Стела Доковска обединява музика и слово в „Седемте пътеки на човека”

Всички сме акорди, от нас зависи да звучим красиво в общия ни свят...

◊ ВИЗИТКА

Стела Доковска е завършила НУИ “Проф. Веселин Стоянов” в Русе, специалност цигулка. През 1996 г. тя поставя своята авторска пиеса на първото издание на Ученическия театрален фестивал в Русе. Пиесата „Искам да сънувам живота си” печели две награди – за оригинална авторска идея и първа награда за женска роля. През 2002 г. Доковска се дипломира със специалност "Театрознание" в НАТФИЗ “Кръстьо Сарафов”. Работила е в русенското радио “Темпо” като репортер и водещ на новинарски емисии, а по-късно като репортер в БНР и Радио България. Нейна авторска песен е представена в Нова телевизия в предаването “Почти полунощ е”. Стела Доковска е съавтор в сборника “Познатата/непознатата българска драма”, публикуван през 2001 г., има публикации във вестниците “Утро” и “Жена”.


◊ ИНТЕРВЮ СЪС СТЕЛА ДОКОВСКА

- Стела, книгата „Седемте пътеки на човека" е дебютна за теб като автор. Какво те изкуши да излееш мислите си, да напишеш разкази?
- Обичам метафората на реката. Като нея минавам през различни форми, през различни ритми, за да се изразя. В началото беше поезията и бях бурна, емоционална и стихийна. Чрез прозата достигнах плътност и целенасоченост. Поезията е самоизразяване, споделяне на емоция. Но ако искаш да създадеш вселена и не си Шекспир или Гьоте, преминаваш към прозата. Така разказите се превърнаха в логичното продължение на реката в мен. Да ме бяхте питали преди десет години дали бих писала разкази, щях да отговоря: „абсурд”.

- Разказите ти са кратки. Трудно ли е в такъв вид повествование да опишеш случката, героите?
 - Предпочитам да ги наричам персонажи, защото героизацията им е напълно чужда. В някои случаи дори психологията отсъства, защото те, персонажите, не реагират „адекватно” и живеят в свой абсурдно реалистичен свят. Формата, дълга или кратка, зависи от идеята, породила казуса и „облечена” от самия персонаж. Това е моята логика. Идеята в някакъв смисъл сама избира израза си. Не задавам граници, нито условия.

- Направи ми впечатление, че си отделила специално място на мъжа в съвремието ни. Ако трябва да бъда искрена, забавлявах се, докато четях срещите с описаните индивиди. Идеята да ги има в сборника една от пътеките към човека ли е?
- Не мисля, че е задължително да извървяваме тази гротескна пътека на познание към другия пол. Честно казано, не обичам етикетите. По-интересното е, че когато някои мъже прочетоха разказа „Мъжете не са”, се засегнаха много. Това е провокация в чист вид. Ако не я възприемат, значи имат фабрични дефекти на съзнателно ниво. Тъй като съм разговаряла с доста хора по този разказ, вижте колко е интересно мнението на мъжете: „не може да има такива мъже” – казват те. Но от другата, женска страна, преценката е съвсем различна: „съвременните мъже са такива”. Кой е прав в крайна сметка?

- Колко процента е истината в разказаното?
- Този предизвикателен статистически въпрос! Но аз мога да попитам какво е истина? Ако, четейки, хората откриват нещо свое, преживяно, почувствано - значи е истина.

- Какво те дразни в ежедневието, в заобикалящия ни свят?
 - Опитвам се да приема реалността такава, каквато е. Преди години си мислех, че мога да променя целия свят, да го направя по-добър, хармоничен и влюбен. Но това не само, че не е възможно, но е и абсолютна загуба на време. Хората се променят, когато осъзнаят дефектите си и пожелаят да се променят. В противен случай би било упражнение по садизъм. И сега си живеем доста хармонично с реалността. Когато ни е приятно, сме заедно, когато не ни е, разделяме се. Това е плод на свободния ни избор. Но не позволявам реалността да ме превръща в човек-клише и да деформира вътрешния ми свят. И тъй като това се случва понякога чрез посредничеството на някой човек, изчезвам пред опасността да ме превърнат в нещо, което не съм. Дразненията са константи, които по неясни причини хората приемат за даденост. Мен лично нещо или някой започне ли да ме дразни, изолирам го скоропостижно. Комуникацията и изобщо социалните контакти се градят на толерантност и разбиране на чуждата индивидуалност. Дразнението е вмешателство и то от най-дребнав тип.

