Пример-но
Настройки за четене
Стесни
|
Уголеми
Умали
Смени шрифта
|
Увеличи междуредовото разстояние
Намали междуредовото разстояние
|
Нощен режим
Потъмни фона
Изсветли текста
|
Стандартни
Авангарден театър в Европа. Опера без... текст?!
Къде сме ние?
"Трагедия" на А. Хьолцки
Може ли да се прави опера без либрето, без солисти, без хор, без сценично действие? Едва ли? И все пак...
Германската композиторка от румънски произход Адриана Хьолцки (род. 1956 в Букурещ) вече направи този абсурден авангардистки опит. В двете първи опери на Хьолцки, създадени върху текстова основа – „Свобода в Бремен” или „Хубавата Клара”, по трагедията на кинорежисьора Райнер Вернер Фасбиндер (която имах удоволствието да преведа за чудесната й постановка в „Театър зад Канала” с реж. проф. Пламен Марков) и „Параваните” по комедията на Жан Жьоне (също поставяна у нас), литературните първоизточници бяха „абсорбирани” и „трансформирани” в много ярка и оригинална сценична музика.
Но думата ми сега е за третия опус на скандалната румънка – продължаващата около час „Трагедия”, композирана преди около десетина години и поставена наскоро със скандални отзиви в Берлин. Вдъхновена е от поезията на Томас Кьорнер и продължава стилистиката на първите две. Но тук, колкото и да е странно – либрето и текст изобщо няма! Да, прочетохте правилно! Адриана Хьолцки извежда „времевата структура” на своята композиция от „времевата структура” на стихотворенията на немския поет с помощта на т.нар. „мултипликационен метод”, за да сътвори нещо ново и напълно абстрактно, „неподлежащо на обмисляне и анализ”, както твърди тя в програмата към спектакъла.
Трагедията в „Трагедия” се развива като чисто безсловесно музикално произведение, разкриващо същността на една вътрешна драма. Внушението за „звуков паноптикум” тук е наистина осезаемо и необикновено пластично. Това е идеалната опера без текст, за която през 19. век мечтае един Роберт Шуман!
В края на 2001 година „Трагедия” на Хьолцки беше поставена за първи път в Бон. Загадъчните декори и реквизитът внушаваха развитието на трагедия с жесток и кървав край. Честите промени в осветлението замениха сценичното действие. Следващата, втора засега постановка е осъществена в известния в цял свят с експериментите си берлински Театър „Хебел”, под режисурата на авангардната Сабрине Хьолцер. (Всъщност такава е в по-голямата си част немската режисьорска колегия днес, сред която се откроява и една млада българка – Вера Немирова, внучка на писателя Добри Немиров и дъщеря на оперния режисьор Евгени Немиров, също убедена авангардистка!).
В зрителната зала тук няма никакви зрители и слушатели. На тъмната сцена са подредени 68 дървени кушетки, подобни на ковчези. Върху всяка от тях е поставена възглавница и всеки зрител получава своето номерирано място на една от тези кушетки. На всяка от тях, според търсенията на режисьорката, посетителят трябва да се превърне в... "психоаналитик на обкръжаващия го озвучен и вътрешен свят", и заедно с това сам да изиграе ролята на... автор-драматург! Алюзията с психоаналитичната кушетка на д-р Фройд тук е повече от очевидна!
Но този колективен опит за самопознание, според признанията на повечето от участниците в него (интервюирани след премиерата), всъщност... не успя. Мнозина споделиха, че са се почувствали, че са попаднали в нещо като... "спално помещение в беден селски пансион" (!), а и освен това имало и немалко хъркащи зрители-участници...
Музиката на Адриана Хьолцки, която трудно може да се опише с думи, а също и да се въприеме, според немската критика е "почти физически осезаема". В оркестрината Хьолцки поставя осемнайсет инструменталисти от състава на Съвременната опера в Берлин, предимно духачи, малка струнна солова група, китара, акордеон и ударни. Всички те, водени от диригента Рюдигер Бон, подпомогнат активно от майстора на електронните ефекти Матиас Кирике, плюс добавения фонозапис, карат звука буквално да „броди” из залата безредно - да се върти, да се спуска, изкачва и слиза нагоре-надолу, да променя тоналността си, да изниква малко стряскащо, от най-неочаквани места...
Изглежда, че звуковата фантазия на Адриана Хьолцки е наистина безгранична.
„Невидимото помещение”, така нарече операта един от берлинските й рецензенти. „Слушателите на тази „опера без текст” остават с впечатлението, че самата архитектура (интериорът) на залата се променя в хода на представлението. Физическата близост до звука тук е направо невероятна! На моменти слушателите попадат в електрическото поле на едно високо напрежение. В края на „спектакъла” нещо доста шумно и на моменти скърцащо се смесва с пулсиращия ритъм на барабаните и многократно повтарящите се акорди на медните, за да се стигне до „внушителния финал на драмата”, пише критичката Юлия Спинола от „Франкфуртер Алгемайне Цайтунг”.
Без съмнение, оперите на Адриана Хьолцки, която между другото сравняват днес с прочутата руска авангардна композиторка София Губайдулина, носят нещо особено и дори влудяващо. Дори заглавията им говорят за това: „Вампирясалият”, „Портрет на убития”, а четвъртата й опера, все още непоставена на сцената – „Джузепе и Силвия”, е всъщност разказ за срещата на двама мъртъвци!
Нашата оперна действителност е наистина твърде далече от тези експерименти, а и публиката ни едва ли ще ги приеме, но читалищното ниво на повечето от спектаклите на нашите музикални театри, ръководени от диригенти-антитеатрали като Найден Тодоров, Георги Димитров и Борислав Иванов, ме накара да информирам читателите за това, което се прави (експериментира) в далечна Европа...
