Интервю
Азиз Таш: Разстоянието между молитвата и жертвата зависи от нас самите
Благословение ни източно, ни западно
◊ ВИЗИТКА
Наричат го българския Орхан Памук. И с право. Поезията му се свива в притча, а притчовата му проза звучи като поезия. Сякаш са образи без думи, казва Светлозар Игов. И още, че неговите думи са като разпънати на кръст, усещат се като отсечена ръка. Присъстват чрез отсъствието и като казани от вестител на безкрая в края.
Да, става дума за Азиз Таш. Кръстен е на своя прадядо, изчезнал по време на 7-годишната си служба в Йемен през 19. век. Оттук и предадения по генетичен път интерес към Ориента.
Първите си литературни стъпки прави върху камък, свален от зида пред селската къща на дядо му, от което пък идва псевдонима му Таш (камък). Защото „дяла” думите с любов и преклонение и после ги поставя там, където си тежат на мястото – било то в нечие сърце или върху нечий гроб. Смята, че е редно написаното да напомня за Първосъздателя на словото.
Азис Таш е роден на 7 декември 1973 г. в Смолян, където завършва английска гимназия. После учи арабистика, турски език и литература в СУ „Св. Климент Охридски”. В момента е докторант по История на науките в Истанбулския университет. Негови творби са превеждани на български, турски, английски и руски. Автор е на книгите „Повод за небе” (1993), „Насрещен вятър” (1999), „Небе на 33” (2007). Съвместно с Мая Ценова превежда антологията на съвременната палестинска поезия „На среща със сбогуването” (1999). А съвместно с Веселина Райжекова и Мая Ценова превежда ”Антология на кувейтската литература” (2003). Автор е и на преводите на турски на „Житие и страдания на грешния Софроний” (2003), както и на „Книга за българите” (2006). Заедно с Мая Ценова превежда и сборника с творби на големия палестински поет Махмуд Даруиш „След тебе няма след…”, която бе представена на 30.10. (петък) в кърджалийската галерия „Кръг”.
Тази година ИК „Стигмати” издаде най-новата му книгата „Небе на 22. Апокриф за дъжд”, която бе представена на 30 октомври в Културно-информационния център на РБ „Н. Й. Вапцаров”. Това е една книга, която търси брод между нашите сърца и техния вечен Извор. И го намира в единението ни, в сливането ни с този Небесен корен.
◊ ИНТЕРВЮ С АЗИЗ ТАШ
- Откъде идват и накъде те водят “обувките” ти, Азиз? Съдбовен ли е твоят път?
- Противно на общоприетото, вярвам, че съдбовни за нас са онези отсечки от жизнения ни път, които са заключени между събитията, които сме свикнали да наричаме съдба – раждане, смърт и всякакви предварително програмирани случки, определящи физическите параметри на битието ни. Наложената ни съдба заема само минимална част от живота, а ние имаме свободата да превърнем всеки един миг в съдбовен. “Обувките” ни идват от Обущаря, превеждат ни през всички необходими за телата и душите ни точки и ни връщат обратно при Него. Единственото, което се изисква от нас, е да не сваляме “обувките” си, само защото понякога ни стягат, или защото в тях е попаднало камъче – то със сигурност не е от онези, които обръщат колата, а напротив – подсещат я, че е кривнала от зададения маршрут и се опитват да я вкарат в правия път.
- Какво виждаш през „иконата на Слънцето”, т.е. през твоя прозорец?
- Когато съм на село, виждам градината, в която родителите ми отглеждат плодове и зеленчуци, чийто истински вкус ми напомня да благодаря на Градинаря за семейството, в което ме е засадил. Когато съм в града, виждам хиляди други прозорци, които не смеят да се отворят за света, да не би да нахълта неканен. Понякога, когато поглеждам през прозореца на душата си, виждам себе си, застанал под него, което е ясна индикация за отдалечаване от собствената ми същност. В такива случаи бързам да отворя прозореца, за да проветря затлачените от ежедневието помисли. Направя ли го - всичко си идва на мястото.
- Една от любимите ти теми е тази за „светлината връз светлина” и „лечебната тъмнина”. Защо?
- Светлината, както и една от нейните разновидности – тъмнината, са в състояние както да скриват, така и да разкриват. Слънчевата светлина, от една страна, скрива от погледите ни необятността на вселената, а от друга, разкрива заобикалящия ни свят. Така, както прекалената светлина е способна да ни ослепи и изпепели, така и тъмнината може да излекува. „Светлина връз светлината” е спомената в глава „Светлината” на Корана (24:35). Твърди се, че Едисон е изобретил електрическата крушка, ръководейки се тъкмо от това знамение. „Бог е светлината в небесата и на земята, светлината му е като ниша, в която има светилник, светилникът е в стъкленица, стъкленицата е сякаш сияйна звезда; разпалва се от благословено маслиново дърво, нито източно, ни западно, маслото му е готово да озарява, дори без да го докосне огън; светлина върху светлина, Бог напътва към Своята светлина, когото пожелае, и дава Бог за хората примерите; Бог всяко нещо знае.”
- Колкото повече се раздалечават небето и дъното, казваш, повече се приближават. Т.е., колкото по-нататък, толкова по-насам. Но това достатъчна утеха ли е, след като „съвършената материя” трудно го долавя?
- Ако не е, то тя би могла да я потърси другаде. Но самият факт, че въпросната “съвършена материя” е сътворена, е предостатъчна причина да няма нужда от допълнителна утеха.
