „Запленени от сцената” (Книга за Русенската опера), на монографии за оперни артисти, на либрета за опери и на голям брой статии и рецензии за музика и литература в печата. Превел е повече от 50 книги от класически и съвременни румънски, френски и италиански автори. Сред тях поезия, проза и драматургия на: Емил Чоран, Йожен Йонеско, Клаудио Магрис, Жан Пол Сартр, Панаит Истрати, Михай Еминеску, Лучиан Блага, Михаил Себастиан, Никита Станеску, Марин Сореску, Ана Бландиана, Матей Вишниек. Лауреат е на 15 престижни литературни награди, сред които и на академиите на Румъния и Молдова. Представен в наши и чужди енциклопедии, член на редколегии на литературни издания в България и Румъния. Член е на българския ПЕН център. Носител 14 награди от литературни фестивали и конкурси у нас, в Румъния и Молдова, на Златната лира за музикална критика и публицистика на Съюза на музикалните дейци, „Златен век“ от Министерството на културата и наградата на родния си град Русе.

Огнян Стамболиев

ДА ПРЕВЕЖДАШ, ЗНАЧИ ДА ОБИЧАШ…

Всеки сполучлив стих поражда впечатлението, че e единствен, съдбовен, избликнал, нещо, което стои по-високо от поета. Наистина само тогава очевидното проблясва пред читателя и чрез него всеки разпознава чувствата, които преди това са го вълнували сляпо. Всъщност да се превежда често е по-трудно, отколкото да се създаде оригинално произведение. Това важи особено за лириката. Защото при нея отговорността е двойна: да си верен на оригинала и да представиш достоен еквивалент на този оригинал. Защото когато създаваш собствено произведение, читателят не знае какво е било първоначалното ти  намерение, през какви трудности и изменения си минал и точно това ли което си искал да кажеш, си казал. Докато при  превода започваш от едно завършено начало – оригинала на автора – и трябва да  изведеш на български читателя именно към това ревнувано от него начало... Ще го потвърдя и с думите на нашата голяма поетеса Елисавета Багряна, която ни остави немалко поетични преводи от различни  литератури, в т.ч. и от румънската поезия: „Лично за мен -  писа през 1961 година авторката на „Вечната и Святата” -  превеждането на едно стихотворение е дори по-трудно от написването на ново, оригинално, защото просто не разполагам със свободата на създаването.”

Понякога, неразгадаем за окото, стихът говори на ухото. Защото ако белетристът може да стигне до там, че да пренебрегне звуковите качества на езика, поетът разчита тъкмо на тях. В един хубав стих, ако наистина е такъв, мисълта си остава винаги неотделима от музиката.

Лично за мен преводът на поезия е „родство по избор”, ако мога да си послужа със този прекрасен израз на Гьоте, дал заглавието на едноименния му роман. Като преводач аз отдавна съм си изградил свой  поетичен свят, в който се чувствам най- сигурен. Превеждам  главно стихове, които допадат на моята природа. Не мога да посегна към автор, който ми е напълно чужд.

“Думите пеят” - писа някъде  блестящият чилийски поет и есеист Пабло Неруда. - “Прекланям се пред тях, защото цялата мисъл се променя, щом някоя от тях смени мястото си или ако друга се разположи царски във фраза, която не е очаквала тази дума, ала й се е подчинила.”

Да, възможно е един посредствен стих да стане по-хубав при превод. Но по- често е възможно обратното. И общо взето, поезията е онова, което дори на езика, на който е била създадена, няма точен еквивалент, не разполага с други средства, за да се възпроизведе.

И все пак, нека не забравяме  най- главното: четенето на едно преведено стихотворение е поетичен акт, който почива върху вяра...

Големият румънски и световен поет НИКИТА СТАНЕСКУ посвети на своя български преводач това стихотворение:

И М Е

   на Огнян Стамболиев

Завърнах се от война –
война с никого.

Донесох трофей –
стадо от думи.

Да назова с тях 
моите стари места,
родни и още неназовани.

И тебе, приятелю, 
не забравих.

Донесох ти трофей – 
от войната с никого.
Ново име за теб.

Бързо ми напиши,
ако от твоята война 
си донесъл
някое ново име за мен –
да се назова с него и аз.

Амин!

.................

Огнян Стамболиев в ЛитерНет