Интервю

Николай Табаков: Културното усилие да се добереш до стойностното, си заслужава труда

Ако спрем да правим нещо хубаво, какво ще ни остане?

Николай Табаков: Културното усилие да се добереш до стойностното, си заслужава труда

◊ ВИЗИТКА

В края на март кърджалийската гимназия с преподаване на чужди езици „Христо Ботев” представи пред ученици и учители новата книга на
Николай Табаков Няма да е все така”.

Николай Табаков
е роден на 13.11.1956 г. в село Мандрица, Ивайловградско. Завършил е българска филология в Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Автор е на сборниците с разкази „Да рисуваш по водата” (1991) и ”На всички местоимения” (2004), на романите „Изгубено поколение” (1994), „
Пинокио” (2001), „Романът Ес” (2007) и на романа за деца ”Малката принцеса” (1998). В момента е директор на издателство „Анубис”, което издава учебници и учебни помагала.

Пишещият субект, според него, няма никаква нужда да се прави на народен водач, да гръмогласничи и развява знамена. Не е нужно да бъде назидателен и поучителен. От него се изисква съвсем просто нещо. Да опознае добре това странно животно – човека, да разбере неговите крайни екзистенциални нужди и вечни въпроси, и ако може да „преведе“ в ясни примери някой и друг важен отговор. Или поне да постави така примера си, че да заинтригува неколцината отявлени почитатели на литературата, да ги накара да се замислят и да продължат още по-упорито да търсят отговор на питането „защо съм жив“. При днешния висок процент на недоверие към човешката ни идентичност и пет души да знаят този отговор, пак ще е добре, смята той.


◊ ИНТЕРВЮ С НИКОЛАЙ ТАБАКОВ

- При целия този скептицизъм заслужава ли си усилието, г-н Табаков, да се пише с думи „по водата”?
 - Напълно съзнавам, че това, което се опитваме да правим, отминава, отмива се от времето. Понякога никой не го чува. Затова пък самите опити да го правим са красиви. Ако спрем да правим нещо хубаво, какво ще ни остане?

- Това достатъчен повод ли е?
- Не, не е достатъчен. Вероятно човек иска и много повече – да изкарва пари, да бъде известен, да се страхуват от него, да му се възхищават и т.н. Но това, някак си, върви повече в хоризонталния живот. Но ако искаш да излезеш за малко от него, ако искаш да живееш по друг начин, трябва да се опитваш да правиш и нещо друго. Поне за себе си, ако не за другите. Струва ми се, че голямото удоволствие е в това да възпитаваш духа си и да работиш с него.

- Успяват ли творците и учителите да го правят?
- И учителят, като твореца, е интелектуалецът на България. Но понеже децата го държат в една постоянна липса на шикалкавене, той не може да лъже и навън от своя свят изпада в едни странни ситуации. Лъжат го в магазина, в автосервиза… И по едни такива странни причини той не смее да развее знамето на интелекта си. И преминава през живота някак си скромно и тихо. Добре, че има своите две защити – да остави след себе си няколко ученика, с които да се гордее, и да продължава да твори тихо и красиво. Докато се придържа към тях, няма как професията му да девалвира.

- Не остават ли обаче по някакъв начин, и творецът, и учителят, затворени в канона? Истинският творец не руши ли каноните?
- Човекът по принцип е разрушител. Той хем е най-съградителното „животно”, хем вечно твори, но и вечно руши. Но когато говорим за канона като класика, какво можем да правим с него, освен да го уважаваме и да му се възхищаваме. Канонично, класическо може да бъде нашето поведение, да е затворено, принципно, застанало във вече достигнатото. Това е въпрос на личен избор и на лично освобождаване от него. Ако човек иска да стои в този канон и дните му да са едни и същи, си стои в канона. А ако не иска, прави нещо със себе си. Но за да излезе от него, трябва да потърси работата, за която е създаден, което се улучва много трудно. Може някой да е прекрасен дърводелец, а после да го видиш като председател на Народното събрание. И да изпитва повече удовлетворение от дърводелството. Но самият стремеж към търсене на това, за което си създаден, е също излизане от канона. То е вид търсене на пробив, на житейска дълбочина.

- При все че няма много шансове да се оприличи на самия себе си?
- Дори и тогава. А ако иска да прилича на себе си, той трябва да стане интересен. Макар че от дете са му изграждали възхищения към определен тип хора. За  да започне да харесва себе си и да не се съмнява в себе си (което му се вижда доста ужасно), той трябва да раздаде себе си като това, което харесва. Дори малко повече. Затова Селинджър съветва младия писател: „Ти си добър читател, просто седни и напиши това, което харесваш да четеш”. Т.е. стани такъв, като този, когото харесваш.

- Това никак не е лесно, пък и няма гаранции, че ще е за дълго така.
- Само лесното е лесно. В изкуството са нужни усилия. Културното усилие да се добереш до стойностното, си заслужава труда. Преодоляването на съпротивата на трудното носи най-голямо удовлетворение. А за гаранциите – по-добре е, че ги няма, защото нищо не е по-дълго, отколкото трябва. Най-хубавото е в това, че нищо няма да е все такова, каквото е. Така се размиват границите между нямането и имането.


Интервюто взе: Лияна Фероли
Автор:
28.02.2010 г. 14:03
Посетено: 2159
Линк към публикацията:
https://kulturni-novini.info/sections/34/news/9444-nikolay-tabakov-kulturnoto-usilie-da-se-doberesh-do-stoynostnoto-si-zasluzhava-truda