- Какви скрити кодове виждаш в днешното забулване с тъмнина и тъкмо то ли отчита хода на светлината, тази която възприемаме твърде късно?
- Днешните забулвания с тъмнина, за съжаление, са от по-различно от това на дервишите (споменати в разказите ми) естество. Ходът на светлината при тези условия си остава закодиран. В противен случай има опасност някой да й подложи крак. А светлината е с вроден инстинкт за самосъхранение, който реагира и на най-незначителната на пръв поглед тъмна помисъл.
- Какво изпускаме да видим тогава? С какво се разминаваме?
- Не само докато се забулваме с тъмнина, но и през по-голямата част от останалото време се задоволяваме с това да плъзгаме поглед по външната повърхност на заобикалящите ни чудеса. Регистрираме съществуването им на първосигнално ниво и вместо да се гмурнем в самата същност, с елегантни лупинги ги избягваме. Страхуваме се, че сблъсъкът ще разстрои стройната ни представа за света. Ако умеехме да се вглеждаме, щяхме да проумеем, че осъзнаването на чудото води не до сблъсък, а до потъване в различно от познатите ни измерения.
- Локвата, казваш, лекува късогледството ни. Всичко е небе, май, макар и отразено в нейната кал? А истинският Божествен извор в кръвта ни застрашен ли е от подобни недовиждания?
- Не. Функцията му е да ни зарежда с нужните за движението ни във времето и пространството флуиди. Изворът определено няма проблеми с диоптрите. Неслучайно в много езици думата извор има значение и на око. (Това е така в персийския, арабския, английския).
- Събираеми ли са многото счупени парченца от „огледалното Подобие – човек”?
- Не е невъзможно, но дори и след като бъдат събрани, парченцата не могат да образуват едно цяло – всяко продължава да се изживява като самостоятелно огледало и по-скоро изкривява, отколкото отразява божествената си същност. Затова може би е по-добре да си кажем, че счупеното носи щастие или най-малкото, че се е „счупило злото” (такъв е изразът на арабски) и да си „купим” ново огледало.
- Молейки се за дъжд, жертваме облаците, казваш. Между молитвата и жертвата има ли разстояние или е „от минус до плюс безкрайност”?
- Факт е, че ежедневно се принуждаваме да принасяме в жертва вещи, мечти, състояния... И щом е тъй, не е ли по-добре тези пожертвования да бъдат предшествани или последвани от молитва? Особено ако става дума за жертви, които целят собственото ни благополучие (какъвто е случаят с пожертването на облаците в името на дъжда), молитвата е „задължителна”, защото само чрез нея можем да си осигурим благоволението на жертвата и нейния Творец. Разстоянието между молитвата и жертвата зависи от нас самите и е препоръчително то да не е белязано от необятност.
- Отслужва ли Родопа все още молитви за дъжд със своите песни? Или това, че рядко вали, не значи, че кръвта не пее? И че истинският дъжд не вали отвътре?
- Имам усещането, че под „Родопа” все по-рядко се подразбират родопчаните. А намаляването на песните и дъждовете, предизвикани от тях, е напълно закономерно, но не и естествено. Когато кръвта на родопчанина пее, песента не може да се сдържи и напуска кръвоносната му система. Песента се превръща в родопска едва когато планинските била започнат да си я предават. Редно е и песента, и дъждът да се леят под открито небе, именно това ги прави истински.
- Все още ли е апокрифна притчата за Мохамед (който и да стои зад него) и планината? Ако той е отишъл да се слее с нея, как ще го открием?
- Апокрифни са главно притчите за Исус. Но, разбира се, фолклорът не е подминал и житието на Мохамед. Едва ли някога Мохамед или който да е друг пророк е чакал планината. Ако би го сторил, би означавало, че това очакване е част от мисията му и в такъв случай планината би дотърчала като влюбена на първа среща. Всъщност Мохамед и мисията му действително са свързани с планина. Нарича се Хира и в една от пещерите й архангел Гавраил му низпослал първото от знаменията на Корана: „Чети, в името на своя Господ!”. Апропо, едва ли е случаен фактът, че първата дума от Корана е тъкмо заповедната форма „Чети!”. А ако пророк се слее с планина, си мисля, че най-лесно ще бъде той да бъде открит в някой „апокриф за дъжд”.
- Не камъните, а планинците са истинските корени на планината, според теб. Вероятно, защото са посели небето в нея. Но дали го знаят? И щом миражът не е лъжа, апокрифът-Живот ще стане ли явен?
- Ако планинците го знаеха, нямаше да им го напиша. А за апокрифа-Живот - е и ще бъде все по-трудно да остава таен. Затова отговарям с „да”, без обаче да съм сигурен, че това ще е за добро.
- Трудно ли се “извайва” и “отглежда” планина, „когато си на един хвърлей живот от нея”?
- Когато си на хвърлей от нея, можеш само да хвърлиш поглед. Или живот. А извайването и отглеждането на планини е божествен атрибут, на нас се пада само честта да съзерцаваме и опазваме делата Му.
Автор:
Интервю на Лияна Фероли
Публикация:
31.10.2009 г. 21:28
Посетено:
2186
Линк:
https://kulturni-novini.info/sections/34/news/8783-aziz-tash-razstoyanieto-mezhdu-molitvata-i-zhertvata-zavisi-ot-nas-samite