Може ли да се прави опера без либрето, без солисти, без хор, без сценично действие? Едва ли? И все пак...
Германската композиторка от румънски произход Адриана Хьолцки (род. 1956 в Букурещ) вече направи този абсурден авангардистки опит. В двете първи опери на Хьолцки, създадени върху текстова основа – „Свобода в Бремен” или „Хубавата Клара”, по трагедията на кинорежисьора Райнер Вернер Фасбиндер (която имах удоволствието да преведа за чудесната й постановка в „Театър зад Канала” с реж. проф. Пламен Марков) и „Параваните” по комедията на Жан Жьоне (също поставяна у нас), литературните първоизточници бяха „абсорбирани” и „трансформирани” в много ярка и оригинална сценична музика.
Но думата ми сега е за третия опус на скандалната румънка – продължаващата около час „Трагедия”, композирана преди около десетина години и поставена наскоро със скандални отзиви в Берлин. Вдъхновена е от поезията на Томас Кьорнер и продължава стилистиката на първите две. Но тук, колкото и да е странно – либрето и текст изобщо няма! Да, прочетохте правилно! Адриана Хьолцки извежда „времевата структура” на своята композиция от „времевата структура” на стихотворенията на немския поет с помощта на т.нар. „мултипликационен метод”, за да сътвори нещо ново и напълно абстрактно, „неподлежащо на обмисляне и анализ”, както твърди тя в програмата към спектакъла.
Трагедията в „Трагедия” се развива като чисто безсловесно музикално произведение, разкриващо същността на една вътрешна драма. Внушението за „звуков паноптикум” тук е наистина осезаемо и необикновено пластично. Това е идеалната опера без текст, за която през 19. век мечтае един Роберт Шуман!
В края на 2001 година „Трагедия” на Хьолцки беше поставена за първи път в Бон. Загадъчните декори и реквизитът внушаваха развитието на трагедия с жесток и кървав край. Честите промени в осветлението замениха сценичното действие. Следващата, втора засега постановка е осъществена в известния в цял свят с експериментите си берлински Театър „Хебел”, под режисурата на авангардната Сабрине Хьолцер. (Всъщност такава е в по-голямата си част немската режисьорска колегия днес, сред която се откроява и една млада българка – Вера Немирова, внучка на писателя Добри Немиров и дъщеря на оперния режисьор Евгени Немиров, също убедена авангардистка!).
В зрителната зала тук няма никакви зрители и слушатели. На тъмната сцена са подредени 68 дървени кушетки, подобни на ковчези. Върху всяка от тях е поставена възглавница и всеки зрител получава своето номерирано място на една от тези кушетки. На всяка от тях, според търсенията на режисьорката, посетителят трябва да се превърне в... "психоаналитик на обкръжаващия го озвучен и вътрешен свят", и заедно с това сам да изиграе ролята на... автор-драматург! Алюзията с психоаналитичната кушетка на д-р Фройд тук е повече от очевидна!
Но този колективен опит за самопознание, според признанията на повечето от участниците в него (интервюирани след премиерата), всъщност... не успя. Мнозина споделиха, че са се почувствали, че са попаднали в нещо като... "спално помещение в беден селски пансион" (!), а и освен това имало и немалко хъркащи зрители-участници...
Музиката на Адриана Хьолцки, която трудно може да се опише с думи, а също и да се въприеме, според немската критика е "почти физически осезаема". В оркестрината Хьолцки поставя осемнайсет инструменталисти от състава на Съвременната опера в Берлин, предимно духачи, малка струнна солова група, китара, акордеон и ударни. Всички те, водени от диригента Рюдигер Бон, подпомогнат активно от майстора на електронните ефекти Матиас Кирике, плюс добавения фонозапис, карат звука буквално да „броди” из залата безредно - да се върти, да се спуска, изкачва и слиза нагоре-надолу, да променя тоналността си, да изниква малко стряскащо, от най-неочаквани места...
Изглежда, че звуковата фантазия на Адриана Хьолцки е наистина безгранична.
„Невидимото помещение”, така нарече операта един от берлинските й рецензенти. „Слушателите на тази „опера без текст” остават с впечатлението, че самата архитектура (интериорът) на залата се променя в хода на представлението. Физическата близост до звука тук е направо невероятна! На моменти слушателите попадат в електрическото поле на едно високо напрежение. В края на „спектакъла” нещо доста шумно и на моменти скърцащо се смесва с пулсиращия ритъм на барабаните и многократно повтарящите се акорди на медните, за да се стигне до „внушителния финал на драмата”, пише критичката Юлия Спинола от „Франкфуртер Алгемайне Цайтунг”.
Без съмнение, оперите на Адриана Хьолцки, която между другото сравняват днес с прочутата руска авангардна композиторка София Губайдулина, носят нещо особено и дори влудяващо. Дори заглавията им говорят за това: „Вампирясалият”, „Портрет на убития”, а четвъртата й опера, все още непоставена на сцената – „Джузепе и Силвия”, е всъщност разказ за срещата на двама мъртъвци!
Нашата оперна действителност е наистина твърде далече от тези експерименти, а и публиката ни едва ли ще ги приеме, но читалищното ниво на повечето от спектаклите на нашите музикални театри, ръководени от диригенти-антитеатрали като Найден Тодоров, Георги Димитров и Борислав Иванов, ме накара да информирам читателите за това, което се прави (експериментира) в далечна Европа...
Автор:
Огнян Стамболиев
Публикация:
08.10.2007 г. 16:42