- Как би искала да го промениш?
- Реалността има няколко мощни демони: страх, агресия, егоизъм, омраза. Двата са вътрешни, а другите два външни в проявлението си. Но справянето с тях е въпрос на лична борба. Аз не мога да променя нищо в другите. Мога да раздам от любовта и хармонията си, да помогна, да прегърна, но ефектът ще е краткотраен. И ако обърнем смисъла на фразата: „Не храни гладния с риба, а го научи сам да си лови”, ще се получи следното: „Не давай на мразещия любов, научи го да обича.” Но това се прави само в случай на чувствен глад, иначе се нарушава свободния избор на всеки от нас. Защото всичко, което се е родило на тази земя, има смисъл да е точно такова.

- Пред русенската аудитория бе казала, че думите са мелодия, която би искала да достигне до читателите. В такъв случай каква трябва да е мелодията?
- Мелодията, съвършената такава, е съчетание от любов, хармония и благодарност. Ако разказите са събудили мислите и чувствата на четящия, значи мелодията е била чута.

 - Как се съчетават музиката и словото в творчеството ти?
- Всички ние сме акорди и от нас зависи да звучим красиво в общия ни свят. Думите, които звучат като музика, докато ги пиша, са нещо като солото на първите цигулки – задавам темата на симфонията. Но каква симфония ще е с една гола тема, ако го няма оркестърът? Тук не става дума за съпровод, а за цялостно звучене. Всеки е важен, дори и чинелите, които ще звъннат два пъти в цялото произведение. Не знам как „чувам” думите. Просто се случва. Дори дипломната ми работа казват, че звучи като музика.

- Продължаваш ли да пишеш пиеси?
- Не. Познавайки театралния живот в страната, трябва да съм Дон Кихот, за да пиша сериозен текст при масовата потребност от безгрижни комедии и социални гротески. А комичното не ми е слабост и самоцел. Е, това не означава, че искам да тероризирам хората с постоянно дълбокомислие и разтърсващи катарзиси. И все пак още Аристотел е казал, че комедията е „нисък жанр” и не води до вътрешно пречистване зрителя. А ако само ще се гъделичкаме, може и с перо да го направим, вместо да се разтакаваме по културни мероприятия.

- Как според теб може да оцелее писател в България?
- Само със силно изявена лудост и вяра в утрешния ден. Всъщност не се преживявам като такъв, тъй като много писатели се навъдиха напоследък. И аз се появих напоследък, но не съм писател. Повече приличам на Демиян (на Хесе), който чрез мислите си търси себеподобни, хора, които им е малко ръбесто на тази планета и им е писнало от хоризонтално живеене.

- Твои колеги казват, че само препоръчаната книга има съдба в България. Какво е твоето мнение?
- Препоръчана от критиката или от приятели? Двете неща са различни, че и приятелите имат разни поводи да я препоръчат. Смятам, че има книги, които отразяват мимолетностите и други, които разглеждат вечните теми. Съответно на първите авторите са много изявени, а на другите – недохранени. Винаги ще има читатели и за едните и за другите. Въпросът е в достойнството на автора. Голямото количество (произведено и продадено) в изкуството не оправдава ниското качество. Далчев например има 80 стихотворения, но уникални. Времето е единственият цензор за добрата книга.

- Над какво работиш в момента?
- В момента работя прозаични неща, защото още не съм се научила да се храня с прана. Но в по-дългосрочен план предстои втората книга с приказки за възрастни. Иначе пиша и песни, но няма кой да ги изпее, защото не са достатъчно „таририрам”. Но това са моите пътеки от букви и има смисъл да пиша, ако диалогът с хората, които обичат да търсят себе си и да се намират, се получава. Защото е важно да помним, че самотни хора на тази земя няма. Има само такива, които още не са се открили.

Автор:

Лилия Рачева

Публикация:

05.03.2010 г. 17:57

Коментирай във Фейсбук

Етикети:

музикаСтела Доковска

Посетено:

2853

Линк:

https://kulturni-novini.info/sections/34/news/9472-stela-dokovska-obedinyava-muzika-i-slovo-v-sedemte-pateki-na-choveka